Проблемът обаче беше в явната способност на трифидите да се учат, поне в ограничена степен, от опита. Забелязахме например, че те разбраха, че по жицата за известно време сутрин и вечер тече ток. Скоро установихме, че когато наближеше време да включим генератора, те се отдръпваха от оградата, а малко след спирането му се приближаваха отново. Тогава ни беше трудно да кажем дали свързваха наличието на електричество в проводника с шума на машината, но по-късно нямаше никакво съмнение, че това е точно така.

Не беше трудно да пускаме тока в различни часове, но Сюзън, която непрекъснато с омраза ги изучаваше, скоро заяви, че времето, през което електричеството ги държи настрана, непрекъснато се съкращава. Въпреки това проводникът и периодичните атаки върху най-гъстите струпвания ни предпазиха от нашествия повече от година, а за тези, които станаха по-късно, бяхме навреме предупредени, така че не допуснахме те да се превърнат в нещо повече от обикновени дребни неприятности.

Защитени от нашата ограда, продължихме да изучаваме тънкостите на селскостопанската работа и постепенно животът ни потече в еднообразен ритъм.

Един ден през лятото на шестата година ние с Джозела отидохме до морето. Пътувахме с полугъсеничния всъдеход, който вече използвах постоянно, тъй като пътищата ставаха все по-лоши. За Джозела това беше истинска ваканция, тъй като цели месеци не беше излизала извън оградата. Беше прекалено вързана с грижи около къщата и децата, за да си разреши нещо повече от няколко необходими пътувания. Сега обаче вече чувствувахме, че понякога Сюзън спокойно можеше да поема тези задължения, и изпитахме истинско усещане за освобождение, когато превалихме веригата от хълмове. На един от южните склонове спряхме колата и седнахме на земята.

Беше прекрасен юнски ден. Само няколко леки облачета плуваха по чистото синьо небе. Слънцето блестеше над морето и плажовете все така ярко, както тогава, когато същите тези плажове гъмжаха от хора, а морето беше изпъстрено с платноходки. Известно време гледахме и мълчахме. После Джозела каза:

— Бил, не изпитваш ли понякога чувството, че ако си затвориш очите за малко и после ги отвориш, всичко ще бъде както си беше? С мен това все още се случва.

— Все по-рядко. На мен ми се наложи да видя много повече от теб. И все пак, понякога…

— А погледни чайките — съвсем същите са, както и преди.

— Тази година има много повече птици — съгласих се аз. — Това много ме радва.

От разстояние и от импресионистична гледна точка градчето си беше все същото живописно струпване на къщички с червени покривчета и бунгала, населявани главно от пенсионери — представители на средната класа, — които изживяваха там спокойни старини. Но това впечатление се променяше след няколко минути вглеждане. Въпреки че керемидите все още се виждаха, стените едва се забелязваха. Изрядно поддържаните градинки бяха погълнати от неудържима зеленина, изпъстрена тук-там с наследниците на някогашните грижливо облагородявани цветя. Оттук даже улиците приличаха на проснати зелени килими. Ако приближахме обаче, щяхме да видим, че чувството за мека зеленина е илюзорно; те ще са обрасли с остри и груби плевели.

— Само преди няколко години — замислено каза Джозела — хората вдигаха такава врява, че бунгалата разваляли природната среда. А погледни ги сега.

— Така е, природната среда си отмъщава. Тогава си мислехме, че с нея е свършено, но „кой е предполагал, че старецът има толкова много кръв?“.

— Това малко ме плаши. Като че ли всичко се освобождава. Ликува, че с нас е свършено, че е свободно да се развива самостоятелно. Мисля си…? Дали, откакто стана катастрофата, не сме се самозаблуждавали? Смяташ ли, че с нас наистина е свършено, Бил?

По време на моите експедиции бях имал много повече време от нея да си задавам същите въпроси.

— Ако ти, скъпа, не беше такава, каквато си, бих могъл да скалъпя някакъв отговор по героичния шаблон — това самозалъгване, което толкова често минава за вяра и решителност.

