Хей. Хей, пич, събуди се!

Познавам този глас. Не го харесвам. Повдигам клепачи и ето го и лицето му, надвесено над мен.

– Доста ни поизплаши. Май не трябваше да те оставяме да спиш толкова дълго. Сигурно трябваше да те закараме в болница, но не можахме да измислим какво да обясним.

– Добре съм, Томас.

Вдигам ръка и разтривам очи, събирам цялата си воля и се изправям в седнало положение, като знам, че светът около мен ще се разлюлее толкова силно, че сигурно ще повърна. Някак си успявам да преметна крака и да ги спусна на пода.

– Какво стана?

– Ти ми кажи.

Той пали цигара. Ще ми се да я загаси. С рошавата си коса и очилата изглежда като дванайсетгодишен, който е задигнал пакет цигари от чантата на майка си.

– Защо беше в къщата на Корлов?

– А ти защо пак ме следиш? – връщам въпроса, но приемам чашата вода, която ми подава.

– Правя, както ти казах – отговаря той. – Само че не си представях, че ще имаш нужда от толкова много помощ. Кой нормален човек влиза в шибаната ѝ къща!

Сините му очи ме гледат втренчено, сякаш съм някой новоизлюпен идиот.

– Ами, не е като да съм се разхождал вътре и да съм паднал.

– И аз така си помислих. Но не мога да повярвам, че са направили такова нещо, да те хвърлят в къщата и да те оставят да умреш.

Оглеждам се наоколо. Нямам представя колко е часът, но слънцето вече е изгряло и се намирам в нещо като антикварен магазин. Пълно е с твърде много предмети, но пък изглеждат приятни, не обичайните купчини боклуци, които виждаш в някои по-долнопробни места. И все пак, мирише на стари хора.

Седя на прашен стар диван в дъното на помещението, до възглавница, напоена със засъхналата ми кръв. Или поне се надявам, че е моята засъхнала кръв. Надявам се да не съм спал върху нечия чужда кръв, заразена с хепатит например.

Поглеждам Томас. Той изглежда бесен. Мрази армията на троянците; сто процента са го тормозили още от детската градина. Такова хилаво и непохватно хлапе като него, което твърди, че има свръхестествени способности и се мотае в прашни магазини за редки вещи – най-вероятно е бил любима мишена за техните шеги. Сигурно са му накисвали главата в тоалетната неведнъж. Но те са безобидни шегаджии, които се забавляват, като тормозят по-слабите. Не мисля, че наистина се опитаха да ме убият. Просто не приемаха Анна на сериозно. Не вярваха на историите. А сега един от тях е мъртъв.

– Ужас – казвам на глас.

Кой знае какво ще стане с Анна сега. Майк Андовър не е като онези скитници и бегълци. Той беше спортната звезда на училището, едно от популярните момчета, а и Чейс видя всичко. Само мога да се надявам, че е бил твърде изплашен, за да каже на ченгетата.

Не че ченгетата могат да спрат Анна, така или иначе. Ако влязат в къщата, просто ще има още трупове. А може и тя въобще да не се покаже пред тях. И освен това, Анна е моя. Образът ѝ изниква в съзнанието ми за секунда, бледа и надвиснала над мен, капеща кръв. Но контузеният ми мозък не може да издържи на тази картина.

Поглеждам пак към Томас, който все още пуши нервно.

– Благодаря ти, че ме извади – казвам аз и той кима.

– Не че не исках – казва той. – Тоест, исках, но като видях Майк да лежи там на купчина, не ми беше много лесно.

Дърпа от цигарата.

– Ужас. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Не мога да повярвам, че тя го уби.

– Защо не можеш? Знаеше, че тя съществува.

– Да, знам, но не я бях виждал. Никой не е виждал Анна. Защото ако видиш Анна...

– Не доживяваш да разказваш – довършвам мрачно репликата му.

Поглеждам напред, когато чувам звук от стъпки по крехките дъски на пода. Някакъв възрастен мъж е влязъл – възрастен мъж с гъста сива брада, която завършва с малка плитка. Облечен е с доста износена тениска на „Грейтфул дед“6 и кожено елече. Има странни татуировки по ръцете – нищо, което да ми изглежда познато.

– Имаш голям късмет, хлапе. Трябва да призная, че очаквах повече от един професионален убиец на духове.

