Литмир - Электронная Библиотека

— Има ли някой тук? — извиках аз в ечащия салон.

Тъкмо се канех да продължа навътре, когато от единия ъгъл се разнесе стенание. Там, в една полутъмна ниша, някакъв мъж лежеше върху канапе. Даже и в мрачината можех да разбера, че е много зле. Не се приближих прекалено. Той отвори очи. За миг си помислих, че може да вижда.

— Тук ли сте? — попита човекът.

— Да, искам да…

— Вода — каза той. — За бога, дайте ми малко вода.

Отидох в трапезарията и до нея открих сервизното помещение. Крановете бяха сухи. Изцърках два сифона в една голяма кана и му я занесох с чаша. Оставих ги на земята така, че да може да ги стигне.

— Благодаря ти, братко. Ще се справя сам. Стой по-далеч от мен.

Потопи чашата в каната и я пресуши.

— Господи — въздъхна той. — Как бях жаден! — И изпи още една чаша. — Какво правиш тук, братко? Това място не е никак здравословно.

— Търся едно момиче — едно момиче, което може да вижда. Казва се Джозела. Тук ли е?

— Тя беше тук. Но много си закъснял, приятелю.

Внезапно подозрение ме прободе като с нож.

— Вярвам, не искате да кажете, че е…?

— Не, успокой се, братко. Не е болна от мойта болест. Просто замина — както всички останали, които можеха.

— Къде замина, знаеш ли?

— Това не мога да ти кажа, братко.

— Разбирам — промълвих тежко аз.

— Ти също трябва да тръгваш, приятелю. Ако се помотаеш още малко наоколо, и ще останеш заедно с мен.

Беше прав. Известно време го гледах, после попитах:

— Искаш ли да ти донеса нещо друго?

— Не, това ще ми стигне. Май скоро от нищо няма да имам нужда. — Замълча. После добави: — Довиждане, братко, и много ти благодаря. А ако я намериш, хубаво се грижи за нея — тя е добро момиче.

Малко по-късно, докато приготвях вечерята си от консервирана шунка и бутилирана бира, хрумна ми, че не бях попитал мъжа кога е заминала Джозела, но реших, че в неговото състояние не беше много вероятно да има ясна представа за времето.

Единственото място, за което се сещах, че мога да отида, беше сградата на Университета. Реших, че Джозела би трябвало да си помисли същото, а имаше вероятност и някои други от разпиляната ни група да се върнат там в усилията си да се съберат отново. Вероятността обаче не беше голяма, защото здравият разум би трябвало да ги накара да напуснат града още преди няколко дни.

Две знамена все още висяха над кулата, неподвижни в топлия вечерен въздух. От около двете дузини камиони, които бяхме докарали в предния двор, четири все още си стояха там, очевидно недокосвани. Паркирах колата до тях и влязох в сградата. Стъпките ми проечаха в тишината.

— Ало! Ало! — развиках се. — Има ли някой тук?

Гласът ми ечеше из коридори и шахти, затихваше до пародиен шепот, а после настъпваше тишина. Отидох до вратата на другото крило и извиках отново. И още веднъж ехото замря ненарушено и меко се разсипа като прах. И чак тогава, когато се обърнах, видях, че на гърба на външната врата нещо беше написано с тебешир. Големите букви съобщаваха само един адрес:

ТИНШАМ МЕНЪР

ТИНШАМ

ДИВАЙЗИС — УИЛТШЪР

Това поне беше нещо.

Гледах адреса и размишлявах. След по-малко от час щеше да се здрачи. Според мен Дивайзис беше на около стотина мили, а може и повече. Излязох отново навън и разгледах камионите. Един от тях беше последният, който аз бях докарал — този, в който бяха складирани презрените Противотрифидни снаряжения. Спомних си, че остатъкът от товара се състоеше от полезни и разнообразни хранителни и други припаси. Много по-добре беше да пристигна с тях, отколкото с лека кола и с празни ръце. Но независимо от това, при положение че не беше толкова спешно, нямах никакво намерение да карам каквото и да било, а най-малкото тежко натоварен камион, през нощта по пътища, от които здравият разум с основание можеше да очаква многобройни изненади. Ако ми се случеше някаква повреда, а шансовете за това бяха големи, щях да загубя много повече време, докато намеря друг камион и прехвърля товара на него, отколкото ако прекарах нощта тук. Едно тръгване рано сутринта предлагаше много по-добри перспективи. Прехвърлих кутията с патроните от колата в кабината на камиона, да бъдат готови. Пушката задържах у себе си.