— Но при положение, че аз съм такава, каквато съм?

— Ще ти отговоря честно — не съвсем. А докато има живот, има и надежда.

Няколко минути мълчаливо наблюдавахме пейзажа.

— Струва ми се — продължих аз мисълта си, — но повтарям, само ми се струва, че имаме мъничък шанс — толкова мъничък, че ще е необходимо много, много време той да се реализира. Ако не бяха трифидите, тогава шансът многократно се увеличаваше, въпреки че и тогава щеше да е необходимо доста време. Но трифидите са един реален фактор. Те са нещо, с което преди не е трябвало да се бори нито една изграждаща се цивилизация. Или те ще ни отнемат света, или ние ще успеем да ги спрем.

Проблемът се състои в това да се намери някое просто средство срещу тях. Ние не сме толкова зле — можем да ги държим настрана. Но внуците ни — те какво ще правят с тях? Целия си живот ли ще трябва да прекарат в човешки резервати, отпъждайки трифидите с цената на безкрайни усилия?

Абсолютно сигурен съм, че някакво просто средство съществува. Бедата е там, че обикновено простите средства са резултат на много сложни изследвания. А ние нямаме такива възможности.

— Но ние притежаваме всички средства, които някога са съществували. Само трябва да ги вземем — вметна Джозела.

— Материални — да, но не и умствени. Ние имаме нужда от група специалисти, специалисти, които да посветят цялото си време на проблема как завинаги да се отървем от трифидите. Нещо може да се направи. Сигурен съм. Може би нещо от рода на селективните хербициди. Ако можем да синтезираме необходимите хормони, които да предизвикат у трифидите състояние на биологическа неустойчивост, без да действуват на околните растения… Трябва да е възможно, ако се вложи достатъчно умствена енергия…

— Щом мислиш така, защо не опиташ? — попита тя.

— Причините са твърде много. Първо, това не е по силите ми — аз съм съвсем посредствен биохимик и при това само един. Необходими са лаборатория и апаратура. Освен това нужно е време, а аз и така имам прекалено много задължения. Но даже и да имах тези възможности, тогава пък ще са нужни средства за производството на тези синтетични хормони в огромни количества. Това ще осигури работа на цяла фабрика. Но преди всичко е необходима изследователската група.

— Хората могат да бъдат обучени.

— Да, когато ще можем да ги откъснем от непрестанната борба за съществувание. Събрал съм огромно количество биохимична литература с надеждата, че някой ден ще се намерят хора, които ще я използват. Ще предам на Дейвид всичките си знания, а той трябва да ги предаде нататък. Но ако някой ден не се осигури свободно време за работа върху тези проблеми, резерватите са единственото ни бъдеще.

Джозела се намръщи, забелязвайки четири трифида, които безцелно се шляеха из нивата под нас.

— Според една теория — започна тя — единствените сериозни съперници на човека били насекомите. Струва ми се, че трифидите донякъде приличат на някои насекоми. О, разбира се, знам, че биологически това са растения. Това, което имам пред вид, е, че те пренебрегват отделния индивид и отделният индивид пренебрегва себе си. Взети поотделно, те притежават нещо, което слабо наподобява интелект; взети заедно обаче — приликата е много по-голяма. Те някак си заедно работят за една цел, по същия начин както работят мравките или пчелите, и въпреки това убедена съм, че нито един от тях няма ни най-малка представа за тази цел или идея, въпреки че е част от нея. Всичко е много странно — вероятно за нас е невъзможно да го разберем. Те са толкова различни. Струва ми се, че разбиват всички теории за наследствеността. Притежава ли пчелата или трифидът нещо, някакъв ген, за обществена организация, или мравката ген за архитектура? И ако те притежават тези неща, защо ние през всичките хилядолетия не сме развили гени за езика или гени за готвене? Но каквото и да е то, трифидите действително притежават нещо такова. Може би нито един отделен индивид не знае защо виси около нашата ограда, но всички заедно знаят, че целта им е да се доберат до нас — и че рано или късно това ще стане.