— Няма да те убия. Просто искам да си поговорим.

Ели стисна зъби. Мъжът май я вземаше за пълна глупачка, като си мислеше, че ще му повярва дори за секунда. Нямаше начин да говори с тези ненормалници, без да ги разделя бронирано стъкло. Ако им позволеше да я хванат, щеше да изгуби живота си, а тя искаше да живее.

Джъстис продължаваше да наблюдава какво става в общежитието от различните екрани в стаята. Измъкна телефона от джоба си и натисна копчето за бързо набиране. Току-що бе видял Ели Брауер да се скрива в един от кухненските шкафове. Очите му проследиха как четиримата мъже, проникнали вътре, претърсват първия етаж от сградата. Бяха разбрали, че асансьорът е блокиран и нямат достъп до втория етаж заради огромната стоманена врата, запечатваща стълбището. Мъжете се разделиха и започнаха да претърсват стая по стая, в опит да намерят Ели.

— Нашите жени са в безопасност на третия етаж, но тази, която отговаря за тях, се крие в кухнята. Въпрос на време е да я намерят. В капан е. Четирима тежковъоръжени мъже успяха да преминат през главната врата — затвори.

Дарън Антонио се завъртя и погледна Джъстис.

— На кого говориш?

— Моят екип по сигурността е на път за общежитието.

— Охраната е моя грижа. Телефоните все още не работят. Точно сега не мога да се обадя на хората си и да им наредя да пуснат някого да влезе в Хоумленд. Блокираха главната порта, а служебни коли барикадират пътя, за да предотвратят друго нахлуване.

— Те вече са тук — изръмжа Джъстис. — Това са мъже от моите хора.

Лицето на Дарън почервеня от яд.

— Моя работа е да защитавам Новите видове. Няма да ги оставя да се изправят сами срещу тези откачени негодници. Ние почти ги хванахме. Обади им се и им нареди да се върнат.

— „Почти“ няма да спаси тази жена. — Джъстис кимна с брадичка в посока на екрана, от който се виждаше всичко. Прокле тихо. Един от мъжете току-що влезе в кухнята.

— Коте, коте, котенце — мъркаше мъжки глас, все едно подвикваше на животно.

Мъжът започна да отваря шкафовете от срещуположната страна на кухнята. Ели цялата трепереше, ръката й стискаше дръжката на ножа толкова силно, че се бе забила в дланта й. Затвори очи и се заслуша как нападателят тряска вратичките на шкафовете. Стисна устни да потисне стона на страх, застинал в гърлото й. Може би няма да се сети да претърсва по-долните шкафове, помисли си тя трескаво.

Късметът я изостави, когато мъжът отвори съседната до нея вратичка, посегна вътре и сграбчи лявото й рамо, след което брутално я измъкна навън.

— Пипнах те, малка кучко.

— Не съм това, за което ме вземате — отвърна му тя с треперещ глас. — Човек съм, също като теб.

Изправи я болезнено на крака и погледна надолу към нея. Нападателят й изглеждаше в средата на двадесетте, висок метър и осемдесет, с набита фигура. Татуировка се показваше от деколтето на тениската му.

— Не ми пука какво си, кучко. Мъртва си. Това е моята страна, а вие, проклети животни, трябва да умрете. — Посегна към колана на дънките си и извади пистолет.

Ели видя оръжието и осъзна, че просто ще я застреля. Обхвана я истински ужас, вдигна ръка и заби ножа в гърдите му. Видя как зелените му очи се разшириха невярващо, когато острието мина през тениската и разкъса кожата му. Той отстъпи назад и я повлече със себе си. Ели пусна ножа, забит дълбоко в гърдите му. Кръв бликна от раната и я изпръска. Нападателят й вдигна пистолета, опитвайки се още веднъж да се прицели в нея. Ели сграбчи китката му с две ръце, докато се бореше да не я застреля.

Натискът на хватката му се усили, причинявайки й болка. Но изведнъж коленете му се огънаха и той падна. Изпъшка тихо, от устата му потече кръв. Ели простена отчаяно. Болка, ужас и ярост се четяха в очите му. Пусна ръката й, пистолетът му падна, миг преди мъжът да се строполи на пода.

