— Е? — настоя Ройс, пристъпвайки напред, карайки Албърт несъзнателно да направи крачка назад. — В затвора ли е? Те не…

— Какво? Не — Албърт поклати глава. — Всъщност няма да повярваш. Идвам от Пира на благородниците, голямата трапеза за Зимния фестивал. Всички бяха там — крале, епископи, рицари…

— На въпроса, Албърт.

— Това правя. Ейдриън също беше там.

Уинслоу видя как ръцете на Ройс се свиват в юмруци.

— Какво му правеха?

— О, не, нищо такова — те го хранеха. Беше… Дали са му рицарско звание, Ройс, имперски рицар. Трябваше да видиш как беше облечен.

Дори джуджето приседна.

— Какво? Говори смислено, побъркан…

— Кълна се. Това е истината! Регент Салдур дори се появи и разказа пред цялата маса някаква откачена история как Ейдриън се сражавал за империалистите в Ратиборската битка и бил ръкоположен заради нея. Представяш ли си?

— Не, не го правя. Да не си започнал да пиеш отново?

— Само малко вино съм пил. Трезвен съм, кълна се — рече Албърт.

— Но защо им е да правят подобно нещо? Ти успя ли да се доближиш до него? Какво каза той?

— Не можеше да говори открито и намекна, че е наблюдаван, но аз смятам, че ще участва в турнира. Изглежда регентите са сключили някаква сделка с него.

— Турнирът на фестивала?

— Да. Ясно изтъкна, че не трябва да се месим или да се опитваме да му помагаме.

— Не разбирам.

— Ставаме двама.

— Чувствам се нелепо — прошепна Амилия на Нимбус, избутвайки чинията си настрана.

Сто двадесет и три чифта очи се взираха в нея. Знаеше точната бройка. Знаеше кои владетели са довели жените си и кои седят с куртизанки. Знаеше кои са чувствителни към теченията и кои не обичаха да седят в близост до камината. Знаеше кои принцеси до кои херцогини не искат да седят. Знаеше кой беше марионетка и кой държеше конците му. Знаеше всички чудатости и недъзи, всяко име и звание — но нито едно лице.

Като парчета пергамент бяха поносими, ала сега всички бяха тук — взиращи се. Не, не това. Израженията им бяха твърде злонамерени и презрителни, за да бъдат определени като нещо тъй неутрално като гледане. В очите им можеше да види раздразнението, отгатвайки какво си мислят: Как може тя — простата щерка на някакъв си каруцар — да седи на масата на императрицата? Чувстваше се сякаш сто двадесет и три вълка бяха оголили зъби към нея.

— Изглеждате прекрасно — каза ѝ Нимбус. Пръстите му се движеха в такт с павана. Менторът очевидно не обръщаше внимание на плискащите се край тях вълни на омраза.

Тя въздъхна. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се пребори с остатъка от нощта. Оправяйки стойката си, Амилия си припомни да диша, което не беше лесно постижение в стегнатия корсаж.

Амилия носеше роклята, която херцогинята ѝ бе предоставила тази сутрин. Далеч от обикновена, тя бе истинско произведение на изкуството, изработено от синя коприна. Панделки се виеха в сложни, напомнящи лебеди форми. Тясната горна част притискаше стомаха ѝ и преливаше в огромна издута пола, чиито гънки се лееха като вода. Дълбокото деколте откриваше горната част на гърдите ѝ. За ужас на лейди Женвиев, Амилия носеше шал, покриващ тях и скъпата огърлица, която херцогинята ѝ бе заела. Вероятно за да избегне подобно скриване на диамантените обици, херцогинята бе изпратила трима фризьори, които да се погрижат за косата ѝ. Отне им почти три часа, след което бяха заменени от двама други, които гримираха устните, клепачите, бузите, дори ноктите не бяха пожалени. Амилия никога не бе носила грим, никога не си бе правила прическа и със сигурност не бе оголвала бюста си. От уважение към херцогинята се подчини, ала се чувстваше като клоун — присмехулно увеселение за онези сто двадесет и три чифта очи.

Сто двадесет и четири, поправи се тя. Имаше добавка в последната минута.

— Кой от тях е той? — обърна се тя към Нимбус.

— Кой? Сър Ейдриън? Вмъкнах го ей там. Онзи в златно и пурпур. Салдур го представя за рицар, но никога не съм срещал човек, толкова лишен от рицарство.

