— Все още могат да се случат много неща, които да ги спрат — казах аз. — Нямах намерение така да те обезверявам.

— Не съм обезверена. Само понякога, когато съм много уморена. Обикновено съм прекалено заета, за да се тревожа за неща, които биха могли да се случат след много години. Не, по принцип не изпитвам нищо повече от една лека тъга, онази нежна меланхолия, която през осемнайсети век са ценили толкова много. Когато пускаш плочи, ставам сантиментална — просто страшно е, като се замисли човек, че някой огромен оркестър, който вече го няма, все още свири за една малка групичка от хора, обкръжени отвсякъде и с всеки изминат ден ставащи все по-примитивни. Музиката ме връща в миналото и се натъжавам при мисълта за всички онези неща, които никога вече няма да можем да правим, както и да се развият събитията. Понякога не изпитваш ли и ти същото чувство?

— Аха — признах аз. — Установих обаче, че колкото повече време минава, толкова по-лесно възприемам настоящето. Струва ми се, че ако някой ме попита какво желание искам да ми бъде изпълнено, бих пожелал да се върне старият свят, но при известни условия. Виждаш ли, въпреки всичко, вътрешно сега аз съм по-щастлив от преди. И ти знаеш това, нали, Джози?

Тя сложи ръката си върху моята.

— И аз изпитвам същото. Не, това, за което ми е най-мъчно, не са толкова нещата, които сме загубили, а онези, за които децата ни никога няма да узнаят.

— Да, ще ни бъде трудно да им внушим надежди и амбиции. Ние не можем да не сме ориентирани назад, към миналото. Но в никакъв случай не трябва през цялото време да гледаме назад. Една властвуваща реминисценция за изчезналия златен век и дедите магьосници е най-опасното нещо. Цели народи са имали този комплекс за малоценност, който постепенно се е превърнал в умора от традициите на едно величаво минало. Но как можем да предотвратим това?

— Ако сега бях дете — каза Джозела замислено, — струва ми се, че щях да потърся някакъв смисъл в настоящето. В случай че не ми го разкрият, искам да кажа, ако ме оставят да мисля, че съм родена в един свят, който е бил съвсем безсмислено унищожен, аз също бих решила, че е съвсем безсмислено да се живее. А това усложнява нещата, защото в крайна сметка като че ли точно това се случи…

Тя замълча, помисли и добави:

— Смяташ ли, че бихме могли — смяташ ли, че ще бъдем оправдани, ако измислим някакъв мит, за да им помогнем? История за един умен, но толкова жесток свят, че е трябвало да бъде унищожен — или самоунищожил се при нещастен случай? Отново нещо като Великия потоп. И тогава те няма да са смазани от чувството за малоценност — напротив, това може да ги стимулира да градят, и то този път да изградят нещо по-добро.

— Да — казах аз, премисляйки идеята й. — Да, често е много по-добре да се казва на децата истината. Така после ще им е по-леко. Само че защо да го представяме като мит?

Джозела подозрително ме изгледа.

— Какво искаш да кажеш? Трифидите — да, те се появиха по нечия вина или грешка, това признавам. Но останалото…?

— Струва ми се, че не трябва да виним прекалено много когото и да било за трифидите. За тогавашния момент екстрактите, които получавахме от тях, бяха много ценни. Никой не е в състояние да предвиди докъде може да доведе едно велико откритие — без значение дали то е някакъв нов вид двигател, или трифид. Освен това ние чудесно се справяхме с тях при нормални условия. И имахме много голяма полза — докато условията бяха неблагоприятни за тях.

— Добре де, но все пак не е наша вината, че условията се измениха. Това беше просто едно от тези неща като земетресенията и ураганите, които застрахователните компании биха нарекли „божие дело“. А може би точно това си и беше — едно възмездие. Във всеки случай не ние доведохме кометата.

— Не сме ли, Джозела? Съвсем сигурна ли си?

Тя се обърна да ме погледне.

— Какво говориш, Бил? Та как бихме могли?