Ели безмълвно се втренчи в тялото му. Беше паднал по гръб, с колене подвити под него, широко отворени очи и кръв, стичаща се по белия под. Нападателят успя да си поеме още няколко накъсани глътки въздух. Ръцете му трепнаха, след което се извиха, преди да премигне и затвори очи за последно. Дръжката на ножа стърчеше от гърдите му, близо до сърцето, точно където я бе забила. Преглътна горчивината, надигнала се в гърлото й. Стресна се, когато чу да се разбива стъкло наблизо. Звукът идваше от другата стая и отвлече вниманието й от мъртвия мъж.

Инстинктивно се наведе и взе пистолета от пода. Хвана го с две ръце, оръжието бе студено и тежко. Изправи се на колене, докато поглеждаше към единствения вход за кухнята. Отворената врата към една от всекидневните и към трапезарията бяха единственият й изход за бягство. Използва редицата от шкафове, за да се прикрие, и вдигна оръжието. Имаше намерение да стреля по всичко, което се движи.

Не след дълго, чу шум от трапезарията — някой се бе спънал в един от столовете. Насочи оръжието в тази посока, като се убеди, че тялото й е добре прикрито. Подпря ръце на плота, за да бъдат стабилни. Беше уплашена, трепереше и току-що бе убила мъж, забивайки нож в гърдите му. Опита се да изтласка фактите от ума си, знаеше, че ще се разпадне ако се замисли.

Мъжът с пистолета, който пръв бе започнал да стреля отвън, влезе безгрижно в кухнята. Замръзна, устата му се отвори, а очите му се разшириха, когато я видя с насочено към него оръжие. Той опита да реагира. Сякаш на забавен кадър вдигна дулото на пистолета. Стисна устни в тънка линия, твърдо решен да я застреля, но Ели първа дръпна спуска. Изстрелът проглуши ушите й.

Мъжът се шмугна в трапезарията и се скри от погледа й. Пистолетът му се показа зад ъгъла, той стреля, но куршумът се заби в стената зад нея. Нещо меко, подобно на сняг се посипа по главата й. Тя изкрещя и се прицели в стената, зад която той се криеше. Осъзна, че сигурно не беше ранила негодника, след като бе стрелял отново по нея. Шкафът, близо до Ели, се разцепи на парчета. Тя се хвърли на пода, почти върху мъртвия мъж.

Подхлъзна се на гъстата, незасъхнала кръв, когато опита да се надигне. Коленете й поддадоха и тя ахна, като се строполи отново по корем. Трябваше да се отдръпне настрани и да се махне от кръвта, размазана по пода.

С ъгълчето на окото си забеляза движение и се обърна в тази посока. Мъжът с пистолета се втурна към нея. Лежейки на пода, тя вдигна и насочи оръжието си към него. Той залегна от другата страна на плота, дървото изпука от силния удар на тялото му в шкафа.

— Хвърли пистолета, кучко — извика той. — И няма да те измъчвам, преди да пусна куршум в главата ти.

Ужасеният поглед на Ели се задържа върху шкафа, който преди малко нападателят бе уцелил, доказателство за убийствената му сила. В дървото се виждаше дупка, колкото юмрук, а парченца от него се бяха разпилели по пода. Пое дълбоко дъх, трябваше да намери ново място, където да се скрие. Това, от което имаше нужда наистина, бе този кучи син да се застреля сам.

— Ели? Чухме изстрели по интеркома. Добре ли си?

По дяволите. Бе забравила да го изключи. Гласът на Брийз звучеше притеснено, но Ели не можеше да й отговори. Успокои се, че Брийз и останалите бяха два етажа по-горе. Само шефът на охраната и директорът знаеха кодовете за отваряне на стоманените врати, след като вече бяха активирани. Ели нямаше достъп до тази информация. Дори нападателите да я измъчваха, тя нямаше да може да им даде кодовете, за да се доберат до жените.

— Ели? — Мъжът се движеше зад плота и с гласа си издаваше точно къде се намира. — Как може едно животно да си избере такова глупаво име?

Ели отвори вратичката на шкафа до нея. Мъжът трябваше да се намира точно от другата страна. Надникна и се прицели.

— Ще те убия бавно и болезнено заради това, което стори на Еди.

Ели дръпна спусъка и изстреля няколко куршума. Пистолетът щракна празен, пълнителят беше свършил. Тя се завъртя, в случай, че нападателят опиташе да отвърне на огъня, и се промъкна към другия край на плота. Оръжието й бе безполезно, освен ако не го метнеше по него. Застина, докато опитваше да чуе нещо. Поколеба се, надникна иззад ъгъла на тезгяха с туптящо сърце. От другия край на плота се чу стон.