— Може да е било и повече от минута.

— Нали искахте да избягате — напомни Пиърсън. — В такъв случай, ако е било повече от минута, щяхте да имате време да изтичате до главната улица и да изчезнете много преди те да са стигнали на съответните места.

— Спомних си — обади се Бет. — Дани се опита да успокои Бърни, но брат ми настояваше да се върнат в бара и да се разбере с Крейг. Значи е било повече от минута.

— Може би Картрайт е бил този, който е искал да се разбере с брат ви, за да стане ясно веднъж завинаги кой ще е шефът, когато баща ви се пенсионира.

— Ако беше така, Бърни щеше да уреди нещата с един удар и да го просне на земята.

— Не и ако Картрайт има нож.

— Крейг държеше нож и той промуши Бърни.

— Как може да сте толкова сигурна, госпожице Уилсън, след като дори не сте видели намушкването.

— Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че точно Бърни ви е казал, а не Дани?

— Сигурна съм.

— Ще ме извините за клишето, госпожице Уилсън, но вие си имате своя история и твърдо се придържате към нея.

— Така е, защото точно това се случи.

— Предполагам е вярно също, че сте се тревожили за брат си, нали?

— Да. Губеше страшно много кръв и се страхувах, че няма да оцелее — отговори Бет и се разплака.

— Защо тогава не повикахте линейка? — Алекс също си бе задал този въпрос и сега се чудеше какво ще отговори Бет. Но тя мълчеше, което даде възможност на Пиърсън да добави: — Нали сама казахте, че брат ви е бил прободен няколко пъти.

— Нямах телефон! — промълви Бет.

— Но годеникът ви е имал — напомни Пиърсън. — Нали по-рано същата вечер се е обадил на брат ви, за да го покани при вас в кръчмата?

— Линейката така и така пристигна след няколко минути — отвърна Бет.

— А ние всички знаем кой всъщност я е повикал, нали, госпожице Уилсън? — заяви Пиърсън, обърнат към заседателите.

Бет наведе глава.

— Позволете ми да ви напомня и други полуистини, госпожице Уилсън, които казахте в отговорите си към моя уважаван колега.

Бет сви устни.

— „Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.“

— Точно така беше — дръзко заяви Бет.

— Казахте също — продължи Пиърсън, забил поглед в записките си, — че според вас Девънпорт не изглеждал толкова добре, колкото господин Картрайт.

— Така си е — отвърна Бет.

— И че ако нещо се обърка, „ще държи да го подкрепите в неговата версия“.

— Така беше.

— Все едно каква е тази версия.

— Не съм казала такова нещо.

— Аз го казвам — потвърди Пиърсън. — Защото според мен сте готова да кажете всичко, само и само да защитите съпруга си.

— Той не ми е съпруг.

— Но ще бъде, ако го оневинят.

— Естествено, че ще го оневинят.

— Колко време мина от нощта, в която брат ви беше убит?

— Повече от шест месеца.

— Колко често сте се виждали с господин Картрайт в този период?

— Посещавах го всяка неделя — гордо заяви Бет.

— И колко трае едно такова посещение?

— Около два часа.

— Излиза, че за последните шест месеца сте прекарали заедно общо около — той вдигна замислено очи към тавана — петдесет часа.

— Никога не съм ги изчислявала.

— Но сега, като се замислите, не ви ли се струва, че това е доста време, през което могат да бъдат обсъдени отново и отново подробностите около случката, така, че да се разберете какво да говорите?

— Няма такова нещо.

— При посещенията си в затвора… — Пиърсън замълча драматично — обсъждахте ли с господин Картрайт случилото се?

— Предполагам, че сме говорили и за това.

— Естествено, че сте говорили за това. Как иначе ще си спомняте всяка подробност от случилото се в онази нощ, както и всяка дума, казана тогава, като в същото време не си спомняте какво сте закусвали тази сутрин.

— Спомням си много добре какво се случи в нощта, когато брат ми беше убит, господин Пиърсън. Забравя ли се такова нещо? Крейг и неговите приятели са имали далеч повече време, за да подготвят своите истории, защото не са си говорили само в часовете за посещения, нито са били ограничавани за мястото и времето на срещите си.

