Сега прозорците бяха разбити или заковани. Горните етажи бяха най-често тъмни. Само тук-там просветваше лампа от някое свърталище на бездомници или крадци.

Фасадите на сградите трябваше да изглеждат каменни. Сега мазилката се лющеше, белеше се или лежеше разбита върху напукания паваж. Боклуци покриваха улиците и бяха струпани на купчини в алеите между сградите.

Пътят ги отведе близо до една от реките, които преминаваха през Рурик. Беше по-скоро движеща се маса от мръсотия, отколкото река, плитка и пълна с отпадъци и изоставени коли, хвърлени от някой от високите мостове.

Вероятно преди години бреговата ивица е била приятно място за разходки по време на ваканциите или в летните вечери. Не и сега обаче. Стен реши, че обстановката изобщо не му харесва — стига, разбира се, това да беше уговореното място за срещата с агента. Мостът например беше идеалното място за клопка. А под моста и до реката? Стен потрепери. Дори Алекс със своето чувство за превъзходство и увереност в уменията си, със закалените си от родния свят мускули и големия си опит, не би дръзнал да влезе в този среднощен кошмар.

Или поне Стен се надяваше да е така.

— Ето какво — обясни Килгър. — Казах на този агент, че не съм глупак и ще доведа подкрепление. Това си ти, Синд. Не съм уточнявал къде ще бъдеш, тъй че ще се радвам, ако изчезнеш сред сенките и ме следваш, докато се разхождам. Трябва да се спусна по реката и там някъде той ще ме пресрещне. Не ми хареса планът, но човекът беше уклончив. Шефе, ако си съгласен, ти ще бъдеш невидимата муха, а аз ястието. Скрий се някъде в подножието на подпорната стена и ми осигури прикритие. Отпред, ако обичаш.

— Благодаря, Килгър. Искаш да преплувам мръсотията в реката и да се придвижа по-бързо от теб?

— Да. И по-тихо. Затова си адмирал, а аз беден агент.

Стен провери оръжието си. Беше заредено.

— Каква е вероятността да има неприятности? — попита Синд.

— Не е чак толкова голяма. В противен случай щях да накарам Стен да носи гаубица. Не повече от седемдесет процента. Стига приказки. Тръгвайте.

Ако някой наблюдаваше брега внимателно, сигурно щеше да забележи сянка. Сянка, която се движеше. Но можеше и да е игра на светлината от моста, светлина, едва видима през пронизващия дъжд. Сянката, която беше Стен, се плъзна край подпорната стена на речния „плаж“.

Само тиня. Кракът на Стен затъна в нещо, по-меко от кал, което може би и някога е било по-разумно. Носът му се сбръчи. Размекваш се, синко. Спомни си, някога при обучението в „Богомолка“ те караха да пълзиш половин километър през канализацията — и обявиха, че баните са недостъпни, когато отрядът се върна в базата. Истинска гнус, безотказно средство за повръщане, както се шегуваха в „Богомолка“.

Стен осъзна, че е малко схванат, малко позагубил практика, докато се промъкваше напред като пристанищен плъх, търсещ мърша. Зад себе си през съскането на дъжда чуваше умишлено тежката крачка на Алекс по паважа на крайбрежието.

Синд го следваше отблизо. Промъкваше се през разбитите сгради край реката, като прескачаше от сянка в сянка, на около петдесет метра от Алекс.

Килгър се разтрепери, но не от студения дъжд, който се сипеше. Колко пъти се беше промъквал за среща с някой местен агент? Хиляди, лорд Килгър, помисли си той. А някога да не си усещал студените тръпки да пропълзяват между лопатките на раменете ти в очакване животът да премине пред очите ти и снарядът да те застигне?

Пред него се издигаше малка сграда близо до счупена улична лампа. Постройката може да е била транспортна спирка или полицейска наблюдателница.

Движение. Пръстите на Алекс опипаха оръжието с рязана цев в жилетката му и откриха, че миниуилигънът в кобура на гърба му е по-незабележим. Той махна предпазителя внимателно, въпреки че никой не би могъл да чуе звука сред трещенето на разразилата се буря. Пръстът му легна на спусъка и той го задържа там, цевта бе скрита под наметалото. Без да го съзнава, Алекс стъпи по-стабилно, краката му леко се присвиваха в коленете, докато вървеше напред.

