Гласът на Салдур стана по-силен и по-напрегнат. Тонът и ритъмът му придобиха мелодраматичния характер на църковна проповед. Неколцина благородници от околните маси се заслушаха.

— Храбрият му щурм всял смут в националистическите пехотинци, които отстъпили страхливо. Все напред летял той, посичайки ги наляво и надясно, докато накрая конят му не се препънал и не паднал. С щит и меч в ръка, той се изправил на крака и продължил пеш настъплението. Под звъна на метала крещял името на императрицата: „За Модина! Модина! Модина Новронска!“

Салдур поспря и Ейдриън вдигна очи. Всички гледаха ту него, ту регента.

— Накрая, посрамени от храбростта на този самотен капитан, останалата част от имперската войска се събрала. Помолили Марибор за прошка и с меч и копие се втурнали след него. Преди подкрепленията да успеят да го достигнат, Ейдриън бил ранен и повален в калта. Хората му го пренесли в палатката на лорд Дърмонт. Там те разказали историята за храбростта му и лорд Дърмонт се заклел в Марибор да почете саможертвата на Ейдриън. Обявил намерението си да посвети в рицарски сан достойния капитан.

— Не, повелителю! — проплакал капитан Ейдриън, докато лежал с бликаща от раните му кръв. — Не ме ръкополагайте, защото съм недостоен. Провалих се!

Лорд Дърмонт стиснал меча си и бил чут да казва:

— Ти си по-достоен да носиш титлата рицар, отколкото аз да се наричам човек!

И лордът го обявил за сър Ейдриън.

— Божичко — ахна херцогинята.

Събрал всички околни погледи, Ейдриън се чувстваше неловко и още по-гол, отколкото когато Елгар бе нахлул в стаята му.

— Лорд Дърмонт наредил да доведат коня му и благодарил на сър Ейдриън за възможността да очисти името си пред Марибор. Повел личната си свита в боя, където той и почти всички от хората му намерили смъртта си на върха на националистическите копия.

— Сър Ейдриън се опитал да се върне на бойното поле, но се строполил в безсъзнание. След победата на националистите бил захвърлен и само провидението го спасило. Свестил се сред кал. Мъчен от отчаяна жажда и глад, той пролазил в гората, където попаднал на малко селце. Там мистериозен човек го нахранил и се погрижил за раните му. Шест дни почивал там сър Ейдриън, а на седмия мъжът му дал кон и му заръчал да иде в Акуеста, където да се представи в имперския двор. Когато му подавал юздите, синьото небе било раздрано от гръм и от него се спуснало едно бяло перо. Широко усмихнат, мъжът го уловил още във въздуха, след което изчезнал.

— Дами и господа — Салдур поспря, за да огледа какво впечатление е направил разказът му, — два дни преди пристигането на сър Ейдриън императрицата дойде при мен и каза: „Рицар на бял кон пътува към замъка. Приемете го с почести, защото той ще стане най-великият рицар на Новата Империя.“ Оттогава сър Ейдриън се лекуваше от раните си тук, в двореца. Днес той е напълно здрав и седи сред вас. А сега, ако ме извините, ще заема мястото си, защото пиршеството ще започне.

Салдур се поклони и ги остави.

Дълго време никой не продума. Всички се взираха удивени в Ейдриън, включително и Албърт, чиято уста зееше.

Херцогинята бе тази, която най-сетне откри думи да изрази всеобщото настроение:

— Вие сте истинско удивление, гарнирано с изненади!

Вечерята бе сервирана по невиждан дотогава от Ейдриън начин. Петдесет слуги се движеха координирано, сервирайки димящи чинии с екзотична украса. Два пауна се поклащаха на огромни тави. Единият бе издигнал глава в подобие на изненада, а другият сякаш спеше. Бяха положени в гнезда от сочно месо. Патици, гъски, пъдпъдъци, гургулици и яребици бяха аранжирани по подобен начин, а един снежнобял лебед бе разперил криле над покривката, като че всеки миг щеше да отлети. Ядки, плодове и ароматни листа обгръщаха парчета сърнешко, мечешко и говеждо. Имаше купчини най-разнообразен хляб — от ослепително бял до почти изцяло черен. Масивни парчета сирене и масло, седем типа риба, стриди в бадемово мляко, месни пайове, пити с яйчен крем и сладкиши с мед покриваха всеки инч от масата. Стюарди и многобройните им помощници наливаха неспирно вино, бира и медовина.

