Тяхното мълчание се проточи смущаващо дълго. Ели отпусна рамене в моментно поражение.

— Добре. Може би имате нужда от повече време, за да ме опознаете. Ако ви е необходимо нещо, само ме уведомете. За това съм тук. О, опекох няколко сладкиша, които мушнах в хладилника, така че моля, хапнете си.

Ели избяга от стаята, преди да им позволи да видят отчаянието й. Веднага, след като изчезна от погледите им, чу женски гласове, което засили още повече желанието й да заплаче. Всички мълчаха, докато тя бе в стаята, но започнаха да говорят, след като излезе. Не можеше да пренебрегне възможността, че вероятно я ненавиждат. Отказваха да разговарят с нея, освен в случаите, когато се налагаше, и изглежда не желаеха нейната помощ. Беше й се наложило да проведе задължителен курс, за да ги научи на основните неща, като например как се използват уредите. След него въпросите бяха малко, но тя бе забелязала, че някои от жените имат невероятна памет. Те съхраняваха информацията и после помагаха на другите, които се нуждаеха.

Беше обмисляла да се откаже, но един от членовете на съвета я бе уверил, че жените отбягват всеки, който заема някаква длъжност. Тя бе аутсайдер, беше естествено хората от Новите видове да й нямат доверие. Посъветваха я да си даде време и й напомниха, че са минали само две седмици.

Две седмици в ада, тихо изръмжа и се отправи към апартамента си. Ако си тръгнеше оттук обаче, нямаше къде другаде да отиде, нямаше друг живот, след като бе прекъснала всички връзки с миналото. Самата идея да помоли родителите си да живее с единия от тях, докато успее да си стъпи на крака, й носеше опасност от мигрена.

Нейните родители се караха за всичко, независимо че живееха разделени, а после настояваха тя да бъде рефер на глупавите им битки. И двамата яростно се съпротивляваха срещу собствения й развод — единственото, за което бяха на едно мнение — и останаха в контакт с бившия й съпруг. С техните погрешни и досадни опити да ги съберат отново заедно, щяха да я увещават да прекарва времето си с него. По-добре да скочи в яма със змии, отколкото да се върне към предишния си живот. Със сигурност не го желаеше и точно по тази причина не звънеше вкъщи. Родители й се сърдеха, което означаваше, че най-накрая ще я остават на спокойствие, нещо, което й липсваше след развода им, когато беше десетгодишна.

В новия си живот желаеше да върви напред и да помага на хората с реални проблеми, две неща, които искаше да направи за Новите видове. Те бяха важни за нея и се нуждаеха от хора, които да се грижат за тях. А Ели определено се грижеше.

Тя бързо се преоблече с долнище на анцуг, потник и маратонки. Нуждаеше се от чист въздух и да бъде далеч от общежитието, възможност, която не би пропуснала. Стараеше се да не чувства съжаление към себе си. Бе приела тази работа, защото щеше да я държи постоянно заета и може би щеше да получи удовлетворение от нея. Вместо това страдаше от самота и депресия. Пъхна МР3 плеъра и личната си карта в предната част на сутиена, защото нямаше джобове. Излезе от стаята и затича леко на място, докато чакаше асансьора.

Ели погледна часовника си, когато излезе от сградата на общежитието и забеляза тъмното небе, на което тук-там блещукаха вече звезди. Завъртя се и погледна към прозорците, за да види жените, които седяха на дивана във всекидневната и се смееха. Не можеше да чуе онова, което си говореха, но десетината жени, които съзря, изглеждаха щастливи.

Доволна съм, че не съм там, помисли си тя мрачно. Прокле под нос и обърна гръб на гледката. Никога не бе тичала, преди да се премести в Хоумленд. Физическата активност й помагаше да се справи със скуката. Спусна се с бавно темпо надолу по тротоара. Районът на парка заемаше голяма площ покрай охранителните стени.

Ели бръкна в сутиена си, за да увеличи силата на звука на МР3 плеъра и мелодията я удари в ушите. Мина през няколко стила музика, докато стигне до хевиметъла, който отговаряше на настроението й. Движеше се непрекъснато по пътя, който се отдалечи от стените, и се насочи към парка с голямото езеро. Радваше се, когато бе в непосредствена близост до водата.

