Замислихме се. След известно време го запитах:

— Тази болест, епидемия — какво е това според вас?

— Да пукна, ако знам. Мислех, че е коремен тиф, но някой каза, че той се развивал по-бавно — така че не знам. Не ми е ясно защо аз самият не съм се заразил — освен че можех да стоя настрана от болните и да се грижа храната ми да бъде чиста. Ядях само консерви, които сам отварях и пиех само бутилирана бира. Както и да е, макар че досега имах късмет, вече нямам никакви намерения да се мотая тук. А вие накъде ще тръгнете?

Казах му за адреса, написан с тебешир върху вратата. Той още не го беше видял. Бил на път за Университета, когато гърмежът от пушката ми го накарал предпазливо да се примъкне насам.

— Смятам — започнах аз и рязко спрях. От една улица западно от нас долетя шум от тръгваща кола. Тя бързо набра скорост и постепенно заглъхна в далечината.

— Е, поне още някой е останал — каза Коукър. — А кой ли е написал адреса? Имате ли някаква представа кой може да бъде?

Вдигнах рамене. Логично беше да се предположи, че е някой завърнал се член от групата, нападната от него, или някой виждащ, когото той не беше успял да залови. Не можеше да се разбере кога е написан адресът. Коукър се замисли.

— Ще е по-добре да сме заедно. Ще се помъкна с вас, пък да видим какво ще стане. О’кей?

— О’кей — казах аз. — Предлагам сега да се прибираме и утре да потеглим рано.

Когато се събудих, Коукър още спеше. Облякох скиорския костюм и тежките обувки — дрехи далеч по-удобни от тези, с които неговата група ме беше снабдила. Когато се върнах, носейки чанта с подбрани пакети и консерви, той също беше станал и се беше облякъл. Докато закусвахме, решихме, че ще бъдем по-добре посрещнати в Тиншам, ако вместо да пътуваме заедно, всеки от нас закара по един натоварен камион.

— И проверете дали прозорецът на кабината ви се затваря — подсетих го аз. — Около Лондон има много разсадници за трифиди, особено на запад.

— А-ха, видях няколко от тези гадости наоколо — каза небрежно той.

— Аз ги видях и да действуват — информирах го.

Още в първия гараж по пътя разбихме една помпа и напълнихме резервоарите. После, гърмейки по улиците като танкова бригада, се отправихме на запад. Напред карах аз с тритонния си камион. Напредването беше изнурително. Непрекъснато трябваше да заобикаляме някое изоставено возило. Понякога две или три изцяло задръстваха пътя и тогава се налагаше много бавно да се избута едното настрани. Малко коли бяха пострадали. Изглежда, слепотата е дошла бързо, но не така внезапно, че шофьорите да загубят контрол над машините. Повечето бяха успели да отбият колите встрани и тогава да спрат. Ако катастрофата беше станала през деня, главните улици щяха да бъдат абсолютно непроходими и за да успеем да се измъкнем от центъра по страничните улички, щяха да са ни необходими цели дни, изгубени предимно в попадане на непреодолими струпвания на коли, връщане назад и търсене на нови пътища. Но при сегашните обстоятелства като цяло напредвахме значително по-бързо, отколкото очаквахме, а когато след няколко мили забелязах една обърната извън платното кола, разбрах, че се движим по път, по който други вече бяха минавали и частично разчистили.

Напускайки покрайнините на Стейнс, вече можехме да кажем, че най-после сме оставили Лондон зад гърба си. Спрях и отидох отзад при Коукър. Когато и той изгаси мотора, обгърна ни тишина, плътна и неестествена, нарушавана само от пукането на изстиващия метал. Изведнъж осъзнах, че откакто бяхме тръгнали, не бях видял никакво живо същество освен няколко лястовичи. Коукър се измъкна от кабината си. Застана на средата на пътя и започна да се оглежда и ослушва.

— промърмори той.

Внимателно го изгледах. Мрачното му замислено изражение изведнъж премина в усмивка.