— Браво! — възкликна Алекс не много високо, но достатъчно силно, за да го чуе Пиърсън.

— Да се върнем на пътеката зад бара, за да проверим за пореден път паметта ви — бързо смени темата прокурорът. — След около минута господин Крейг и господин Пейн се появяват на алеята, насочват се към брат ви и без никаква провокация започват да го бият.

— Да, точно така.

— Нападат човек, когото виждат за първи път.

— Именно.

— А когато става напечено, господин Крейг вади нож, незнайно откъде, и пробожда брат ви в гърдите.

— Не беше незнайно откъде. Взел го е на излизане от бара.

— Излиза, че не Дани го е взел от бара, така ли?

— Щях да видя, ако е бил Дани.

— Но не сте видели и Крейг да го взима.

— Не съм.

— Видяхте го да стои в другия край на алеята след около минута.

— Видях го.

— Носеше ли нож? — Пиърсън се облегна назад и зачака отговора.

— Не си спомням.

— Може би все пак ще си припомните в чии ръце беше ножът, когато стигнахте до брат си.

— У Дани, който ми каза, че го е измъкнал от ръцете на Крейг.

— Но вие не видяхте това с очите си.

— Не.

— Годеникът ви е бил покрит с кръв, нали?

— Естествено — отговори Бет. — Беше прегърнал брат ми.

— Ако господин Крейг беше промушил брат ви, и по него трябва да е имало кръв.

— Няма как да знам това. Вече беше изчезнал.

— Просто така? — изуми се Пиърсън. — Как ще обясните тогава, че при пристигането на полицията минути по-късно, господин Крейг е седял в бара в очакване на инспектора и по него е нямало и капка кръв?

Бет не отговори.

— Нека ви напомня — продължи Пиърсън — кой е повикал полицията. Във всеки случай не вие, госпожице Уилсън, а господин Крейг. Доста необичайно за човек, който току-що е намушкал някого с нож и дрехите му са били покрити с кръв. — Той замълча, за да може образът да се настани добре в съзнанието на заседателите и да ги подготви за следващия въпрос. — Госпожице Уилсън, за първи път ли годеникът ви се замесва в разправия, по време на която някой е извадил нож и вие му се притичвате на помощ?

— Не разбирам накъде биете.

Редмейн се взря в Бет. Дали бе скрила нещо от него?

— Може би е време да проверим отново забележителната ви памет — отбеляза Пиърсън.

Съдията, заседателите и Редмейн гледаха напрегнато прокурора, който очевидно не бързаше да извади коза си.

— Дали ще си спомните, госпожице Уилсън, какво се случи на игрището на училище „Клемент Атлий“ на дванайсети февруари осемдесет и шеста.

— Но това е преди петнайсет години! — протестира Бет.

— Така е, но си мисля, че сигурно си спомняте как мъжът, за когото винаги сте знаели, че ще се омъжите, е попаднал на първа страница на местния вестник. — Пиърсън се облегна назад и помощникът му му подаде фотокопие на брой на „Бетнал Грийн и Боу Газет“ от 13 февруари 1986. Той помоли пристава да предаде доказателството на свидетелката.

— Разполагате ли с копия и за заседателите? — попита съдия Саквил, като погледна прокурора над очилата си.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Пиърсън даде знак на помощника си и той предаде тесте листа на пристава, който ги раздаде на заседателите. Последният подаде на Дани, но той отказа да го приеме. Пиърсън го погледна изненадано. Дори му мина през ум, че може да е неграмотен. Напомни си да провери този факт, когато Картрайт седне на свидетелското място.

— Както виждате, госпожице Уилсън, това е копие на първа страница на „Бетнал Грийн и Боу Газет“, с материал, съобщаващ за сбиване с нож на игрището на „Клемент Атлий“, след което Даниъл Картрайт бил разпитан от полицията.

— Тогава той само искаше да помогне — отбеляза Бет.

— Създава се впечатление, че това му е станало навик.

— Какво искате да кажете?