Тревогата му се повиши, докато се мъчеше да си припомни безкрайните инструкции на Нимбус относно етикета на хранене. Списъкът беше масивен, но в този миг можеше да си спомни само две неща: не трябваше да си издухва носа в покривката, нито да си чисти зъбите с ножа. След Салдуровата молитва към Марибор страховете на Ейдриън се изпариха, тъй като гостите се нахвърлиха без задръжки на изобилната храна. Откъсваха свински кълки и птичи глави. Късчета месо и мазнина хвърчаха наоколо, докато лакоми ръце се опитваха да не оставят неопитано блюдо.

По-голямата част от живота си Ейдриън бе прекарал на черен хляб, пиво, сирене, осолена риба и зеленчукова яхния. Сега пред него бе положено ново изживяване. Опита пауна, напук на красотата си оказал се суховат и далеч не толкова вкусен. Еленското имаше прекрасен пушен аромат. Но най-вкусни бяха ябълките с канела. Яденето измести всички разговори. В залата се носеше единствено гласът на един певец, съпровождан от лютня и мляскане.

Музиката бе красива и странно пленителна. Мелодията ѝ изпълваше залата със сияние, което се сливаше с това на камините и свещите. Залезът на слънцето превърна прозорците в черни огледала и настроението стана по-задушевно. Успокоен от храната и музиката, Ейдриън бе започнал да се наслаждава — докато графът на Чадуик не го върна в реалността.

— Ще участваш ли в турнира? — попита той. По гласа и очите му личеше, че Арчибалд Белънтайн е започнал да пирува в аванс.

— Разбира се, сър… искам да кажа, Ваша светлост.

— В такъв случай може да се изправиш срещу моя човек ей там, сър Бректън — размаха отпуснат крайник над масата. — И той участва.

— Тогава нямам голям шанс.

— Не, нямаш — рече графът. — Но трябва да опиташ, да се постараеш. Ще има тълпа.

Арчибалд се приведе към него.

— Кажи сега, истина ли е онова, което каза Салдур?

— Никога не бих оспорил думата на един регент — отвърна Ейдриън.

Белънтайн прихна.

— Май искаше да кажеш: „никога не бих повярвал на думата на един регент“. Знаеш ли, че те ми обещаха Меленгар и сетне ей така — графът опита да щракне с пръсти. — Ей така… — нов опит. — Така… — трети провал. — Знаеш какво искам да кажа. Не ми дадоха обещаното. Виждаш защо съм скептичен. Онова за императрицата, дето те очаквала, истина ли беше?

— Нямам представа, милорд. Как бих могъл да зная?

— Значи не си я срещал? Императрицата де?

Ейдриън замлъкна, спомняйки си млада девойка на име Тракия.

— Не, не съм срещал императрицата. Тя не би ли трябвало да присъства?

Графът свъси вежди.

— Оставили са трона празен в нейна чест. Тя никога не се храни сред хората. Ако трябва да съм честен, половин година живея в този дворец и съм я видял три пъти: веднъж в тронната зала; когато се обърна към народа; когато веднъж… Въпросът е, че не напуска стаята си. Често се чудя дали регентите не я държат затворена там. Трябваше да я отвлека — да освободя бедното момиче.

Арчибалд се изправи и рече по-скоро на себе си:

— Точно това възнамерявам да сторя, а ето там е човекът, към когото трябва да се обърна.

Вземайки орех от масата, той го хвърли към Албърт.

— Виконт Уинслоу — викна по-гръмко от нужното. — Не съм те виждал от сума ти време.

— Наистина, Ваша светлост. Твърде дълго.

— Все още ли поддържаш връзка с онези двама… нощни фантоми? Знаеш, магьосниците, дето могат да карат писма да изчезват и са също толкова опитни в спасяването на обречени принцеси?

— Съжалявам, Ваша светлост, след онова, което сториха с вас, прекратих отношенията си с тях.