— Това са хората, които смятат, че трябва да бъдем убити, нали? — прокле Брийз.

Ели не се опита да отрече.

— Те са глупаци. Би трябвало да си стоят вкъщи и да чакат измисления им космически кораб да дойде и да ги прибере, защото за мен те не са хора. Би трябвало да идат на тяхната планета и да ни оставят на мира.

— Аз ще си бъда в стаята — изсумтя Съншайн и тръгна.

Брийз сбърчи нос ядосано.

— Ние ще стоим тук, с теб.

— Знаете, че по протокол трябва да се приберете в стаите — поклати глава тя. — Всичко ще бъде наред. Аз трябва да остана тук, до вратата, в случай че някоя от жените е останала отвън и иска да влезе. Повечето все още не са се прибрали от училище. Тези задници, които са проникнали през главната ограда, може би носят оръжие. Искам да сте в безопасност. Работата ми е да стоя тук, а вие се качете горе.

Брийз се поколеба.

— Моля те, аз ще бъда добре.

Брийз кимна на жените, които стояха наблизо, показвайки им, че трябва да тръгват. Ели въздъхна с облекчение, докато наблюдаваше как се качват по стълбите. Не използваха асансьора, защото бе блокиран с включването на алармата. Обърна се към входа и погледна навън, но не видя нищо необичайно за момента.

Мразеше активистите, които бяха набелязали обществото на Новите видове. Откакто медиите бяха съобщили новината за оцелели от изследователските лаборатории, се появиха групи, които ги мразеха и които твърдяха, че жертвите не са нищо повече от животни. Вярваха, че нямат никакви права и трябва да бъдат унищожени. Ели стисна зъби. Според нея, единствените животни, които трябваше да бъдат преследвани, бяха онези, които заплашваха живота на Новите видове.

Напрегна се, когато чу да приближава кола. Видя как един от автомобилите на охраната завива твърде бързо зад ъгъла, следван плътно от друг — огромен пикап, външно преобразен като военен танк. От едната му страна, съвсем по детски, бе изписано с яркочервено, думата Ловци. Младата жена наблюдаваше с ужас как пикапът се удари в колата на охраната, която загуби контрол и поднесе. Гумите на по-малкия автомобил се удариха в бордюра и спряха рязко пред сградата. Пикапът спря отзад, блокирайки пътя. Ели ахна при вида на оръжията, които носеха мъжете, облечени в джинси, слезли от танка. Ужаси се, когато видя задната врата на патрулната кола да се отваря и две жени да тичат към нея.

Двамата охранители, които ги следваха, извадиха оръжия и започнаха да стрелят. Мъжете, слезли от пикапа, се прикриха зад него и отвърнаха на огъня, което даде време на жените да стигнат до общежитието. Ръцете на Ели трепереха силно, докато посягаше към дръжката на вратата, молейки се Блу и Скай да стигнат навреме до нея. Отвори и притисна тялото си към стената, за да направи място на двете високи жени да минат през вратата.

— Идете в стаите си — нареди им тя. Затвори и се убеди, че автоматичната ключалка се е активирала. Пусна бравата и посегна към телефона на стената.

По дяволите, беше прекъснат. Още изстрели привлякоха вниманието й навън. С ужас видя как куршум улучи един от охранителите. Той отхвръкна назад, удари гърба си в капака на колата и падна на улицата. Вторият мъж продължаваше да стреля. Извика шокирано, когато и той бе улучен. Завъртя се към нея, лицето и гърдите му бяха целите в кръв, след което падна за земята.

Ели се извърна ужасена. Натрапниците се засмяха, обърнаха се към сградата и тръгнаха право към нея. По дяволите. Сграбчи аварийната решетка, към която бе сложена още една ключалка и я спусна. Това бе като превантивна мярка, в случай че някой откраднеше карта за достъп или се добереше до кода. Сега трябваше да минат и през двете врати, за да нахлуят вътре.

— Тя не изглежда като животно — каза един от мъжете, докато я оглеждаше.

Единият от тях, най-едрият от четиримата, насочи оръжието си към нея и извика.

— Отвори вратата!

Ели знаеше, че стъклото щеше да издържи на куршумите. Сградата бе изградена така, че да устои на нападение. Показа им среден пръст, а с другата ръка натисна интеркома, за да може да я чуват.