— Или може би предпочитате Шели?

— Е, хайде да хапнем нещо.

— Коукър — казах аз, когато вече приключвахме обяда си. Бяхме седнали върху тезгяха в един магазин и ядяхме бисквити с мармалад. — Вие съвсем ме сбъркахте. Какъв сте вие? Първия път, когато ви видях, декламирахте — ще ме извините за подходящата дума — на нещо като хамалски жаргон. Сега ми цитирате Марвъл. Нищо не разбирам.

— Аз също никога не съм го разбирал — усмихна се той. — Сигурно защото съм хибрид. Никога не съм знаел какъв съм. Майка ми също не знаеше или поне не можеше да го докаже и смяташе, че именно заради това не може да ми получава издръжката. Като бях малък, това ме озлоби и когато завърших училище, тръгнах по събрания — каквито и да са, стига там да се протестираше срещу нещо. И там естествено се свързах с тези, които ги посещаваха. Предполагам, че им бях забавен. Както и да е, започнаха да ме водят по разни псевдоинтелигентски политически събирания. По едно време обаче ми писна да бъда забавен и да слушам смеха им, когато казвах каквото мисля, който ми се струваше някак си двойствен — от една страна, се смееха на думите ми, а от друга, на самия мен. Реших, че имам нужда от техните знания и тогава може би и аз щях да мога да им се посмея. Започнах да посещавам вечерно училище и да се упражнявам да говоря като тях — можеше да ми се наложи да го използвам. Толкова много хора като че ли въобще не разбират, че за да те приемат другите сериозно, трябва да говориш на собствения им език. Ако говориш грубо и цитираш Шели, смятат те за забавен, нещо като циркаджийска маймунка, но не обръщат никакво внимание на думите ти. Затова трябва да говориш на жаргона, който те са свикнали да приемат сериозно. И обратно. Половината от това, което политическата интелигенция говори на работниците, въобще не достига до тях, и не толкова че те са много по-умни от слушателите си, а защото болшинството от хората слушат гласа, а не думите и шкартират голяма част от чутото, защото им звучи превзето, а не като обикновен нормален говор. И така стигнах до извода, че трябва да се науча да си служа с два вида език и да ги използвам на място в съответната ситуация, а от време на време неочаквано можех да ги използвам и не на място. Нямате представа какво удивително въздействие има. Чудесно нещо е тая английска кастова система. Оттогава успехът ми на оратор беше осигурен. Е, не беше съвсем постоянна работа, но пък беше интересна и разнообразна. Уилфред Коукър. Адрес — събрания. Тема — без тема. Това съм аз.

— Какво искате да кажете с това „тема — без тема“?

— Ами аз просто казвам думи, точно така както печатарят ги печата. Той не е длъжен да вярва на всичко, което печата.

За сега реших да сменя темата:

— Как се случи, че вие не сте като останалите? Не сте били в болница, нали?

— Аз? Не. Просто така се случи, че говорех на едно събрание, на което протестирахме срещу намесата на полицията в една стачка. Започнахме някъде около шест часа, а около шест и половина самата полиция дойде да го разтури. Намерих една врата, през която се спуснах в мазето. Полицаите също слязоха долу да поогледат, но не ме откриха, защото се бях заровил в една купчина талаш. Пообиколиха още малко наоколо, после всичко утихна. Аз обаче продължих да се крия. Нямах никакви намерения да попадам в някое хитро капанче. Освен това ми беше много удобно и без да усетя, съм заспал. Сутринта, докато предпазливо душех насам-натам, открих, че всичко това се беше случило.

Той замълча и се замисли.

— И така, край на ораторската ми кариера. Надали отсега нататък ще има голяма нужда от необикновените ми способности.

Не му възразих. Привършихме обяда си. Коукър слезе от тезгяха.

— Хайде. По-добре да вървим. „Утре към свежи поля и пасища нови“ — ако искате, един съвсем банален цитат този път.