Томас изглежда съкрушен. Кармел прочиства гърло.

– И как ще ти вземем ножа? – пита тя.

– Явно няма намерение просто да ти го върне – казва Томас унило.

– Нали знаеш, че родителите ми са приятели с неговите – предлага Кармел. – Може да ги помоля да се обадят, да кажат, че Уил е откраднал някаква семейна реликва. Няма да е лъжа.

– Не ми се ще да трябва да отговарям на въпроса защо семейната ми реликва е смъртоносен ритуален нож – казвам аз. – Освен това, не смятам, че родителите ще оправят нещата този път. Ще трябва да го откраднем.

– Да влезем с взлом и да го откраднем? – възкликва Томас. – Ти си луд.

– Не чак толкова луд – свива рамене Кармел. – Аз имам ключ за къщата му. Нали ви казах, че семействата ни са в много добри отношения. Разменили сме ключове за къщите си, в случай че някой се самозаключи, или се наложи да спрем ютията, или да полеем цветята, докато другите са във ваканция.

– Колко старомодно – казвам аз и тя се ухилва.

– Родителите ми имат ключове за половината къщи на улицата. Всички умират да си общуват с нас. Но семейството на Уил е единственото, което има ключ за нашата къща – тя отново свива рамене. – Понякога е от полза целият град да ти се умилква. Но като цяло е по-скоро дразнещо.

Разбира се, Томас и аз няма как да знаем за какво говори тя. Ние сме израснали в странни семейства на вещици. Никой не би ни дал ключ за къщата си, ако ще да сме последните хора на планетата.

– И кога ще го направим? – пита Томас.

– Спешно – казвам аз. – Когато няма да има никой. През деня. Рано, веднага след като тръгне за училище.

– А защо мислиш, че ножът няма да е в него? – казва Томас.

Кармел вади телефона си.

– Ще пусна слух, че е започнал да се разхожда с нож из училище и че някой трябва да каже на учителите. Сигурна съм, че ще стигне до него преди утре сутрин и няма да посмее да го вземе.

– Освен ако не реши да си остане вкъщи – казва Томас.

Поглеждам го.

– Да си чувал за Тома Неверни?

– Не се връзва – отговаря самодоволно той. – Това се отнася за човек, който е скептичен. Аз не съм скептик. Аз съм песимист.

– Томас – изчуруликва Кармел. – Не знаех, че си такъв мозък.

Пръстите ѝ се движат трескаво по клавиатурата на телефона. Вече изпрати три съобщения и получи два отговора.

– Хайде, стига вече, вие двамата – казвам. – Отиваме утре сутрин. Най-вероятно ще трябва да пропуснем първи и втори час.

– Няма проблем – казва Кармел. – Нали днес карахме първи и втори.

Утрото ни сварва с Томас, смъкнати надолу в седалките на неговия Форд Темпо, паркиран на една пресечка от къщата на Уил. Навели сме глави и сме сложили качулките на суитшъртите си, а очите ни шарят наоколо. Изглеждаме точно като хора, които всеки момент ще извършат углавно престъпление.

Уил живее в един от по-богатите и по-поддържани квартали на града. Разбира се. Родителите му са приятели с тези на Кармел. Нали затова имам ключове за къщата му в джоба си. Но за нещастие, това значи и че сме в квартал, където ще има много домакини или чистачки, които да зяпат през прозорците, ако се зачудят какви ги вършим ние там.

– Време ли е? – пита Томас. – Колко е часът?

– Не още – казвам, като се старая да звуча спокойно, сякаш съм го правил хиляди пъти преди, което изобщо не е така. – Кармел още не се е обадила.

Той се успокоява за малко и си поема дълбоко въздух. После се стряска и скрива глава зад волана.

– Мисля, че видях някакъв градинар! – изсъсква Томас.

Дърпам го нагоре за качулката.

– Малко вероятно. Какви градини, есен е. Сигурно някой мете листа. Така или иначе, не сме седнали тук с маски на лицата и ръкавици. Не правим нищо нередно.

– Засега.

– Ами, тогава недей да се държиш подозрително.

Само двамата сме. Като обсъждахме плана, решихме Кармел да остане на позиция в училище. Да се увери, че Уил е там. Според нея родителите му тръгват за работа много преди той да тръгне за училище. Кармел поспори, каза, че това е сексистко, че е по-добре да е с нас, в случай че нещо се обърка, защото тя поне може да измисли някакво обяснение какво прави там. Томас не искаше и да чуе. Опитваше се да я предпази. Но сега, като го гледам как хапе долната си устна и как се стряска при всеки шум, ми се струва, че с Кармел щеше да ми е по-добре. Когато телефонът ми започва да вибрира, той подскача като подплашена котка.