Хващам торбичката с лед, която той подхвърля към мен, и я слагам на главата си. Той се усмихва с набръчкано лице и ме гледа втренчено през очила с тънки обли рамки.

– Ти си този, който е дал следата на Маргаритката – веднага ми става ясно. – Мислех, че е бил нашият човек Томас.

В отговор получавам само усмивка. Но това ми е достатъчно.

Томас прочиства гърло.

– Това е дядо ми, Морфран Старлинг Сабин.

Не успявам да не се засмея.

– Защо вие, феновете на готиката, винаги измисляте изчанчени имена?

– Силни думи за човек, който се разхожда насам-натам, наричайки се Тезеус Касио.

Той е пиперливо старче и веднага ми става симпатичен, с този глас, който сякаш идва от някой черно-бял спагети-уестърн7. Не ме притеснява фактът, че знае кой съм. Всъщност даже се чувствам леко облекчен. Радвам се да срещна още един член на това затворено общество, в което хората знаят за работата ми, за репутацията ми, за репутацията на баща ми. Не живея като супергерой. Имам нужда от хора, които да ме насочват в правилната посока. Имам нужда от хора, които знаят кой съм наистина. Просто не твърде много хора. Не знам защо Томас не ми го каза направо, като ме откри на гробището. Защо му трябваше да е толкова мистериозен.

– Как ти е главата? – пита Томас.

– Не можеш ли сам да си отговориш, нали си телепат?

Той свива рамене.

– Казах ти, не мога да чета мисли постоянно. Дядо ми каза, че идваш и че трябва да ти пазя гърба. Чета мисли само понякога. Но твоите днес не мога. Може би е заради сътресението. Може би нямам нужда да го правя повече. То е на приливи и отливи.

– Много хубаво. Цялата тая работа с бъркането в главите на хората доста ме дразни.

Поглеждам към Морфран.

– Защо ме повика тук? И защо просто не каза на Маргаритката да ни уреди среща, като дойда, вместо да ми пращаш Менток-Четеца на мисли?

Кимвам към Томас и веднага се псувам за остроумниченето си. Главата ми още не е достатъчно здрава за такива жестове.

– Исках да дойдеш бързо – отговаря той, като свива рамене. – Познавам Маргаритката, а той познава теб, лично. Каза, че не обичаш да ти се бъркат. Но все пак исках да те държа под око. Убиец на духове или не, все пак си още хлапе.

– Добре – казвам. – Но защо си се разбързал? Нали Анна е тук от десетилетия?

Морфран се обляга на стъкления тезгях и клати глава.

– Нещо се променя в Анна. Много по-гневна е напоследък. Аз съм свързан с мъртвите – в известен смисъл много повече от теб. Виждам ги и ги чувствам, чувам мислите им, чувам какво искат. Така е, откакто...

Той пак свива рамене. Тук има някаква история. Сигурно е най-добрата му история и не иска да я издава поне засега. Разтрива слепоочията си.

– Усещам, когато убива. Всеки път, когато някой нещастник се натъкне на къщата ѝ. Преди беше просто гъдел по гърба ми. Тези дни направо ми се обръщат червата. Ако всичко беше постарому, дори не би се явила пред теб. Отдавна е мъртва и не е глупава, знае кой е лесна плячка и кой – дете на богати родители като Майк. Но започва да става небрежна. Ще си докара статия на първа страница. А и двамата с теб знаем, че е по-добре някои неща да останат в тайна.

Сяда в едно кресло и потупва с длан по коляното си. Чувам дращенето на кучешки нокти по пода и скоро един черен лабрадор с посивял нос се появява с клатушкане и полага глава в скута му.

Припомням си събитията от предната нощ. Анна беше много различна от това, което си представях, макар че след като я видях, вече не мога да си спомня какви бяха първоначалните ми очаквания. Може би си мислех, че ще е едно тъжно, изплашено момиче, което убива от страх и мъка. Мислех, че ще се тътри надолу по стълбите в бяла рокля с тъмно петно на яката. Мислех, че ще има две усмивки, една на лицето и една на врата, от която капе червено. Мислех, че ще ме пита защо съм дошъл в къщата ѝ и после ще се хвърли към мен с острите си малки зъби.