– Може би всички ме харесват, защото всички харесват теб – казвам натъртено.

Очаквам тя да се засмее иронично или да отбележи ласкателството, но тя не го прави. Вместо това просто кима безмълвно, в смисъл че сигурно съм прав. Тя е умна и е наясно със себе си. Чудя се как е ходила с идиот като Майк. Майк от армията на троянците.

Мисълта за армията ме кара да се сетя за Томас Сабин. Очаквах да го видя тук, да се мръщи до някое дърво и да следи всяко мое движение като влюбен ученик, но не го виждам. След всички кухи разговори, които проведох тази вечер, той започва малко да ми липсва.

– Щеше да ми разказваш за призраци – казвам.

Кармел премигва и се усмихва.

– Щях.

Тя прочиства гърло и започва да разказва, доколкото може, като излага техническите подробности от партито миналата година: кой е бил там, какво са правили, кой с кого бил дошъл. Предполагам, иска да придобия пълна и реалистична картина. Сигурно някои хора имат нужда от това. Аз лично предпочитам да запълвам сам празните места и да си доизмислям. Сигурно така историите ми стават по-интересни, отколкото наистина са.

Най-накрая тя стига до мрачната част – мрак, изпълнен с пияни и неконтролируеми тийнейджъри, и чувам преразказ от трета ръка на страшните истории, които са се разказвали в тази нощ. За плувци и катерачи, които са загинали на водопадите Троубридж, където е било партито онази година. Как те искали да направят така, че да претърпиш същата злополука като тях, и как не един човек е ставал жертва на невидима ръка, която го бута от ръба на скалата или го дърпа надолу по течението на реката. Тази част от историята ме кара да наостря уши. От моя опит с призраци това звучи доста вероятно. Като цяло духовете искат да причинят на други същата злина, която е сполетяла тях самите. Вижте Стопаджията например.

– И тогава Тони Гибни и Сузана Норман се спуснаха с писъци по едно от дървените мостчета и се разкрещяха, че някой ги нападнал, докато се натискали.

Кармел клати глава.

– Беше станало доста късно и много от нас се поизплашиха, затова се качихме на колите и си тръгнахме. Аз се возех с Майк и Чейс, Уил караше и като излизахме от парка, нещо скочи пред нас. Още не знам откъде се появи, дали е тичало по хълма, или е скочило от някое дърво. Изглеждаше като голяма рунтава пума, или нещо такова. Уил наби спирачки и нещото просто си стоеше там за секунда. Помислих, че ще скочи на капака, и се заклевам, щях да се разпищя. Но вместо това то оголи зъби и изсъска и после...

– И после? – окуражавам я, защото знам, че това се очаква от мен.

– И после се отдръпна от светлината на фаровете, изправи се на два крака и тръгна навътре в гората.

Започвам да се смея и тя ме удря по ръката.

– Не го разказах добре – казва тя и се мъчи да не се смее. – На Майк му се получава повече.

– Да, сигурно го разкрасява с много псувни и ръкомахане.

– Кармел.

Обръщам се и ето го пак Майк, с Чейс и Уил от двете му страни, който изплюва името на Кармел от устата си като топка лепкава паяжина. Странно е как само звукът от нечие име може да бъде използван със същата цел, с която жигосват добитък.

– Какво е толкова смешно? – пита Чейс.

Загася цигарата си в парапета и прибира фаса в раницата си. Струва ми се леко гнусно, но също така съм впечатлен от екокултурата му.

– Нищо – отговарям аз. – В последните двадесет минути Кармел ми разказваше как сте срещнали Голямата стъпка миналата година.

Майк се усмихва. Нещо е различно. Нещо не е както трябва и не мисля, че е само от това, че са пили.

– Шибаната история си е чистата истина – казва той.

Осъзнавам, че различното е, че той се държи приятелски с мен. Гледа към мен, а не към Кармел. Нито за секунда не бих помислил, че е искрен. Явно пробва друга тактика. Иска нещо от мен, или още по-лошо – опитва се да ми скрои някой номер.

Слушам, докато Майк разказва същата история, само че с много повече жестикулации. Версиите са изненадващо сходни, но не знам дали това значи, че може да са верни, или че просто са разказвали историята много пъти. Като приключва с разказа си, Майк се поклаща леко на място и се взира в тъмнината.

