— Знам това. – Луси се опита да се усмихне, но не можеше да си представи как Хърмайъни щеше да осъществи мечтата си. В света, в който те живееха, дъщерите на виконти не се омъжваха за техните секретари. А на Луси ѝ се струваше, че щеше да бъде много по-разумно Хърмайъни да съобрази мечтата си с реалността, отколкото да промени обществения порядък. И по-лесно.

Но в момента се чувстваше уморена. И искаше да си легне. Утре сутринта щеше да се заеме с Хърмайъни. Като започне с хубавеца господин Бриджъртън. Той би бил идеален за приятелката ѝ, а Бог бе свидетел, че проявяваше голям интерес към нея.

Хърмайъни щеше да се осъзнае и да размисли. Луси щеше да се погрижи за това.

ГЛАВА 3

В която нашият герой полага много, много големи усилия.

Утрото на следващия ден беше слънчево и ясно и Грегъри тъкмо закусваше с наслада, когато до него изникна снаха му. Съдейки по усмивката на лицето ѝ, явно бе замислила нещо.

— Добро утро – поздрави го тя прекалено бодро и жизнерадостно.

Грегъри кимна, докато пълнеше чинията си с бъркани яйца.

— Кейт.

— Времето е толкова хубаво и ми хрумна, че можем да организираме екскурзия до селото.

— За да се купят панделки и воланчета?

— Именно – отвърна тя. – Смятам, че е много важно да се подкрепят местните търговци, не мислиш ли така?

— Разбира се – промърмори той, – макар че напоследък не изпитвам особена необходимост от панделки и воланчета.

Кейт не даде вид, че е забелязала сарказма му.

— Всички млади дами разполагат с джобни, но няма къде да ги харчат. Ако не ги изпратя в града, нищо чудно да устроят игрална зала в розовия салон.

Ето това беше нещо, което би искал да види.

— И – продължи доста решително Кейт – ако ги изпратя в града, ще трябва да им осигуря ескорт.

Когато Грегъри не реагира достатъчно бързо, тя повтори:

— Ескорт.

Младият мъж се прокашля.

— Може ли да предположа, че ме молиш този следобед да се разходя до селото?

— Тази сутрин – уточни тя. – Смятам да разпределя гостите по двойки, а тъй като ти си Бриджъртън и следователно любимият ми джентълмен сред останалите джентълмени, си позволявам да те попитам дали сред нашите дами няма такава, на която би желал да кавалерстваш?

Кейт си беше чиста проба сватовница, но в този случай Грегъри реши, че трябва да ѝ бъде благодарен за вмешателството.

— Всъщност – подхвана той, – има…

— Възхитително! – прекъсна го снаха му и плесна с ръце. – Това е Луси Абърнати.

Луси Абър…

— Луси Абърнати? – слиса се Грегъри. – Лейди Лусинда?

— Да, снощи двамата изглеждахте отлична двойка и трябва да призная, Грегъри, че много я харесвам. Тя твърди, че е практически сгодена, но според мен…

— Не ме интересува лейди Лусинда – пресече я насред изречението той, решавайки, че би било прекалено опасно да изчака Кейт да си поеме дъх.

— Не те интересува?

— Не, не ме интересува. Аз… – Наклони се, макар двамата да бяха единствените в трапезарията. Изглеждаше някак странно и да, малко смущаващо да го изкрещи. – Интересува ме Хърмайъни Уотсън – тихо изрече. – Бих искал да кавалерствам на госпожица Уотсън.

— Наистина ли? – Кейт не изглеждаше точно разочарована, а по-скоро леко примирена. Сякаш вече бе чувала тези думи. При това неведнъж.

По дяволите.

— Да – отвърна Грегъри и почувства как в него се надига раздразнение. Първо към Кейт, защото, ами, беше тук, до него, той беше отчаяно влюбен, а всичко, което можа да каже тя, беше едно: „Наистина ли?“

Обаче сетне осъзна, че цяла сутрин е раздразнен. Предишната нощ не бе спал добре; не бе спрял да мисли за Хърмайъни и изящната извивка на шията ѝ, за зеления оттенък на очите ѝ, за мелодичността на гласа ѝ. Никога, никога не бе реагирал на жена по този начин и макар да се чувстваше облекчен, че най-после бе намерил жената, която възнамеряваше да направи своя съпруга, беше малко смущаващо, че тя не бе изпитала същото към него.

