— Мамо, не мога да намеря четката!

— Скоро няма да има значение — нежно отвърна майка ѝ. — Почти свърши.

— Но кулата пада. Всичко се руши, а аз трябва да я намеря. Беше тук. Зная, че беше. Есрахаддон ми каза, че трябва да я намеря. Каза, че е под леглото, обаче я нямаше там. Навсякъде търсих, а времето изтича. Мамо, няма да я намеря навреме, нали? Твърде е късно. Твърде е късно!

Ариста се събуди. Отвори очи, но нямаше светлина, която да подчертае разликата от това действие. Все още лежеше върху камъните. Нямаше кула. Нямаше и четки, а майка ѝ бе отдавна мъртва. Всичко това беше само сън.

— Ейдриън… толкова ме е страх — рече тя на мрака. Нямаше отговор. Той също бе представлявал част от съня ѝ. Сърцето ѝ се сви в тишината.

— Ариста, всичко ще бъде наред — отново чу гласа.

— Ти си сън.

— Не. Тук съм.

Гласът му звучеше напрегнат.

— Какво не е наред? — запита тя.

— Няма нищо.

— Нещо не е наред.

— Просто съм уморен. Стоях до късно и… — изръмжа болезнено.

— Превържете стегнато раните — рече друг глас. Ариста не го разпозна. Беше силен, дълбок, свикнал да командва. — Използвайте крака си за опора.

— Рани? — попита тя.

— Дребна работа. Пазачите просто бяха малко игриви — каза ѝ Ейдриън.

— Лошо ли кървите? — запита другият глас.

— Май го овладях… мисля. Трудно е да се каже в мрака. Леко съм замаян.

Входът към тъмницата се отвори още веднъж и пак отекнаха стъпки.

— Нея в осма — каза пазач.

Вратата на Аристината килия се отвори и светлината на факлата я заслепи. Едва различи лицето на лейди Амилия.

— Осма е заета — викна пазачът.

— А, да, осма ще се освободи утре. Да не ти пука, една нощ ще спят заедно.

Стражникът блъсна секретарката вътре и затръшна вратата, потапяйки ги в мрак.

— Мили Новрон! — проплака Амилия.

Ариста я усети да коленичи край нея, галейки я по косата.

— За Марибор, Елла! Какво са ти сторили?

— Амилия? — викна дълбокият глас.

— Сър Бректън! Да, аз съм!

— Но… защо? — запита рицарят.

— Искаха да накарам Модина да се отрече от вас. Отказах.

— В такъв случай императрицата не знае нищо? Това не е по нейна воля?

— Не, разбира се. Модина никога не би се съгласила на нещо подобно. Всичко това е работа на Салдур и Етелред. Бедната Елла, толкова си слаба и болна. Толкова съжалявам.

Ариста усети пръсти нежно да галят бузата ѝ и осъзна, че дълго време не бе чувала Ейдриън.

— Ейдриън?

Тя зачака. Отговор не последва.

— Ейдриън? — викна отново, този път изпълнена със страх.

— Елла… Ариста, успокой се — рече Амилия.

Стомахът на Ариста се сви, когато тя осъзна колко е важно да чуе гласа му, да узнае, че е жив. Бе ужасена, че няма да го чуе пак.

— Ейд…

— Тук… съм — рече той. Гласът му бе слаб и измъчен.

— Добре ли си? — попита Ариста.

— В общи линии, обаче се унасям.

— Кървенето спря ли? — попита Бректън.

— Да… като че ли.

С напредването на нощта Модина все още ги чуваше — гневни гласове и ядосани викове. Трябва да бяха стотици, може би хиляди. Търговци, фермери, моряци, касапи и пътни работници крещяха в един глас. Удряха по портите. Чуваше тропането. По-рано бе видяла дим да се издига край една от стените. В мрака виждаше проблясването на кладите и факлите.

Какво гори? Чучела на регентите? Самата порта? Може би са само готварски огньове, за да се хранят.

Модина стоеше на прозореца и се вслушваше във виковете, които студеният вятър донасяше до нея.

Вратата на спалнята ѝ рязко се отвори. Знаеше кой е и без да се обръща.

— Ставай, идиотке! Ще държиш реч, за да успокоиш хората.

Регент Салдур прекоси сумрачната стая, следван от Нимбус. Подаде му пергамент.

— Вземи това и я накарай да го прочете.