– Значи си падаш по страшни истории, а? – пита Уил Розенбърг, за да запълни тишината.

– Обожавам ги.

Изправям леко гръб. Влажен бриз идва откъм водата и черната тениска започва да лепне за гърба ми, от което ме полазват студени тръпки.

– Поне тези, които не завършват с някаква котка, приличаща на Йети, която пресича пътя, без да нападне никого – казвам аз.

Уил се смее.

– Знам. На такава история ѝ трябва завършваща фраза. „Едно мокро коте на никого не пречи.“ Казвам им да я добавят, ама кой ли ме слуша.

И аз се смея, макар че чувам как Кармел мърмори до рамото ми, че това е отвратително. Ами, какво да се прави. Май Уил Розенбърг ми е симпатичен. Той поне има мозък в главата си. Разбира се, това го прави и най-опасния от тримата. От начина, по който Майк е застанал, знам, че чака Уил да продължи или да направи нещо. От чисто любопитство решавам да го улесня.

– Знаеш ли други по-добри? – питам аз.

– Знам няколко – казва той.

– Чух от Натали, че майка ти е нещо като вещица – намесва се Чейс. – Верно ли?

– Верно – свивам рамене. – Прави предсказания.

Обръщам се към Кармел.

– Продава свещи и други неща по интернет. Няма да повярваш какви пари се изкарват от това.

– Яко – казва Кармел и се усмихва. – Може да ми гледа на ръка някой път.

– Ужас – казва Майк. – Само това ни липсва в тоя град: още една откачалка. Ако майка ти е вещица, ти какъв си? Хари Потър?

– Майк – казва Кармел. – Не се дръж като тъпак.

– Мисля, че искаш твърде много от него – казвам меко.

Но Майк не ми обръща внимание и пита Кармел защо ѝ е да се занимава с изрод като мен. Чувствам се много поласкан. Кармел започва да изглежда изнервена, сякаш се страхува, че Майк ще откачи и ще ме удари или ще ме метне през парапета в плитката вода долу. Поглеждам над ръба. В тъмното не мога да видя колко е дълбоко, но не мисля, че е достатъчно да омекоти падането, а и сигурно ще си счупя врата на някоя скала. Опитвам се да остана спокоен и концентриран, с ръце в джобовете. И все пак се надявам, че безразличното ми изражение му къса нервите, защото коментарите му за майка ми и това, че ме сравни с някакво слаботелесно вълшебниче, ме ядосаха. Ако ме хвърли през парапета, сигурно ще остана да витая по мокрите скали, мъртъв и чакащ отмъщение, без покой, докато не изям сърцето му.

– Споко, Майк – казва Уил. – Щом иска страшна история, да му дадем нещо добро. Да му дадем това, заради което долните класове не могат да спят.

– Какво е то? – питам аз.

Космите на врата ми настръхват.

– Анна Корлов. Анна в рокля от кръв.

Името ѝ се плъзга в мрака като танцьорка. Когато го чувам от чужда уста, извън главата ми, ме побиват тръпки.

– Анна в рокля от кръв? Като Пепеляшка в жълтата рокля?

Шегувам се, защото знам, че ще ги раздразни. Ще положат особено усилие да я направят ужасяваща, страховита, а аз точно това искам. Но Уил ме поглежда изненадан, сякаш се чуди откъде знам детската приказка.

– Анна Корлов умряла, когато била на шестнайсет – казва той след малко. – Гърлото ѝ било прерязано от ухо до ухо. Била тръгнала за абитуриентския си бал, когато се случило. Открили тялото ѝ на следващия ден, вече било покрито с мухи, а бялата ѝ рокля била пропита с кръв.

– Казват, че гаджето ѝ я е убило, нали? – Чейс приглася с отработена реплика.

– Може и така да е – свива рамене Уил. – Защото напуснал града няколко месеца по-късно. Но всички го видели на бала тази нощ. Питал за Анна и решил, че му е вързала тенекия. Но няма значение как е умряла. Или кой я е убил. Важното е, че тя не е съвсем мъртва. Година след като я намерили, тя пак се появила в старата си къща. Къщата била продадена, когато майката на Анна умряла от инфаркт няколко месеца по-рано. Един рибар и семейството му я купили и се нанесли. Анна избила всички. Откъснала им крайниците един по един. Оставила главите и ръцете им на купчини пред стълбището, а телата им окачила в мазето.