Щом се отегчи, Ели забави темпото до бързо ходене, докато стигна до езерото. Тя спря, за да разпусне, наведе се да докосне пръстите на краката си, после се изправи. С периферното си зрение забеляза някакво движение. Обърна се, като очакваше да види друг бягащ, но там нямаше никого. Намръщи се. Можеше да се закълне, че бе видяла нещо.

Ели поклати глава и се извърна. Предположи, че клоните на дърветата, които се поклащаха от вятъра, са привлекли вниманието й. Вдигна ръце нагоре и заизвива тялото си в различни положения, за да отпусне мускули. Когато тичаше, всичко я болеше, но тя искаше да е във форма. На двадесет и девет изглежда беше добро време да го направи.

Усмихна се при мисълта, че бившият й съпруг ще получи удар, ако можеше да й се полюбува отнякъде сега. Някога беше с наднормено тегло. Но се превърна в напълно друг човек след горчивия си развод с онзи изневеряващ задник, който вярваше, че е достатъчно жалка да приеме каквото той й даде. Не беше прав. Тя не беше изтривалка и никога нямаше да остане с човек, който не знае как да обича, затова приключи брака, въпреки протестите на Джеф.

Беше променила живота си напълно, след като стана пряк свидетел на страданието, докато работеше в лабораторията за изследване.

Осемнадесет килограма по-лека и без бившия си, беше много по-щастлива. Засмя се. Всъщност бе загубила сто и осемнадесет килограма нежелано тегло, тъй като първите сто принадлежаха на Джеф. Най-доброто отърсване от нейното минало бе бягството от родителите й, които се опитаха да обвинят нея и да върнат Джеф обратно. Адът не е замръзнал още, помисли си тя с усмивка.

Изведнъж косъмчетата на тила й настръхнаха. Краката й изтръпнаха, а погледът й се стрелна из парка. Озеленителите бяха посадили множество дървета и превърнали района около езерото в малка гора. На определени места бяха поставени няколко пейки, а сградите се намираха по външния край на парка. От мястото където стоеше можеше да види най-горните етажи. Огледа се отново в тъмнината и чувството, че някой я наблюдава се засили.

Ели бръкна в сутиена, извади МР3 плеъра, натисна бутона „изключено“ и свали слушалките. Ослуша се внимателно, но не чу нищо от мястото където се намираше. Посегна да включи музиката отново, но леко ръмжене я накара да подскочи. Куче? Погледна през рамо, да огледа пак околността.

Имаше няколко кучета-пазачи, които патрулираха в Хоумленд, но техните водачи винаги ги държаха на каишка. Охраната би трябвало да е на оглед, след като в близост имаше кучета. Обхвана я внезапно желание да се върне в общежитието.

Ели направи няколко крачки и чу друго ръмжене, този път по-близо. Тялото й се напрегна от тревога. Огледа отново наоколо, за да потърси източника на звука, като в същия момент свали и постави слушалките на врата си, а плеъра стисна здраво в юмрук. Надяваше се някое от кучетата да не е пуснато на свобода. Те бяха едри, зли животни, обучени да защитават собствеността. Щяха да се отнесат към нея като с нарушител.

— Ехо? — повиши глас. Надяваше се охраната да й отговори. — Има ли някого там?

Фюри бе наблюдавал женското общежитие, където живееше Ели, и много пъти я бе гледал през стъклата на прозорците на приземния етаж. Тя работеше с жените от неговия вид и той беше горд, когато те се отнасяха хладно към нея, докато не съзря тъгата по лицето й. Сякаш нещо го разкъса, когато стана свидетел на болката й. Не искаше да го е грижа.

Беше смаян, когато тя напусна охраняваната сграда сама, за да тича, далеч от сигурността. Нима не знаеше каква опасност представлява той? Това, че я следеше? Нима инстинктът й за самосъхранение не крещеше, че той е наблизо?

Очевидно не, след като успя лесно да я последва и наблюдава как бавно тича в парка, където изолираният район почти го молеше да се доближи до нея. После тя спря, сякаш го чакаше. Той вдиша аромата й, който вятърът донесе, и изпъшка, щом тялото му реагира. Искаше да бъде близо до нея, на един дъх разстояние и това наистина го разяри. Тя му беше враг.