— Да ви го начукам. Стъклото е бронирано.

— Проклето животно — извика един от тях. Извади оръжие, прицели се в Ели и стреля.

Тя трепна, но стъклото не се счупи. Остана само лека драскотина, дори не се напука.

— Това е просто офис сграда и няма да може да влезете — излъга тя. — Глупаци такива.

Знаеше, че ги предизвиква, но колкото по-дълго стояха пред нея и я заплашваха, толкова по-малка вероятност имаше да наранят някого отвън. Надяваше се, че охраната скоро ще дойде и ще ги арестува, преди мъжете да осъзнаят, че ги разсейва.

— Не съм животно. Би трябвало да погледнете в огледалото, ако искате да видите такова — презрително им каза тя. — Направо цял зоопарк се е събрал тук, момчета.

Онзи с пистолета започна да стреля отново. Ели се свиваше и трепваше при всеки изстрелян куршум. Пусна копчето на интеркома, но звукът продължаваше да се чува ясно. Не й хареса, че трябваше да изпробва ефектността на бронираното стъкло толкова отблизо. Глупакът с пистолета спря да стреля.

Ели си спомни за безжичната камера, която стоеше високо на стената и бе насочена точно към входа. Пристъпи няколко крачки назад. Обърна се към нея и започна да маха, за да привлече вниманието на някого. Показа четири пръста, след което имитира оръжие, като присви палци, за да покаже, че стрелят. Посочи часовника си, за да им обясни, че стрелбата става сега. Надяваше се, че който и да ги наблюдава, познава играта за отгатване на думи. Докосна рамото си, където обикновено стоеше емблемата на охраната, и преряза гърлото си с пръсти, за да им покаже, че патрулът е мъртъв.

Мъжете започнаха да стрелят едновременно, сигурно си мислеха, че така ще успеят да счупят стъклото. Ели покри ушите си, за да заглуши силния шум. Отдалечи се още от входа и пак се опита да обясни със знаци, случващото се пред камерата.

Стрелбата внезапно спря. Тя се обърна и видя как нападателите се събраха да говорят. Един от тях се отдалечи, отиде до патрулката и влезе в нея. Ели се зачуди защо ли го прави? Ако си мислеха, че като откраднат една от колите на служителите, ще могат да влязат тук, щяха да останат разочаровани.

Обхвана я лошо предчувствие, когато ги видя да се усмихват. Изгледаха я ликуващо, преди да се отместят от вратата. Мъжът зад волана запали двигателя и изкара колата на улицата, точно срещу входа на сградата. Стомахът й се сви от ужас. Беше разбрала какво искат да направят. Шофьорът даде газ. Автомобилът тръгна напред, качи се на тротоара и се насочи право към стъклените врати.

— По дяволите! — изкрещя Ели и отстъпи назад.

Когато колата се удари в стъклото, звукът проглуши ушите й и тя падна по задник на пода. Дим се издигна от смачканата предница, а двигателят изгасна. Вратите издържаха, но за неин ужас, когато вдигна поглед нагоре, видя, че ударът е откъртил касата на вратата и сега зееше около петнадесетсантиметрова дупка.

— О, боже — промърмори тя зашеметена.

Стъклото беше издържало, но рамката, която го обграждаше — не. Продължи да седи на пода, докато останалите трима измъкнаха приятеля си от разбитата кола. Той изглеждаше леко замаян, но въздушната възглавница го бе спасила от по-сериозни наранявания. Мъжете погледнаха към дупката в касата на вратата, усмихнаха се и започнаха да избутват настрани димящите останки от колата. Явно разчистваха входа за още една атака.

Ели се изправи на крака и изтича до главната интерком система на сградата. Имаше чувството, че тези мъже щяха да използват танка, за да съборят напълно вратата и да влязат вътре. Включи високоговорителя. Сърцето й щеше да изхвръкне от ужас, но се опита да запази спокойствие.

— Заключете аварийните врати — каза ясно в слушалката. — Повтарям, заключете аварийните врати. Убедете се, че сте в безопасност, веднага — нареди на жените. — Идете на третия етаж. Тичайте, по дяволите! След малко ще влязат в сградата. Няма да заключа вторите врати до последната минута, затова се раздвижете.