— Искам да кажа, скъпа, следното — дали това изобщо беше комета? Виждаш ли, у всеки един от нас има едно дълбоко всадено суеверно недоверие към кометите. Разбира се, ние сме достатъчно съвременни, за да не коленичим по улиците и да им се молим — и все пак това е една фобия, чиито корени са назад във вековете. Те винаги са били смятани за знамения и символи на небесния гняв и предупреждение, че краят е близо. Затова са и използвани в безброй истории и предсказания. Така че какво по-нормално от това, всяко странно небесно явление да се обяснява с комети. За да се обори това схващане, е необходимо време — а в случая точно това липсваше — време. И когато дойде катастрофата, всички окончателно се убедиха, че причината е в кометата.

Джозела ме гледаше право в очите.

— Бил, да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти не вярваш, че това изобщо е било някаква комета?

— Точно това — съгласих се аз.

— Но… не, нищо не разбирам. Това трябва… Добре де, какво друго би могло да бъде?

Разпечатах херметично затворената кутия цигари и запалих по една за двама ни.

— Спомняш ли си какво каза Майкъл Бийдли за опънатото въже, върху което сме се крепяли от години?

— Да, но…

— Е, смятам, че ние просто паднахме от това въже — и че някои от нас случайно останаха живи след падането.

Дръпнах от цигарата и погледнах морето и бездънната синева над него.

— Там горе — продължих, — там горе имаше, а може би все още има неизвестен брой орбитални оръжия, които непрекъснато обикаляха около земята. Огромно количество потенциални заплахи, кръжащи наоколо и само чакащи някой или нещо да ги приведе в действие. Какво е имало в тях? Ти не знаеш; и аз не зная. Военна тайна. Бяхме чували само догадки — разпадащи се материали, радиоактивен прах, бактерии, вируси… Да предположим, че някои от тези оръжия са били така конструирани, че да излъчват лъчение, вредно за очите — нещо, което изгаря или поне уврежда очния нерв…?

Джозела сграбчи ръката ми.

— О, не, Бил! Не, те не биха могли… Та това е сатанинско… О, не мога да повярвам… О, не, Бил!

— Скъпа моя, всички неща там горе бяха сатанински. По-нататък — да предположим, че е станала грешка или може би случайност — например такава случайност като сблъсък с кометен прах, при което някои от тези неща започват да избухват…

Спомена се за кометите. За момента може би е било по-удобно тази идея да не се оборва — а после се оказа, че имаме толкова малко време. Е, естествено, смятало се е, че тези неща ще действуват близо до земята, с изчислен върху определен район ефект. Но те започват да действуват горе в космическото пространство или може би при навлизането си в атмосферата. Но и в двата случая са действували толкова отвисоко, че хората по цялата земя да получат директна радиация…

Какво точно се е случило — сега за това можем само да гадаем. В едно нещо обаче съм абсолютно сигурен — че ние сами сме причината тези неща да се изсипят върху нас. А също и тази епидемия: между другото, това не беше коремен тиф…

Просто не мога да повярвам в такова съвпадение — от хилядите години, през които унищожителната комета е могла да падне, тя „пада“ само няколко години след като успяхме да изобретим орбиталните оръжия. Какво ще кажеш?… Не, мисля, че се крепихме върху това въже прекалено дълго, като се има пред вид какво още можеше да се случи — но човек рано или късно стъпва накриво.

— Хм, сега, от начина, по който го казваш… — промърмори Джозела.

Млъкна и дълго време не промълви нито дума. После каза:

— Предполагам, че би трябвало да го възприемам като нещо по-ужасно от сляпо действуващата природна стихия. И въпреки всичко не мисля, че е така. То ме кара да се чувствувам не така обезверена, защото поне обяснява нещата. И ако действително е било така, тогава ще можем да го предотвратим в бъдеще. Още една грешка, която праправнуците ни ще трябва да внимават да не повтарят. О, господи, а имаше толкова много грешки! Но ние ще можем да ги предупредим.

— Хм… да… — казах аз. — Един път само да се отърват от трифидите и да пооправят тази бъркотия, и пред тях ще се открият неограничени възможности за съвършено нови, лично техни грешки.