Небесата му бяха свидетел, че бе мечтал за този момент. Когато се замислеше за откриването на истинската любов, тя винаги беше неясен образ в мечтите му – без име, без лице. Но винаги му отвръщаше със същата огромна страст. Не го изпращаше да танцува с най-добрата ѝ приятелка, за бога!

— Тогава да бъде Хърмайъни Уотсън – рече Кейт и въздъхна, както въздишат жените, когато възнамеряват да ти кажат нещо, което просто е невъзможно да се разбере дори и да предпочетат да го изрекат на английски, което те, разбира се, не правеха.

Беше Хърмайъни Уотсън. И Хърмайъни Уотсън щеше да бъде.

Скоро.

Може би дори още тази сутрин.

* * *

— Мислиш ли, че в селото може да се купи нещо друго освен панделки и воланчета? – попита Хърмайъни Луси, докато двете слагаха ръкавиците си.

— Много се надявам – отвърна приятелката ѝ. – Така постъпват домакините при подобни гостувания, нали? Изпращат ни с нашите джобни пари да купуваме панделки и воланчета. Имам толкова много, че мога да украся цяла къща. Или поне малка сламена колиба.

Хърмайъни дяволито се подсмихна.

— Аз ще даря моите и двете ще украсим… – Тя замълча, замисли се, после се усмихна. – Голяма сламена колиба!

Луси се ухили. Хърмайъни беше толкова лоялен човек. Но разбира се, никой никога не го бе забелязал. Никой не си бе дал труд да види нещо друго освен лицето ѝ. Макар че, ако трябваше да бъде честна, Хърмайъни рядко разкриваше дори частица от себе си пред своите обожатели, за да могат да осъзнаят какво се крие зад красивата ѝ външност. Не че беше точно срамежлива, въпреки че определено не беше толкова общителна като Луси. По-скоро Хърмайъни беше затворена. Тя просто нямаше желание да споделя мислите и възгледите си с хора, които не познаваше.

И това подлудяваше мъжете.

Луси надникна през прозореца, когато влязоха в един от многобройните салони в Обри Хол. Лейди Бриджъртън им бе казала да дойдат точно в единайсет.

— Поне няма изгледи да вали – отбеляза Луси.

Последния път, когато бяха изпратени да пазаруват разни дрънкулки, бе ръмяло през целия път на връщане. Короните на дърветата им бяха помогнали да останат сравнително сухи, но обувките им бяха почти съсипани. А Луси киха цяла седмица.

— Добро утро, лейди Лусинда, госпожице Уотсън.

Лейди Бриджъртън, тяхната домакиня, влезе в салона с обичайната си уверена крачка. Тъмната ѝ коса бе стегната в спретнат кок на тила, а очите ѝ излъчваха интелигентност.

— Колко се радвам да видя и двете ви – рече тя. – Вие сте последните от дамите.

— Така ли? – ужаси се Луси. Мразеше да закъснява. – Много съжалявам. Но нима не казахте, че срещата е в единайсет?

— О, скъпа, нямах намерение да ви разстройвам – успокои я лейди Бриджъртън. – Действително казах единайсет часа. Но само защото реших да ви изпратя на смени.

— На смени? – недоумяващо повтори Хърмайъни.

— Да, така е много по-забавно, не сте ли съгласни? Имаме осем дами и осем джентълмени. Ако ви бях изпратила всички наведнъж, щеше да бъде невъзможно да се проведе истински разговор. Да не споменаваме ширината на пътя. За нищо на света не бих искала да се препъвате един в друг.

Можеше да се каже нещо за безопасността, когато бяха повече хора, но Луси запази тези мисли за себе си. Лейди Бриджъртън очевидно имаше някакво свое дневно разписание, а след като вече бе решила, че много харесва виконтесата, по-скоро беше любопитна как ще завърши всичко това.

— Госпожице Уотсън, вие ще бъдете двойка с брата на съпруга ми. Предполагам, че снощи сте се запознали?

Хърмайъни учтиво кимна.

Луси вътрешно се усмихна. Явно тази сутрин господин Бриджъртън е бил доста зает. Браво на него!

— А вие, лейди Лусинда – продължи лейди Бриджъртън, – ще бъдете придружавана от господин Бърбрук. – Тя се усмихна вяло, почти извинително. – Той ни е нещо като роднина – додаде – и е добродушен младеж.