– Кармел е – казвам му, преди да вдигна.

– Не е тук – шепне паникьосано тя.

– Какво?

– Няма ги и двамата. И Чейс не е тук.

– Какво? – питам отново, макар че чувам какво ми казва.

Томас ме дърпа за ръкава като нетърпелив първокласник.

– Не са в училище – казвам му ядосано.

Явно има някакво проклятие в Тъндър Бей. Нищо не върви като хората в този скапан град. А сега слушам тревогите на Кармел в едното си ухо и догадките на Томас в другото и просто има твърде много хора в тази кола, за да мога да си събера мислите.

– Какво ще правим сега? – питат ме едновременно.

Анна. Ами Анна? Камата ми е в Уил и ако той е усетил примамката в съобщенията на Кармел, кой знае какво може да е решил да направи. Достатъчно умен е да влезе в контра-игра; знам, че е. А през последните няколко седмици аз съм толкова оглупял, че да се вържа. Сигурно в момента ни се надсмива, като си представя как обръщаме стаята му наопаки, докато той върви по алеята пред къщата на Анна с камата ми в ръка, следван от русия си лакей.

– Карай! – изръмжавам и затварям на Кармел.

Трябва да стигнем до Анна, и то бързо. Кой знае, може вече да е късно.

– Накъде? – пита Томас, но вече е запалил двигателя и тръгва.

Движим се към къщата на Уил.

– Към къщата на Анна.

– Да не мислиш, че... Може просто да са останали вкъщи. Или просто да закъсняват за училище.

Той продължава да говори, но очите ми забелязват нещо друго, докато минаваме покрай къщата на Уил. Нещо не е наред с пердетата на един от прозорците на втория етаж. Те са спуснати, а всички други прозорци са или отворени, или пердетата им са прибрани. Но има и нещо в начина, по който са спуснати. Изглеждат някак... неравномерно спуснати. Сякаш са дръпнати набързо.

– Спри – казвам аз. – Паркирай колата.

– Какво става? – пита Томас.

Но очите ми са фиксирани върху прозореца на втория етаж. Той е вътре, знам, че е вътре, и изведнъж ме изпълва адски гняв. Стига вече игрички. Ще вляза и ще си взема ножа и ще е по-добре за Уил Розенбърг да не застава на пътя ми.

Скачам без дори да изчакам колата да спре. Томас се бави с колана си, звучи, сякаш почти се изтърсва от шофьорската врата, и се затичва след мен, но скоро непохватните му стъпки ме застигат и той започва да задава един милион въпроси.

– Какво правим? Какво ще правиш?

– Ще си взема камата – отговарям.

Втурваме се през двора на къщата и скачаме по стълбите на верандата. Избутвам ръката на Томас, когато се пресяга да почука, и вместо това вадя ключа. Надъхал съм се и не искам да давам на Уил предупреждение, ако не е нужно. Нека се опита да ме спре. Нека само се опита. Но Томас сграбчва ръката ми.

– Какво? – съскам през зъби.

– Поне сложи тези – казва той и ми подава чифт ръкавици.

Понечвам да му кажа, че не сме тръгнали да отвличаме котката на съседите, но е по-лесно просто да ги сложа, вместо да споря. Той също слага ръкавици, а аз завъртам ключа и отварям вратата.

Единственият плюс, като влизаме в къщата, е, че сега трябва да сме още по-тихи и Томас спира да ме залива с въпроси. Сърцето ми блъска в ребрата, тихо, но настойчиво. Мускулите ми са напрегнати и се движа леко вдървено. Няма нищо общо с това да дебнеш призрак. Не се чувствам уверен и силен, а като петгодишен в гората по тъмно. Интериорът на къщата е хубав. Лъскав паркет и дебели килими. Парапетът на стълбите към горния етаж изглежда, сякаш е бил полиран всеки ден, откакто е сложен. По стените има картини на художници – и то не от тези модерните тъпотии, дето някакво хилаво копеленце в Ню Йорк обявява някое друго хилаво копеленце за гений, защото рисува „наистина смели червени квадрати“. Това са класически картини, пейзажи, вдъхновени от френския импресионизъм, и малки портрети със затъмнени краища, изобразяващи жени в изящни дантелени рокли. При други обстоятелства с удоволствие бих ги разгледал. Гидиън ми е говорил много за изкуство, докато ме развеждаше из музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Но вместо това само прошепвам на Томас: