— Ако императорът е убит, ако не се върне, бъркотията у дома може да продължи с години — каза Бъз. — Може би е по-добре да оставиш Кавило да го спаси, отколкото да рискуваш…

— Тъкмо щях да ти кажа. Точно това смятам да направя — прекъсна го Майлс. — Само да можех да разбера какво мисли Грегор! — Той замълча за момент. — Ако загубим и Грегор, и битката за прехода, сетагандците ще пристигнат на прага ни точно когато вътрешните ни безредици ще са най-големи. Какво изкушение за тях, каква съблазън… Те винаги са искали Комар; може би се намираме на ръба на второто настъпление на Сетаганда. За тях това ще бъде почти толкова голяма изненада, колкото и за нас. Може и да предпочитат добрата подготовка на дългосрочните планове, но във всеки случай не стоят над дребнавия опортюнизъм.

Подгонени от тези видения, те решително се заеха с обсъждането на евентуалните проблеми от техническо естество. От главата на Майлс не излизаше старата поговорка, че ден година храни. Почти бяха завършили прегледа, когато дежурният свързочен офицер потърси Майлс по предавателя на конзолата му.

— Адмирал Нейсмит? Сър? — Свързочникът се втренчи любопитно в лицето на Майлс след това продължи: — На изходния люк има един мъж, който иска да ви види. Твърди, че има важна информация за вас.

Майлс се сети за своята теория за дублиращия Метцов убиец.

— Каква е самоличността му?

— Казва да ви предам, че името му е Унгари.

Дъхът на Майлс секна. Кавалерията! Най-после! Или хитър номер за получаване на достъп.

— Можете ли да го покажете на екрана, без той да разбере, че го оглеждаме?

— Слушам, сър. — На мястото на лицето на свързочника на екрана се появи главният люк на „Триумф“. Ракурсът се промени и очертанията на образа се размиха, за да се фокусират отново на двама мъже, облечени в гащеризони на аслъндски техници. Майлс се разтопи от облекчение. Капитан Унгари. И сержант Овъролт. Слава Богу!

— Благодаря ви! Изпратете един взвод да придружи двамата до каютата ми. — Той погледна Бъз. — След, ъ-ъ… десет минути. — Майлс прекъсна връзката и обясни: — Шефът ми от ИмпСи. Слава Богу! Но… не съм сигурен дали ще съм в състояние да му обясня особеностите на предявеното към теб обвинение в дезертьорство. Имам предвид… Той е от ИмпСи, не от Сигурността на Службите, и не мисля, че старата заповед за твоето арестуване е първата му грижа точно сега, но може би ще е по-просто, ако… просто избегнеш срещата с него. Как мислиш?

— Не мислите ли, че имам някои неотложни ангажименти? — Физиономията, която направи Бъз, изразяваше пълното му съгласие с Майлс.

— Не е лъжа. Бъз… — за миг силно му се прииска да каже на Бъз да вземе Елена и да бягат. Да бягат някъде, където ще са в безопасност от настъпващата лудница. — Скоро ще ври и кипи.

— Нима можем да очакваме нещо друго, щом Лудия Майлс е отново тук — сви рамене Бъз и се усмихна. Той се отправи към вратата.

— Не съм толкова луд, колкото Тънг. Пази Боже! Никой не ме нарича така, нали?

— О, това е стара шега — Бъз ускори крачка. — Само сред някои от старите Дендарии.

„А те наистина са малцина.“ За нещастие не беше шега. Вратата изсъска и се затвори зад инженера.

Унгари. Унгари. Най-после някой да свали отговорността от плещите му. „Само ако Грегор беше с мен! Всичко можеше да свърши още сега. Но поне мога да разбера какво са кроили «нашите» през цялото това време.“ Изтощен, той скръсти ръцете си на бюрото на Озер и отпусна глава върху тях. Усмихна се. Помощ. Най-накрая.

Сънят неусетно се промъкваше и замъгляваше съзнанието му. Той се откъсна с мъка от прекалено дълго отлаганата почивка, когато зумерът отново изпищя. Майлс разтри скованите мускули на лицето си и натисна освобождаващия бутон на бюрото.

— Влез.

Погледна часовника си. Беше загубил само четири минути в примамливата и хлъзгава пързалка към съня. Определено беше време за кратка почивка.

