Брас се отблъсна от вратата и пристъпи няколко крачки навътре, усмивката му се стопи. Присви очи, докато изучаваше Фюри.

— Като говорим за жени, чух, че малката жена, която спаси, е напуснала Хоумленд.

Веселото настроение изчезна. Фюри кимна.

— Директорът я уволни и Джъстис ме помоли да не се намесвам. Исках да пренебрегна заповедта му, да я оставя на работа и да я задържа тук. Видях опасността, на която се подлага заради връзката си с нас, след нападението, от което пострадахме. Джъстис ме накара да разбера, че тя ще има по-добър живот навън, без мен.

— Ако искаш да пренебрегнеш ранга на този надут задник, той ще осъзнае, че сме наясно със силата, която ни дава предимство.

— Така каза и Джъстис. Бях раздвоен, Брас. Не исках тя да си тръгва, но имам отговорности към нашите хора. Разкъсан съм на две. Единственият начин тя да остане тук, е като се противопоставя на директора. А това действие би подкопало плана за нашата общност.

— Теб наистина те е грижа за тази жена? — веждите на Брас се извиха. — Виждал съм я много пъти, доста е различна от нашите жени. Тя е малка.

— Наясно съм с разликата в размерите ни.

— И е човек — намръщи се Брас. — Освен това, е работила за Мерикъл. Без съмнение знам защо го е направила, всички сме информирани, че е работила там под прикритие да събира доказателства. Но също така чух, че си имал личен проблем с нея. Бях в конферентната зала, Фюри. Страхувах се, че ще я убиеш пред пълно помещение с хора.

Фюри рязко седна на ръба на бюрото, скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна шумно.

— Нещо се случи между нас и аз се почувствах предаден от нея. Загубих напълно контрол.

— Без майтап. Никога не съм те виждал толкова див. Какво ти направи?

Фюри замълча за миг.

— Тя е тази, за която ти разправях, когато ни освободиха и ни държаха в онзи мотел, докато чакахме да ни преместят тук. Тя е човекът, който влезе в килията ми и уби Якоб.

— Мамка му — промърмори Брас, без повече думи.

— Никога не съм реагирал към някого така силно, както към нея. Аз съм… — Потърси начин да изрази чувствата си. — Обсебен съм от нея. Когато се усмихне, аз се топя. Искам да слушам гласа й и просто да бъда до нея.

— Мамка му — повтори Брас.

— Искам да я върна. Не мога да бъда с нея, но всяка вечер наблюдавах общежитието и я гледах как общува с нашите жени. Сега дори това не мога да направя. Това… ме съсипва.

Тишината се проточи. Най-накрая Брас проговори:

— Когато поемем управлението на Хоумленд, можеш да я поканиш да се върне. Ти ще отговаряш за контрола по сигурността. Не трябва да се тревожиш как ще реагират хората. Можеш ли да устискаш до тогава?

— Не знам — призна Фюри. — Просто я искам обратно. Искам я близо до мен. — Замълча. — Имам нужда от нейната близост, дори ако не мога да бъда с нея. Всичко, за което мога да мисля, е какво прави в момента, къде е отишла… — гласът му прерасна в ръмжене, — дали човешките мъже се опитват да се докопат до нещо, което е мое.

Брас повдигна вежди.

— Твое?

— Мое — кимна Фюри. — Това чувствам, когато мисля за нея.

— Дръж се. Нашите хора се учат бързо и скоро ще бъдем в състояние напълно да контролираме Хоумленд. Тогава ще можеш да я върнеш обратно. Надявам се, заради теб, тя да приеме предложението ти.

— И аз мисля така. — Фюри се изправи. — Обади се и организирай срещата. Ще говоря с мъжете ни и ще насроча допълнително часове, за да дадем отдушник на гнева им. Голяма част от хората, които са зад тези стени, не са ни врагове.

Ели приключи с опаковането на багажа си, след като служителят на мотела й беше отворил стаята с помощта на метален лост, за да може да си прибере нещата. Беше доволна, че не успя да разопакова всичко. Изгледа полицая, който стоеше до вратата и наблюдаваше всяко нейно движение.

— Благодаря ви. Готова съм и вече може да тръгваме. Оценявам загрижеността ви.

Той сви рамене.

— Това ми е работата.

