– Съжалявам за котката ти – казвам аз.

– Беше нашата котка – отговаря тя. – И аз съжалявам.

– Той се опита да ни предупреди. Трябваше да слушам по-внимателно тази малка топка косми. – Оставям бутилката с вода. – Наистина много съжалявам, мамо. Той ще ми липсва.

Тя кима.

– Искам да се качиш горе, преди да започне всичко – казвам аз.

Тя отново кима. Знае, че няма да мога да мисля трезво, ако се тревожа за нея.

– Защо не ми каза? – пита тя. – Че си го търсил през всичките тези години? Че си планирал да го подгониш?

– Не исках да те тревожа – казвам аз. Чувствам се леко глупаво. – И виж колко добре ми се получи.

Тя отмества един кичур коса над челото ми. Дразни се, че все я оставям да ми влиза в очите. Напрежение и загриженост се изписват по лицето ѝ и тя се навежда към мен.

– Какво? – питам аз.

– Очите ти са жълти.

Мисля, че пак ще се разплаче. В отсрещната стая чувам Морфран да псува.

– От черния ти дроб е – казва тихо майка ми. – И може би бъбреците ти. Спират да функционират.

Ясно, това обяснява усещането, че вътрешностите ми се втечняват.

Сами сме в стаята. Всички други са се пръснали, всеки в своя си ъгъл. Предполагам, че всеки си мисли нещо, може би казва някаква молитва. Надявам се Кармел и Томас да се натискат в някой килер. Отвън електрически проблясък привлича вниманието ми.

– Не мина ли вече сезонът на светкавиците? – питам аз.

Морфран отговаря от кухнята, облегнал се е на вратата.

– Не е обикновена светкавица. Мисля, че нашето момче призовава някакви сили.

– Трябва да направим призоваващото заклинание – казва майка ми.

– Ще отида да повикам Томас.

Надигам се с мъка от дивана и се качвам тихо по стълбите. Горе гласът на Кармел идва от една от старите стаи за гости.

– Не знам какво правя тук – казва тя, изплашена е, но и малко се зъби.

– Какво искаш да кажеш? – отвръща Томас.

– Хайде, стига. Аз съм кралицата на бала. Кас е като Бъфи, убийцата на вампири. Ти, дядо ти и майка му сте вещици или вълшебници, или каквото там сте, а Анна... си е Анна. Какво правя аз тук? От каква полза съм?

– Не помниш ли? – пита Томас. – Ти си гласът на разума. Сещаш се за неща, които ние забравяме.

– Да, бе. Какво ще направя с някаква си алуминиева бухалка? Най-много да ме убият.

– Не, няма. Нищо лошо няма да ти се случи, Кармел.

Снишават гласове. Чувствам се като някакъв перверзен подслушвач. Не искам да ги прекъсвам. Майка ми и Морфран могат и сами да направят заклинанието. Ще оставя този момент на Томас. Затова отстъпвам тихо надолу и тръгвам да излизам навън. Чудя се какво ще бъде, след като всичко това приключи. Ако приемем, че всички оцелеем, какво ще стане? Дали всичко ще си тръгне постарому? Дали Кармел в крайна сметка ще забрави за приключенията си с нас? Дали ще разкара Томас и ще се върне към това да бъде център на внимание в „Сър Уинстън“? Не би постъпила така, нали? Но пък току-що ме сравни с Бъфи, убийцата на вампири. В момента мнението ми за нея не е в пика си.

Когато излизам на верандата, увивайки се по-плътно в якето, виждам Анна да седи, качила един крак на парапета. Гледа небето, а лицето ѝ, осветено от светкавиците, изразява в равни пропорции страхопочитание и тревога.

– Странно време – казва тя.

– Морфран казва, че не е само от времето – отговарям аз, а тя прави изражение тип „така си и помислих“.

– Изглеждаш малко по-добре.

– Благодаря.

Не знам защо, но се чувствам леко срамежлив. Не е сега моментът за това. Отивам до нея и обгръщам кръста ѝ с ръце. Тялото ѝ не излъчва топлина. Когато заравям нос в тъмната ѝ коса, не усещам аромат. Но мога да я докосна и някак си я опознах. Не знам защо, но мисля, че и тя би могла да каже същото за мен.

Замирисва ми на нещо лютиво. Поглеждаме нагоре. От прозореца на една от спалните на горния етаж излизат тънки стълбчета ароматен пушек, пушек, който не се носи по вятъра, а вместо това сякаш протяга неземни пръсти да призове нещо в далечината. Заклинанията са започнали.