— Зъл ли е?

— Напротив. Почтителен и внимателен, дори и към слугите. Оплаква се по-малко от монах, а макар да съм сигурен, че знае как се върти острие, изглежда агресивен колкото една мишка. Пие умерено, смята купа овесена каша за пиршество, става призори. Той не е рицар, а по-скоро каквото един рицар би трябвало да бъде.

— Познат ми изглежда — каза тя, но не можеше да се сети защо. — Как се справя?

— Бавничко — рече Нимбус. — Само се надявам да не опита да танцува. Не намерих време да го обуча, а съм сигурен, че няма представа.

— Знаеш да танцуваш? — попита Амилия.

— И съм изключително талантлив, милейди. Ще желаете ли да науча и вас?

Тя подбели очи:

— Силно се съмнявам, че ще ми се наложи да зная това.

— Убедена ли сте? Нима сър Бректън няма да се сражава под вашия знак?

— От съжаление.

— Съжаление? Сигурна ли сте? Може би трябва… Олеле, какво си имаме тук? — Нимбус спря, тъй като сър Муртас си проправяше път към тях. Облечен в пристегнат червен жакет, правещ широките му рамене да изпъкват още повече, той бе внушителен. Елегантна златна верига с рубин висеше на врата му. Тъмните му очи бяха в тон с черната коса, а брадичката му изглеждаше неотдавна оформяна.

— Лейди Амилия, аз съм сър Муртас от Олбърн — той протегна ръка, обсипана с пръстени.

Объркана, тя се взря в нея, докато мъжът неловко не отпусна крайник. Амилия забеляза Нимбус да реагира по начина, показващ някаква нейна грешка. Само дето тя нямаше представа какво е сбъркала сега.

— Надявах се, милейди — настоя сър Муртас, — да ме удостоите с един танц.

Амилия бе ужасена. Седеше скована и се взираше мълчаливо в мъжа.

Нимбус ѝ се притече на помощ.

— Убеден съм, че в настоящия момент танците не представляват интерес за Нейно Благородие.

Муртас го изгледа презрително, сетне изражението му се смекчи, когато се обърна към Амилия.

— Мога ли да попитам защо? Ако не се чувствате добре, вероятно бих могъл да ви придружа до балкона, където да се освежите? Ако музиката не е по вкуса ви, бих могъл да поръчам да засвирят друго. Ако е заради цвета на жакета ми, с радост ще се преоблека.

Амилия не отрони нито дума.

Муртас погледна към Нимбус.

— Да не би той да е говорил зле за мен?

— Изобщо не съм отварял дума за вас — рече менторът, но думите му нямаха ефект върху рицаря.

— Може би не ѝ допада плъховата козина върху брадичката ти, Муртас — изрева сър Елгар, който също се приближи към масата. — Или може би изчаква някой истински мъж да я покани. Какво ще кажете, милейди? Ще ми окажете ли честта?

Елгар се извисяваше над Муртас и изблъска по-дребния рицар настрана, протягайки ръка.

— Съ… съжалявам — Амилия откри дар слово. — Не възнамерявам да танцувам.

Изражението на Елгар се смрачи до буреносно такова, но той не каза нищо.

— Господа, господа, за мен чака дамата — рече сър Гилбърт, пристъпвайки напред. — Простете ми, милейди, задето ви накарах да ме чакате толкова дълго, принудена да понасяте подобна компания.

Амилия поклати глава, изправи се, сетне бързо се отдалечи от масата. Нито знаеше къде отива, нито се интересуваше. Ужасена и засрамена, мислеше само за бягство. Изплашена да не привлече вниманието на друг рицар, тя заби очи в пода, което доведе до нов сблъсък със сър Бректън.

— Олеле — ахна тя, поглеждайки го. — Аз… аз…

— Изглежда това се превръща в традиция — усмихнато каза Бректън.

Амилия бе вцепенена и се чувстваше толкова глупаво, че очите ѝ се навлажниха и по бузите ѝ потекоха сълзи.

Когато рицарят видя това, усмивката му изчезна. Падна на коляно и наведе глава.

— Простете ми, милейди. Аз съм глупак. Заговорих без мисъл.

— Не, не, всичко е наред — рече му тя, чувствайки се по-зле от всякога. — Моля ви, просто се опитвам да се оттегля в покоите си… Наситих се на пиршеството.