— Балдуин, а? Къде си се бил?

— Къде ли не.

— Защо не си в имперската армия? Дезертьор ли си?

Ейдриън си позволи да се усмихне. Войникът не се присъедини към жеста му.

— Може да се каже. Напуснах националистите.

Това привлече вниманието на всички край масата, както и на неколцина чакащи. Чиновникът спря да пише и повдигна очи от пергамента си.

— По някаква причина спряха да ми плащат — допълни Ейдриън с вдигане на рамене.

Крайчетата на войнишката уста бяха леко придърпани от усмивка:

— Не си ужасно лоялен, а?

— Напротив… докато ми се плаща.

Войникът се закикоти и погледна към другите. По-възрастният, който седеше от дясната му страна, кимна.

— Впиши го. Не се изисква особена лоялност да се оправиш с тълпата.

Чиновникът отново започна да пише и на Ейдриън бе връчен дървен знак.

— Отнеси това навън и го дай на сержант Милът край огъня. Той ще се погрижи. Име? — провикна се към следващия чакащ, докато Ейдриън отново излизаше сред пронизителната белота.

Заслепен за миг, той премигна. Когато очите му привикнаха, видя страж Луис Гай да влиза през портата, повел петима серети. Двамата мъже се видяха едновременно. Ейдриън не бе срещал Гай от смъртта на Фанън Пикъринг в Далгрен. И макар да се надяваше един ден да се разплати със стража за смъртта на момчето, не можеше да се намери по-неподходящ от сегашния момент.

За миг никой от двамата не помръдна. Сетне Гай бавно се приведе и заговори с мъжа до себе си, без да отделя очи от Ейдриън.

— Веднага! — изръмжа стражът, когато рицарят се поколеба.

Ейдриън не можеше да измисли по-лошо място, където да бъде заловен. Нямаше лесен изход — прозорец за прескачане или врата, която да затвори. Между него и портите стояха двадесет и шестима мъже, чакащи си реда, които щяха да скочат веднага, за да покажат храбростта си, помагайки на пазачите от замъка. Въпреки численото превъзходство, те най-малко го притесняваха. Бяха невъоръжени. По-големият проблем бяха десетимата пазачи в пълно бойно снаряжение. При първото отчаткване на мечове от казармите щяха да се стекат още войници. Ейдриън изчисли, че ще му се наложи да убие или осакати поне осемнадесет човека, за да достигне истината. Гай и петимата му серети щяха да бъдат начело в списъка. Трябваше да се отърве и от конете им, ако искаше да има някакъв шанс да избяга през улиците на града. Стрелците на стената щяха да бъдат последното препятствие. Бяха осмина, поне двама от тях щяха да бъдат достатъчно опитни, за да го застрелят в гръб, докато бяга през портата.

— Просто не помръдвай — рече Гай, разперил ръце пред себе си. Изглеждаше сякаш се кани да улови див кон. Не се приближи, нито слезе от коня или изтегли меча.

Тогава решетката на портите се спусна.

— Няма измъкване — увери го Гай.

От близката врата изхвръкнаха пазачи, затичали към Ейдриън с вдигнати мечове.

— Спрете! — нареди стражът, рязко вдигайки ръка. — Не се приближавайте към него. Само се разпръснете.

Чакащите доброволци местеха поглед от Ейдриън към войниците, сетне отстъпиха назад.

— Зная какво си мислиш, господин Блекуотър — рече Луис Гай с почти дружески тон. — Но този път наистина те превъзхождаме по брой.

Ейдриън стоеше в елегантния кабинет на четвъртия етаж на замъка. Регент Салдур седеше зад бюрото си, играейки си с малък инкрустиран нож за писма, оформен като кинжал. Бившият епископ изглеждаше поостарял и напълнял от последния път, в който го бе виждал. От дясната страна на регента стоеше Луис Гай, впил очи в Ейдриън. Носеше традиционната черна броня с червен плащ, не беше извадил меча си. Стойката му беше изправена и изпълнена с внимание, държеше ръцете си сключени зад гърба. Третият присъстващ бе непознат. Беше облечен елегантно, приседнал край един шах, небрежно прехвърляйки фигура между пръстите си.

— Господин Блекуотър — заговори Салдур. — Чувал съм доста невероятни неща за теб. Би ли седнал?

