Тя не каза много. Винаги е там, на върха на езика ѝ, да ми каже да спра. Да ми каже, че е опасно и че някои хора намират смъртта си така. Но повече хора ще умрат, ако не си върша работата. Баща ми започна всичко. Това съм роден да правя, това е наследството ми от него и това е истинската причина майка ми да си мълчи. Тя вярваше в него. Знаела е с какво се захваща, до деня, в който той беше убит – убит от това, което е мислел за просто поредния от върволица призраци.

Вадя камата от раницата и я освобождавам от ножницата. По същия начин баща ми излезе от къщи един следобед, както е правил толкова много пъти още преди да се родя. И така и не се върна. Нещо го надви. Полицията дойде един ден след като майка ми се обади да съобщи, че е изчезнал. Казаха, че баща ми е мъртъв. Спотайвах се в тъмното, докато те разпитваха майка ми и в крайна сметка детективът прошепна тайната: че като открили тялото на баща ми, цялото било покрито с ухапвания, че цели части от него липсвали.

Месеци наред след това ужасната смърт на баща ми тровеше мислите ми. Представях си го по всички възможни начини. Сънувах го. Рисувах го на хартия с черен молив и червен пастел, тънки черни фигури като скелет и червена кръв като размазан восък от свещ. Майка ми се опитваше да ме лекува; пееше ми постоянно и оставяше лампата светната, мъчеше се да ме държи далеч от тъмното. Но виденията и кошмарите не спираха, до деня, в който не вдигнах камата.

Така и не хванаха убиеца на баща ми, разбира се. Защото убиецът на баща ми вече беше мъртъв. Така че знам какво ми е писано да направя. Като гледам къщата на Анна сега, не ме е страх, защото Анна Корлов няма да бъде моят край. Не може да бъде. Някой ден ще се върна на мястото, където баща ми умря, и ще прокарам неговата кама през устата на нещото, което го изяде.

Поемам си дълбоко въздух два пъти. Ножът стои оголен в ръката ми; няма смисъл от преструвки. Аз знам, че тя е там, и тя знае, че аз идвам. Усещам я как ме наблюдава. Котката ме гледа от колата със светолоотразяващ поглед, така че усещам и този чифт очи върху себе си, докато се движа напред през буренясалата алея към входната врата.

Едва ли е имало по-тиха нощ. Няма вятър, няма насекоми, нищо няма. Звукът от чакъла под обувките ми се чува болезнено силно. Няма смисъл да опитвам да се промъкна незабелязано. Чувството е като да се събудиш първи сутринта, когато шумът от всяко твое движение е като корабна сирена, независимо колко тих се опитваш да бъдеш. Ще ми се да тропам с крака по стълбите на верандата. Да отчупя някоя дъска и да разбия вратата с нея. Но това би било грубо, а и няма нужда да го правя. Вратата вече е отворена.

Зловеща сива светлина се стича отнякъде, без да хвърля лъчи по пода. Просто някак си се смесва с нощния въздух като сияеща мъгла. Ушите ми се напрягат да чуят нещо; мисля, че чувам ниския тътен на влак в далечината, а после и скриптенето на кожената дръжка, когато стягам хватката си върху камата. Минавам през вратата и затварям след себе си. Нямам навика да оставям на призраците възможността да ме стреснат, затръшвайки я като в евтин филм на ужасите.

Преддверието е празно, стълбището също. Скелетът на разсипания полилей виси от тавана, без да помръдва, и има маса, покрита с прашен чаршаф, която мога да се закълна, че не беше там снощи. Нещо не е наред с тази къща. Нещо друго освен присъствието, което витае в нея.

– Анна?

Гласът ми се изтъркулва във въздуха. Къщата поглъща звука без ехо.

Поглеждам вляво. Мястото, където Майк Андовър умря, е празно, с изключение на тъмно мазно петно. Нямам представа какво е направила Анна с тялото и, честно казано, предпочитам да не мисля за това.

Нищо не помръдва, а аз не съм в настроение да чакам. А и не искам да ѝ налетя на стълбите. Тя има твърде голямо преимущество, защото е силна като викингска богиня и немъртва, и какво ли още не. Влизам навътре в къщата, като обикалям внимателно разхвърляните и покрити с прашни чаршафи мебели. Минава ми през ум мисълта, че може тя да ми крои капан, че може разкривеното канапе изобщо да не е разкривено канапе, а мъртво момиче, покрито с изпъкнали вени. Тръгвам да го промуша с камата за всеки случай, когато чувам нещо да се тътри зад мен. Обръщам се.

