— Нашият малък шпионин мислеше, че е на ниво А. Но от докладите и от единия инструктаж, на който присъствах, агентът едва покрива ниво Б. Обаче, шефе, налага се да използваме това, което имаме подръка. Все още не съм имал време да се направя на Уолсингъм. При всички положения агентът каза, че е хванал един от контрабандистите, който участва в цялата схема.

— Имаш ли някакво потвърждение или независим втори източник, че това канарче, което иска да дойде и да пропее, не е просто някой с желание да вземе малко имперски кредити за някоя и друга опашата лъжа?

Килгър изглеждаше наранен от факта, че Стен го подозира в лековерие, но продължи с обяснението.

Мъжът, с когото щяха да се срещнат, твърдеше, че е собственик и капитан на малка корабна фирма, използвана от Какана, за да пренася АМ2. Агентът на Хиндс беше получил фиш от един от корабните дневници и два товарни фиша от капитана.

— Разбира се, товарът е записан като круши, сливи, макове и други подобни, но местоназначението беше интересно. Отиваше към Хонджо, които никога не отказват да купуват АМ2, без да се интересуват твърде много откъде точно идва.

— Хитро — оцени Стен.

— Без дракх — съгласи се Килгър. — Освен това срещата е през нощта. В ужасна част на града. Не са разрешени никакви подкрепления. Затова взех оръжията. И мисля, че Синд може да се окаже доста добра в част от дискусията. А и ти, ако предположим, че все още имаш достатъчно огън в себе си.

— Да вървим — ухили се Стен. Идеята за малко действие, независимо че почти сигурно щеше да включва среща из тъмните улички с някой лъжлив непрокопсаник, който щеше да се опита да ги сплаши, беше освежаваща.

— Осъзнавате ли, капитан Синд — попита той, — че един редник на име Ото ще ни отреже брадите от принципни съображения, защото сме го изключили? Приключението вероятно ще предложи възможност за разрушение.

После той се замисли за нещо друго.

— Как точно ще тръгнем? Внезапно се сетих, че съм посланик и не мога просто да напусна посолството, без някой да забележи.

Синд придоби самодоволен вид.

— Докато беше навън да си играеш на дипломация с памфлетната бригада, реших, че не е лошо да проверя колко сигурна е спалнята ни. И установих, че предишният посланик е имал известна слабост към странностите.

Синд отиде до ключовете за осветлението и бутна един от тях настрани. Част от стената се отвори със съскане.

— А — възкликна Стен. — Какво е животът без таен тунел?

— Минава оттук до спалнята ни — обясни Синд. — После обратно надолу покрай крилото, в което са настанени чиновниците и младшите служители. Продължава под земята в съседство с кухнята, ако не се лъжа, а после излиза на повърхността при задната стена.

— Има шпионки по вратите на слугинските стаи. Човекът е бил романтик — подхвърли Килгър.

— Перверзник — поправи го Синд.

— Каква е разликата? — зачуди се Килгър. — След вас, шефе. Капитане, ако обичате, аз ще вървя най-накрая. Между другото, не трябва да се тревожиш за подслушватели. Никой не знае за прохода освен Синд и мен.

Килгър изобщо не беше прав.

Срещата щеше да се състои на почти четири километра от посолството. Улиците бяха пусти. Само тук-там някой окъснял гравислед се движеше бавно през заслепяващата буря и веднъж или дваж някое същество пробягваше, изпратено да изпълнява без съмнение важна задача.

Пътят им ги отведе към огромния транспортен терминал на Рурик. Докато се приближаваха, Стен се зачуди защо всички транспортни терминали са разположени в коптори. Кое е първичното и предшества другото? Или преходността насърчаваше преходност?

Двамата полицаи на входа ги погледнаха, определиха ги като урбанизиран селянин, жена му и приятел или далечен родственик, и отклониха поглед — очевидно не представляваха интерес. Килгър преведе Стен и Синд по заобиколен маршрут през огромната сграда. Пейките бяха пълни със същества, които, както изглеждаше, бяха чакали цяла вечност. Някои спяха. Повечето просто се взираха. На Рурик да умееш да чакаш на опашка, без да се побъркаш от ужасяващото отегчение, беше нещо повече от изкусно умение. Беше необходимост.