– Готова ли си? – питам аз.

– Винаги и никога – отронва тихо тя. – Нали така се казва?

– Да – отговарям, заровил лице в косите ѝ. – Така се казва.

Какво да правя?

– Трябва да е някъде, където поне да изглежда като смъртоносна рана.

– Защо не на вътрешната страна на китката? Има си причини да е класика.

Анна седи в средата на стаята. Вътрешната страна на бледата ѝ ръка плува пред замъгления ми поглед. И двамата сме нервни, а предложенията, идващи от горния етаж, не ни помагат.

– Не искам да те нараня – прошепвам.

– Няма. Не много.

Цари пълен мрак, а гръмотевичната буря без капка дъжд се носи над хълма към нашата къщата. Острието ми, което обикновено стои сигурно и стабилно в ръката ми, сега трепери и се тресе, докато го прокарвам през ръката на Анна. Черната ѝ кръв избликва в широка черта, стича се по кожата ѝ и пада по прашните дъски на пода на тежки капки.

Главата ми ще се пръсне. Трябва да задържа съзнанието си ясно. Докато с нея наблюдаваме как се оформя локвичка кръв, и двамата го усещаме – някакво трептене във въздуха, някаква невидима сила, която кара косите ни да настръхнат.

– Той идва – казвам достатъчно силно, за да ме чуят и на втория етаж.

Другите са застанали, надвесени над парапета.

– Мамо, влез в една от задните стаи. Ти вече свърши работата си.

Знам, че не иска, но все пак го прави – оттегля се назад, въпреки че може да напише цял роман с тревожните и окуражителните думи, които са на върха на езика ѝ.

– Лошо ми е – прошепва Анна. – И пак ме тегли нанякъде, както преди. Да не си ме порязал твърде дълбоко?

Протягам се и хващам ръката ѝ.

– Не мисля. Не знам.

Кръвта ѝ тече, както беше намерението ни, но вече изтече толкова много. Колко кръв има едно мъртво момиче?

– Кас... – Гласът е на Кармел и в него има предупреждение, но аз не поглеждам към нея, гледам към вратата.

Откъм верандата идва мъгла, процежда се през процепите и се вие по пода като змия. Не знам какво очаквах, но със сигурност не това. Може би очаквах да изкърти вратата от пантите и да застане в рамката на вратата, като силует в лунната светлина, като някакво злобно и нахакано привидение без очи.

Мъглата описва кръг около нас. Според стратегията ми падаме на колене, изтощени, за да изглежда все едно се предаваме. Само че Анна наистина изглежда по-мъртва от обикновеното. Планът може да се провали.

И тогава мъглата се събира и отново виждам пред себе си обиамана, който се взира в мен със зашитите си очи.

Мразя, като нямат очи. Празни очни кухини или замрежени очни ябълки, или просто очи, които не са на мястото си – ненавиждам всичко това. Едновременно ми е гнусно и ме ядосва. Отгоре чувам началото на заклинанията, а обиаманът се смее.

– Може и да ме заключите – казва той, – но пак ще взема това, за което съм дошъл.

– Запечатайте къщата – викам към другите на горния етаж. Изправям се на крака. – Дано си дошъл да получиш нож в корема.

– Ставаш неудобен – казва той.

Но аз не се замислям. Хвърлям се напред, като се опитвам да запазя баланс, въпреки пулсиращата болка в главата си. Замахвам и се завъртам, въпреки тежестта, която изпитвам в хълбока и в гърдите си.

Той е бърз и е нелепо колко е гъвкав, имайки предвид, че няма очи, но в крайна сметка успявам да се докопам до него. Цялото ми тяло се изпъва като лък, когато усещам как острието на камата ми се плъзга по хълбока му.

Той се свива и отстъпва назад, като поставя мъртвата си ръка върху раната. Триумфът ми трае кратко. Преди да разбера какво се случва, той се хвърля към мен и ме блъска в стената. Разбирам, че съм се ударил в стена, чак когато гърбът ми се свлича по нея.

– Заключете го! Отслабете го! – крещя аз.

Но докато го правя, той се затичва, клатейки се като някакъв ужасен паяк, вдига дивана, все едно е надуваем, и го запраща към моя отбор магьосници на втория етаж. Чувам виковете им при сблъсъка, но нямам време да се чудя дали са добре. Той отново е при мен, вдига ме за рамото и пак ме блъска в стената. Когато чувам звук, сякаш някой чупи съчки, знам, че всъщност това са няколко от ребрата ми. А може би целият ми скапан гръден кош.