– Мамка му...

– Минаха ли вече три дни? – пита ме призракът на Майк Андовър.

Той стои до прозореца, през който беше издърпан. И е цял. Пускам колеблива усмивка. Смъртта, изглежда, го е направила по-остроумен. Но част от мен подозира, че това, което виждам, изобщо не е Майк Андовър. А е просто петното на пода, под контрола на Анна, която ми праща това видение и го кара да се движи и говори. Но пък в случай че не е...

– Съжалявам. За това, което се случи с теб. Не трябваше да става така.

Майк повдига глава.

– Никога не трябва да става така. Или пък така е било писано. Все тая.

Той се усмихва. Не знам дали е добронамерено, или иронично, но със сигурност е стряскащо. Особено след като спира рязко.

– Нещо не е наред с тази къща. Веднъж като влезем, никога не можем да си тръгнем. Не трябваше да се връщаш.

– Имам работа тук – казвам аз.

Опитвам се да не мисля за факта, че той никога няма да си тръгне оттук. Твърде ужасно е и твърде несправедливо.

– Същата работа, която аз имах тук ли? – пита той с ниско ръмжене.

Преди да мога да отговоря, той бива разкъсан на две от невидими ръце – точно повторение на смъртта му. Отстъпвам назад и краката ми се удрят в масичка, или нещо такова, не знам какво и не ме интересува. Шокът, че за втори път го виждам да се разпада на две ужасяващи кървави купчини, ме кара да забравя за мебелировката. Казвам си, че това е просто евтин номер и че съм виждал и по-лоши неща. Опитвам се да успокоя дишането си. Тогава чувам пак гласа на Майк от пода.

– Хей, Кас.

Очите ми намират в цялата телесна каша лицето му, което още се държи към дясната половина на тялото. В тази част е и гръбнакът. Преглъщам с мъка и се опитвам да не гледам оголените прешлени. Окото на Майк се завърта нагоре към мен.

– Боли само за малко – казва той.

После потъва обратно в пода, бавно, както олио попива в хавлиена кърпа. Окото му не се затваря, докато изчезва. Продължава да се взира в мен. Наистина можех да мина и без тази последна малка размяна на погледи. Докато продължавам да гледам тъмното петно на пода, осъзнавам, че не съм си поел въздух. Чудя се точно колко хора е убила Анна в тази къща. Чудя се дали всички те са още тук, или поне техните черупки, и дали тя може да ги контролира като марионетки и да ги праща към мен в различни фази на разложение.

„Стегни се.“ Не е сега моментът за паника. Сега трябва да стисна ножа си и да осъзная твърде късно, че нещо идва зад мен.

Тъмни кичури коса проблясват до рамото ми, два или три от тях се пресягат към мен като мастиленосини пипала, сякаш ме приканват да се приближа. Завъртам се и замахвам във въздуха, като наполовина очаквам, че тя вече не е там, че е изчезнала в същия миг. Но не е. Тя се рее пред мен, на петнадесетина сантиметра от земята.

И двамата се колебаем за секунда, гледаме се един друг, кафявите ми очи се взират право в нейните маслени. Тя би била висока около метър и седемдесет, ако беше стъпила на пода, но понеже се носи из въздуха, почти ми се налага да гледам нагоре. Дишането ми звучи шумно в главата ми. Кръвта от роклята ѝ пада с меко тупкане по пода. В какво се е превърнала, откакто е умряла? Откъде е намерила тази сила, тази ярост, която ѝ позволява да бъде повече от привидение, която я превръща в демон на отмъщението?

Пътят на острието ми е закачил краищата на косата ѝ. Отрязаните кичури падат като черни снежинки и тя гледа как потъват в дъските на пода, както тялото на Майк преди малко. Нещо минава по челото ѝ – напрежение, тъга – после ме поглежда и оголва зъби.

– Защо се върна? – пита тя.

Преглъщам. Не знам какво да кажа. Хващам се, че отстъпвам, въпреки че си казвам да не го правя.

– Пощадих те, подарих ти живота.