Те спряха пред щанд с напитки. Нямаше топли питиета, но се продаваха три различни вида летни безалкохолни. Единствената храна, която Стен видя, беше постен бульон, направен от грудки, а супниците биха мръсни. Гранясала мас плуваше на повърхността на супата.

Синд, която все още се смяташе за ученик в шпионирането, огледа другарите си, докато те преценяваха хората наоколо, макар да си придаваха разсеян вид.

Дотук всичко беше минало гладко, все пак Стен знаеше, че има малка вероятност да ги следи цяла армия от преследвачи, като всеки от тях върви подире им за кратко, преди да ги предаде на следващия.

Килгър сви безпомощно рамене и посочи нагоре към една линия на информационното табло, която примигваше: Пътуванията са отменени за неопределено време поради времето. Като мърмореше неразбираемо като истински селянин, на когото току-що са казали, че отново не може да се прибере вкъщи, той ги поведе към изходите.

Минаха покрай врата, на която беше написано „Само за служители“, когато Алекс им даде знак с глава и се шмугна странично през вратата. Синд зяпна изненадано, но Стен я хвана през рамо и двамата последваха Килгър. Вратата се затвори след тях, Алекс блокира бравата и те започнаха спускането си по ехтящо влажно стълбище, което стигаше до отворена към дъжда врата.

Килгър вдигна ръка. Ти, Синд. Спускаш се надолу по стълбите, навън и подсигуряваш изхода.

Синд се плъзна тихомълком по стълбите подобно на живак. Наметалото й беше леко разтворено, ръката й лежеше върху дръжката на оръжието, пръстът й сновеше около спусъка, бе готова да вдигне оръжието за стрелба. Тя излезе навън в нощта и се залепи за стената.

За миг спря и се огледа за Килгър и Стен. Отново имаше какво да научи от двамата. Никога не беше участвала в бойни отряди, където този, който даваше заповедите, беше най-добре запознатият с обстановката и конкретния проблем, а не с най-високия чин.

Стен се измъкна през вратата и се залепи за стената от другата страна. Алекс го следваше.

Килгър също успя да намери време да оцени Синд. Момата си я бива, добре се вписва, нали? Не го знае, но може да се мери с най-добрите от „Богомолка“ сега. Предполагам, трябва да кажа на Стен, че им давам благословията си.

След това и той изскочи под сипещия се дъжд и тримата се устремиха бързо към някакъв път, използван за ремонтни машини, след който се появиха улиците зад терминала. Пресечка по-надолу намериха прикритие в един от входовете и застинаха в очакване, за да видят дали не са преследвани.

Улиците бяха тъмни и безлюдни, а дъждът продължаваше да се сипе неумолимо. Килгър взе сензор за подслушвателни устройства от жилетката си и бързо сканира и тримата. Никой не им беше прикачил нещо при преминаването през терминала.

— Откъде знаеше, че вратата на терминала ще е отключена? — попита Синд.

— А, моме — засмя се Килгър. Мислех, че си по-умна. Кой, смяташ, я отключи? Кой окачи знака „Само за служители“? Няма ли да ми отдадеш заслуженото за моето изкуство?

Той не дочака отговора.

— Хайде да мърдаме. Направо към срещата с нашия приятел.

Те продължиха напред, като се придържаха близо до сградите. Минаха незабелязано в тази част на града повечето жители ходеха пеша сякаш отиваха на тайна среща или в скривалище, или пък просто се разхождаха.

Кварталът, който прекосяваха, беше изпълнен с високи рушащи се сгради, огромни както всичко друго на Джохи. Те бяха построени преди повече от сто И-години като богати жилища за администраторите, бяха снабдени с достатъчно удобства и лукс, за да предпазват от нещастието тези, които смазваха колелата в машината на Какана. Времето им обаче беше минало. Сградите бяха започнали да западат. Правителствените служители бяха открили по-чисти, по-безопасни, по-нови жилища. Бедните се бяха нанесли тук. Маклийновите лифтове бяха престанали да работят и се налагаше да се изкачват много, безкрайно много стъпала. Собствениците на сградите се страхуваха или бяха подкупни. И едно от проклятията на джохианците ги застигна — джохианците ги биваше като строители, но сякаш никога не ги осеняваше мисълта, че сградите, пътищата или статуите трябва и да се поддържат.