Намерих стаята, от която бях побягнал при фалшивата тревога точно както я бях оставил. Дрехите ми висяха върху един стол, даже табакерата ми и запалката лежаха там, където ги бях оставил — до импровизираното ми легло. Все още беше много рано, за да си мисля за сън. Запалих цигара, прибрах табакерата в джоба си и реших да изляза навън.

Преди да вляза в градината на „Ръсел скуеър“, внимателно я огледах. Бях станал подозрителен към откритите пространства. И естествено, забелязах един трифид. Беше в северозападния край и стоеше абсолютно неподвижен, но значително надвишаваше околните храсти. Приближих се и само с един изстрел отнесох върха му. Едва ли звукът, който, се разнесе над смълчания площад, щеше да бъде по-страшен, ако бях стрелял с гаубица. Когато се убедих, че няма други спотаени наоколо, влязох в градината и седнах, подпрял гръб на едно дърво.

Седях така може би двадесетина минути. Слънцето беше ниско и половината площад беше потънал в сянка. Скоро трябваше да се прибирам. Докато все още беше светло, можех да се контролирам; в тъмното страховете тихичко пропълзяваха около мен. Вече се връщах назад, към примитивното състояние. Може би нямаше да е далеч времето, когато щях да прекарвам часовете тъмнина, обзет от необясними страхове, както далечните ми праотци, които недоверчиво са гледали от пещерата тъмнината на нощта. Все отлагах да огледам площада още веднъж, макар че чувствувах, че това беше страница от историята, която трябваше добре да запомня, преди да се обърна. И тогава чух хрущенето на стъпки по улицата — много слаб шум, но в околната тишина звучащ като триенето на воденични камъни.

Обърнах се с пушка в ръка. Робинзон Крузо сигурно не е бил по-стреснат при вида на отпечатъците върху пясъка, отколкото аз при шума от стъпките, защото това не беше колебливата походка на слепец. В здрачевината успях да забележа движението на огънче. Когато сви от улицата и влезе в градината, видях, че това беше мъж;

Очевидно той ме беше забелязал, преди да го чуя, защото вървеше право към мен.

— Няма нужда да стреляте — каза той, широко разтворил празните си ръце.

Не можах да го позная, докато не се приближи на няколко ярда. Едновременно и той ме позна.

— О, това сте бил вие — каза той.

Все още не свалях пушката.

— Здравейте, Коукър. Какво целите отново? Може би искате да отида при някоя друга от вашите групички? — попитах аз.

— Не. И можете да свалите това нещо. На всичкото отгоре вдига много шум. По него ви открих. Не — повтори той. — Беше ми достатъчно. Ще се махам оттук.

— И аз — казах и свалих пушката.

— Какво стана с вашите хора? — попита той.

Разказах му. Коукър кимна.

— Същото и с моите. Предполагам, че същото се е случило и с другите. Все пак опитахме се…

— Но тръгнахте по грешен път.

Той кимна отново.

— Да — призна Коукър. — Май вашата група беше на прав път от самото начало. Само че преди една седмица това нито звучеше, нито изглеждаше така.

— Преди шест дни — поправих го аз.

— Седмица.

— Не, сигурен съм — о, по дяволите, като че ли това сега има някакво значение — казах аз. — При така стеклите се обстоятелства — продължих, — какво ще кажете, да обявим амнистия и да започнем отново?

Коукър се съгласи.

— Грешката беше моя — повтори той. — Бях сигурен, че именно аз гледам сериозно на нещата, но се оказа, че не съм гледал достатъчно сериозно. Не можех да повярвам, че това ще продължи или че няма да дойде отнякъде помощ. А погледнете сега! И така трябва да е навсякъде. Европа, Азия, Америка. Помислете си, Америка унищожена по този начин! Но сигурно е така. Ако не беше така, те отдавна да са тук, да помагат и да оправят бъркотията. Така щяха да постъпят. Не, според мен вие разбрахте нещата по-добре от самото начало.

35
{"b":"284426","o":1}