Младата жена взе чантата и куфара си. Полицаят й направи път и затвори вратата след нея. Ели заслиза по стълбите, опитвайки да не забелязва другите гости, които все още бяха отвън и я зяпаха, сякаш бе вечерното им развлечение. Въздъхна. Не й харесваше, че бе станала главен източник за подобно представление пред непознати.

Трепна при вида на думите, изписани върху колата й. Полицаят бе съставил рапорт за щетите, направил няколко снимки и й бе дал карта с входящия номер на рапорта. Той отключи багажника на колата и тя сложи куфара си вътре. Затвори го и се насили да се усмихне, когато мъжът й подаде ключовете.

— Ще приемете ли няколко съвета?

— Разбира се — кимна тя.

Униформеният погледна колата, а после нея.

— Наемете си друг автомобил, а този оставете в гаража на компанията за коли под наем, която сте избрала. Градът е малък. Ако тези глупаци са решили да ви тормозят, всичко, което трябва да направят, е да обиколят мотелите, за да ви намерят. А това ще стане доста лесно, след като логото на компания е изписано на колата.

Чудесно, помисли си Ели. Финансовото й състояние щеше да се стопи, докато си намереше друга работа.

— Благодаря ви. Това е чудесен съвет, който смятам да последвам.

— Нямам търпение тези ненормалници да се махнат от района. Откакто се появиха, непрекъснато се получават подобни сигнали. По-голяма част от местните приеха добре новината за Хоумленд и приветстваха с радост горките хора в нашето общество. Изтощително е да имаш военна база за съсед. Като малък, живеех до такава и винаги когато военните имаха почивка, пиеха и предизвикваха безредици в града. Новите видове не правят така. Но сега се появиха тези хора, които протестират за чисто общество. Човек ще си помисли, че няма нищо друго, което биха могли да правят.

Ели му се усмихна с благодарност, напрежението в тялото й сякаш намаля леко. Хубаво бе да чуе, че някой споделя мнението й, след неприятностите, които бе преживяла.

— Да, Новите видове са преживели доста и без тези слабоумни расисти.

— Известно време ще карам след вас, за да съм сигурен, че никой не ви следва.

— Благодаря.

Ели тръгна към шофьорското място, но спря, когато огромен черен джип навлезе в паркинга. Замръзна, докато го гледаше. Изглеждаше като тези, които използваха в Хоумленд, с черни непрозрачни стъкла. Спря точно зад колата на Ели. Тя се напрегна, полицаят до нея посегна с една ръка към оръжието си, а с другата към радиостанцията.

Предната врата на джипа се отвори. Ели се вгледа предпазливо в мъжа, който заобиколи предна част на автомобила. Носеше официален костюм и тъмни очила. Спря и се обърна към пазителя на реда, а след това вниманието му се насочи към нея. Разпери ръце встрани с отворени длани, за да покаже, че не носи оръжие.

— Госпожо Брауер? Казвам се Дийн Хоскинс. Изпраща ме господин Фюри. Обадили сте се в офиса на господин Норт и там са останали с впечатлението, че с вас се е случило нещо.

Фюри, помисли си Ели и се успокои.

— Всичко е наред — увери тя полицая.

Дийн Хоскинс отпусна ръце, след като униформеният мъж махна ръка от пистолета си. Хоскинс посегна и свали слънчевите си очила, разкривайки приятно лице с наситено зелени очи.

— Господин Фюри ме помоли да взема вас и багажа ви и да ви предам едно съобщение, което нямам представа какво означава, но той ме увери, че ще го разберете. Помоли ме да ви кажа, че след като ви е спасил живота, сте му длъжница. Иска да ме придружите обратно в Хоумленд, за да разговаряте с него. Щеше да дойде лично, но заради сложната ситуация извън Хоумленд, нямаше да е добре за него да напуска охраняваната територия.

Без майтап, помисли си Ели. Фюри желаеше да говори с нея. Зачуди се какво ли искаше да обсъждат. Може би съжаляваше, че не й бе казал сбогом или да заяви, че й е простил за това, което му бе причинила. Разбира се, съществуваше вероятността просто да иска да разбере какво се е случило. Нямаше да храни надежда, само защото той желаеше да я види. Но никога не би узнала истината, ако не говореше с него. Кимна на Хоскинс.