— Толкова дълго ли ще бъде посещението ми?

— Да, страхувам се. Без значение как се развият нещата, ще останеш при нас.

Ейдриън погледна към стола, но избра да остане прав.

Старецът се отпусна назад и събра връхчетата на пръстите си.

— Вероятно се чудиш защо си тук, вместо да си заключен в северната кула или защо поне не сме те оковали. Относно това би могъл да благодариш на страж Луис Гай. Той ни разказа удивителна история за теб. Като оставим настрана убийството на серетски рицари…

— Единственият убит тогава беше Фанън Пикъринг — рече Ейдриън. — Серетите ни нападнаха.

— Какъв смисъл има да обсъждаме кой какво кога направил? И все пак убийството на серет се наказва жестоко. Страхувам се, че екзекуцията е обичайна практика. Но страж Гай настоява, че ти си тешлор — единственият тешлор — и това е необичайно смекчаващо вината доказателство.

— Ако си припомням уроците по история правилно, само един тешлор е избегнал разрухата на Старата империя — Джериш Грелад, който помогнал на Наследника на Новрон да се скрие. Легендата твърди, че тешлорските умения били предавани от поколение на поколение, за да бъде защитавана кръвната линия на императора.

— За Пикърингови и Килдарови се говори, че са открили по една от тешлорските дисциплини. Тези ревниво пазени тайни са направили въпросните семейства прословути фехтовчици. Изцяло обучен тешлор би бил… ами, неуязвим в единоборство. Прав ли съм?

Ейдриън не каза нищо.

— Във всеки случай, нека приемем за момент, че Гай не греши. Ако това е така, присъствието ти ни предоставя интересна възможност, от която бихме могли да извлечем взаимна полза. Предвид това сметнахме, че би желал да ни изслушаш, ако се отнесем към теб с известно уважение. Оставяйки те свободен…

Вратата се отвори рязко и в стаята влезе регент Етелред. Едрият мъжага бе облечен в елегантни царствени одежди от коприна и кадифе. И той изглеждаше по-стар, шкембе загрозяваше някога стегнатата му фигура. По брадата и мустаците му пълзеше сиво, стигнало до бяло в косата му. След като придърпа вътре плаща си, затвори.

— Значи това е човекът? — прогърмя той, оглеждайки Ейдриън. — Познавам ли те?

Невиждайки причина да лъже, Ейдриън отвърна:

— Служил съм в армията ви.

— Точно така — рече Етелред, размахвайки оживено ръце. — Беше добър боец. Удържа линията при… при… — неколкократно щракна с пръсти.

— При брода на река Грейвин.

— Точно — той се плесна по бедрото. — Адски добра работа. Тогава те повиших, нали? Направих те капитан или нещо от сорта. Какво стана?

— Напуснах.

— Жалко. Беше сносен войник — Етелред го потупа по рамото.

— Разбира се, че е, Ланис. В това е цялата работа — рече Салдур.

Етелред се изкикоти, сетне каза:

— Истина, истина. Е, той прие ли?

— Още не сме го попитали.

— Какво да ме попитате?

— Ейдриън, имаме малък проблем — започна Етелред. Докато говореше, той обикаляше между бюрото на Салдур и вратата. Пръстите на лявата ръка бе затъкнал зад гърба си в колана, а с десницата придружаваше думите си като с диригентска пръчица. — Казва се Арчибалд Белънтайн. Гнусна малка невестулка. Всички Белънтайнови винаги са били безполезни, но той също владее Чадуик. Така че без никакви свои заслуги управлява провинция, която е почти безполезна. Почти, защото Чадуик е домът на лорд Белстрад, чийто най-голям син, сър Бректън, е най-добрият рицар в Аврин. И като казвам най-добър, говоря буквално. Бойните му умения са ненадминати, както и стратегическите му такива. За съжаление, също така е и непоколебимо лоялен. Подчинява се единствено и само на Арчи Белънтайн.

Етелред прекоси стаята и рязко приседна на бюрото на Салдур, което му действие накара стареца да трепне.

— Исках Бректън да бъде мой генерал, но той отказва да спазва йерархията и не слуша друг освен Арчи. Не мога да губя време да препращам заповедите си през този пикльо. Предложихме на Бректън земя и титла, за да изостави Белънтайн, но глупакът не прояви интерес.