Кодак заедно с още двама войници въведе капитан Унгари и сержант Овъролт в стаята. И двамата бяха облечени в жълтокафяви гащеризони на аслъндски надзиратели, без съмнение, комплектувани с подходящи документи за самоличност и съответните пропуски. Майлс ги посрещна с щастлива усмивка.

— Сержант Кодак, изчакайте заедно с хората си отвън. — Заповедта предизвика унило изражение на лицето на Кодак. — И ако командващ Елена Ботари-Джесек е приключила с текущите си задачи, я помолете да дойде тук при нас. Благодаря.

Унгари изчака нетърпеливо вратата да се затвори зад Кодак и се спусна напред. Майлс стана и чинно отдаде чест.

— Радвам се да ви ви…

За изненада на Майлс Унгари не отвърна на поздрава. Вместо това той сграбчи униформата на Майлс и го повдигна. Майлс усети, че единствено огромното самообладание на Унгари беше причина ръцете на капитана да се сключат около реверите, а не около врата му.

— Воркосиган, идиот такъв! Какви игрички разиграваш, по дяволите?

— Аз открих Грегор, сър. Аз… — (не казвай „изгубих го“) — Тъкмо в момента подготвям експедиция, която да го върне обратно. Толкова се радвам, че се свързахте с мен. Още час и щяхте да ме изпуснете. Ако обединим информацията, с която разполагаме, и силите си…

Унгари не охлаби хватката си, нито пък яростта му го напусна.

— Знаем, че си намерил императора. Проследихме ви и двамата от ареста на Консорциума дотук. След това изчезнахте яко дим.

— Не попитахте ли Елена? Мислех, че ще я по… Вижте, сър. Седнете, ако обичате. — „И ме пуснете долу, по дяволите!“ Унгари изглежда не забелязваше, че краката на Майлс се поклащаха над пода… — Кажете ми, как изглежда всичко от вашата гледна точка. Това е много важно.

Унгари се задъхваше. Той пусна Майлс и седна на посочения му стол или по-скоро приседна на ръба му. След почти недоловим знак с ръка Овъролт застана мирно до рамото му. Майлс огледа с облекчение сержанта, когото за последен път беше видял да лежи в безсъзнание със захлупено на земята лице в главната зала на станцията на Консорциума. Овъролт изглеждаше уморен и напрегнат, но напълно възстановен.

— Когато най-накрая се свести — започна Унгари, — сержант Овъролт ви последва до ареста на Консорциума, но вече бяхте изчезнали. Той смяташе, че това е тяхна работа, а те си мислеха, че е негово дело. Харчеше парите за подкупи така, сякаш поливаше градина и най-накрая научи историята от договорирания роб, който си пребил предишния ден. Всъщност забави се, защото на човека му трябваше известно време, докато се възстанови достатъчно, за да може да говори.

— Значи е оживял — възкликна Майлс. — Чудесно! Гре… Ние се тревожихме за него.

— Да. Но в началото Овъролт не разпозна императора по показанията на работника. Тогава сержантът още не беше посветен в тайната на неговото изчезване…

По лицето на сержанта премина сянка на обида, като че ли от спомена за някаква голяма несправедливост.

— След като Овъролт се свърза с мен, тук стигнахме до задънена улица и възстановихме всичко стъпка по стъпка, като се надявахме да намерим някаква следа за теб, която преди това сме пропуснали. Чак тогава разпознах в липсващия работник император Грегор… Загубихме дни.

— Бях сигурен, че ще се свържете с Елена Ботари-Джесек, сър. Тя знаеше къде сме отишли. Знаехте, че тя е положила клетва като мой васал, това го има в досието ми.

Устата на Унгари представляваше една тясна цепка; той го стрелна със свиреп поглед, но не даде някакво обяснение за този гаф.

— Когато първата вълна от бариарски агенти заля Центъра, най-после разполагахме с достатъчно подкрепления, за да започнем сериозно претърсване.

— Чудесно! Значи у дома знаят, че Грегор е в Центъра. Боях се, че Илиян все пак ще прахоса всичките си резерви на Комар, или още по-лошо, срещу Ескобар.

Юмруците на Унгари отново се свиха.

— Воркосиган, какво направи с императора?

— Императорът е добре, но е в голяма опасност — Майлс се замисли за секунда над следващите си думи. — В момента е добре, но това ще се промени с тактичес…