Нимбус бавно се приближи до регента и се поклони.

— Ваша милост, аз…

— Нямаме време за глупости! — изригна Салдур. — Просто я накарай да го прочете.

Регентът крачеше напрегнато, докато Нимбус бързо запалваше свещ.

— И защо няма пазач пред вратата? — запита Салдур. — Имаш ли представа какво можеше да стане, ако някой друг беше нахлул вътре? Още щом излезем се погрижи да има постови, за да не потърся друг заместник на Амилия.

— Да, Ваша милост.

Нимбус донесе свещта и поде:

— Негова милост почтително изисква да…

— Върви по дяволите — Салдур му изтръгна пергамента. Приближи го тъй близо до лицето на Модина, че тя нямаше как да го прочете, дори и да умееше. — Прочети го!

Модина не реагира.

— Добре, говори за Амилия. Винаги говориш за нея. Дори си отвори устата, когато я заплаших задето те оставила да си играеш с проклетото псе. Тогава какво ще кажеш за следното, императричке? Излизаш да прочетеш това — ясно и точно — или сладката ти Амилия ще бъде екзекутирана утре заедно с останалите. Не си мисли, че няма да го сторя. Вече я хвърлих в тъмницата.

Модина остана невъзмутима като статуя.

Салдур я удари по лицето. Тя се олюля, но не издаде нито звук. Не потрепна или премигна. От крайчеца на устата ѝ потече струйка кръв.

— Побъркана малка кучка! — удари я втори път.

Тя отново не реагира. Не показа нито болка, нито страх.

— Не съм сигурен дали изобщо ви чува, Ваша милост — рече Нимбус. — Нейно Високопреосвещенство има навика да изпада в транс, когато е стресирана.

Салдур се извърна и излезе.

Нимбус поспря, за да остави свещта на масата.

— Много съжалявам — прошепна, преди да последва регента.

Вратата се затвори.

Ласките на хладния нощен въздух успокоиха горещината от ударите на Салдур.

— Вече можеш да излезеш — рече Модина.

Майнс пролази изпод леглото. Самотната свещ бе достатъчна да покаже бледността му.

— Съжалявам, че трябваше да се криеш, но не исках да те забърквам в неприятности. Знаех, че той ще дойде.

— Всичко е наред. Студено ли ви е? Искате ли робата? — попита той.

— Да, би било добре.

Майнс отново се промуши под леглото и извади лъскавата одежда. Отръска я няколко пъти, преди нежно да обгърне раменете ѝ.

— Защо седите до прозореца? Ужасно студено е, а камъкът е твърд.

— Ти може да седнеш на леглото — каза тя.

— Зная, но вие защо седите там?

— Свикнала съм. Дълго време правех това.

Настъпи тишина.

— Той ви удари — каза Майнс.

— Да.

— Защо му позволихте?

— Няма значение. Вече нищо няма значение. Скоро всичко ще свърши. Утре е кулминацията на празника.

Помълчаха за няколко минути. Тя се взираше в града, осветен от проблясващите пламъци под прозореца. Зад нея Майнс шаваше неловко, но не заговори.

Накрая Модина каза:

— Бих искала да сториш нещо за мен.

— Знаете, че ще го направя.

— Искам да се върнеш в града. Този път искам да останеш там. Трябва да внимаваш и да си намериш безопасно място, докато нещата се успокоят. Но — и това е важното — искам никога вече да не идваш тук. Ще ми обещаеш ли?

— Да, ако това е желанието ви.

— Не искам да видиш това, което трябва да направя. Или впоследствие да бъдеш наранен заради него. Искам да ме запомниш такава, каквато съм била в последните дни с теб.

Тя се изправи, отиде до момчето и го целуна по челото.

— Помни какво казах и си спази обещанието.

Майнс кимна.

Модина го изчака да напусне стаята и стъпките му да утихнат. Загаси свещта, взе каната и строши огледалото.

Изпод брезента на количка с картофи Ройс оглеждаше двора. Особено внимание отдели на мрачните ъгли и празното място зад купчината дърва. Жълто сияние се издигаше пред портите, като че градът се бе подпалил. Долитаха викове, които се усилваха и настояваха Ейдриън и Бректън да бъдат пуснати. Невидимата тълпа призоваваше императрицата. Съвършената диверсия, но същевременно поставяше нащрек всеки дворцов пазач.