Сянката беше с размерите на човек. Помръдна още веднъж. Зад него падна мълния и пръстът на Килгър се сви около спусъка. После се отпусна. Сянката се превърна в мъж, носещ дълъг дъждобран с качулка. При проблясъка Килгър видя празните ръце на мъжа извън ръкавите на палтото.

Контакт.

— И слънцето проникна през гъстите облаци — каза той, като се проклинаше за идиотския избор на пароли, които му се бяха сторили много уместни в топлия, уютен кабинет.

Чакащият източник — превозвачът трябваше да отговори с:

— И тъй честта проблясва и в най-лошите навици.

Нищо освен воя на бурята.

На няколко метра от постройката Стен премина в бойна готовност. Връзките на наметалото се разкъсаха и то се свлече в калта, докато ръката му измъкваше дебелото оръжие от скривалището му и палецът му завърташе предпазителя от позиция „безопасно“ през единична, през откоси, до автоматична стрелба, а едновременно другата му ръка разгъна уилигъна. Подпря го на едно коляно в сред тинята, а очите му започнаха да се оглеждат за цели.

Може би беше видял нещо, може би нещо беше проблеснало за миг над мъжа, блестяща жица, а може и да нямаше нищо.

Килгър изсъска в шок, докато съзнанието му включваше заспалите му рефлекси. Не, не, недей да стоиш като истукан, момче. Намираш се в смъртоносната зона.

Имаш няколко секунди. Повече от достатъчно време.

Контактът не беше отговорил, защото контактът беше много мъртъв. Беше нещо почти нормално в сенчестия свят на Стен и Килгър — да научиш, че противниците са хванали твоя агент, като го откриеш със зейнало в широка усмивка гърло, И фактът, че виси на кабел, спуснат от близката лампа, не беше необичаен — просто форма на екзекуция. Но когато тялото беше подпряно, за да те очаква на срещата…

Засада.

Алекс измъкна граната от джоба на жилетката си, издърпа щифта и запрати малката бомба над главата си и надясно. Същевременно се завъртя и с три крачки се засили за скок. Хвърли се напред, прелетя във въздуха, после се стовари върху обливания от дъжд паваж и тялото му се плъзна около метър напред. „Трябва да прекарвам повече време в гимнастическия салон, защото ще имам синини и мускулна треска утре.“

Ако има утре, помисли си, докато един снаряд полетя към постройката.

Триангулация, предположи Стен. Обградили са ни от три страни. Това беше сериозен удар… Пръстът му натисна спусъка, прерязвайки един потенциален убиец на две.

Синд остана загледана в мястото, където Килгър беше стоял допреди секунди.

После гранатата на Килгър, изпратена високо нагоре от яките му мускули, се удари в стената на шейсет метра нагоре и се взриви малко пред нея.

От предната част на сградата се посипа мазилка, падащите тухли затрупаха втори убиец, докато снарядът на Синд го пронизваше.

Третият член на екипа тъкмо вдигаше оръжието си за втори изстрел, когато Килгър го забеляза и запрати откос в тази посока. Изстрелът просвистя покрай мъжа. Килгър изруга наум скапания пистолет, лявата му ръка подпря оръжието за по-голяма стабилност и два снаряда излетяха напред — третият мъж падна мъртъв.

Отрядът се раздвижи — Стен се прокрадна напред покрай подпорната стена, Килгър се претърколи през улицата към някакви отломки, а Синд, приклякайки, се вмъкна в един от входовете, а после се шмугна в друг. Килгър върна пистолета в кобура и приготви уилигъна си за стрелба.

Гърмът от разцепилата небето светкавица се разнесе наоколо и Стен установи, че е броил наум. Светкавицата беше паднала едва на два километра оттук и малко повече от шест секунди бяха минали, откакто бяха видели сянката на мъжа.

Засада. Защо? Само за да кажат на Килгър, че друга разузнавателна група ги наблюдава? Мелодраматичен начин да се обяви информация — този контакт, дори и да беше истински контрабандист, не им беше дал нищо. Не много професионална организация на всичко отгоре. Професионалистите никога не се нападаха един друг. Не беше нужно, след като изтичането или потенциалното изтичане на информация бъдеше преустановено.