Господи, какъв скандал!

Девойката отстъпи назад и вдигна брадичка, за да може да вижда лицето му. Очите му грееха със същата любов, която изпълваше и нейното сърце.

— Обичам те – прошепна, защото все още не го бе казала. – Аз също те обичам.

За пръв път нямаше да мисли за другите. Нямаше да вземе това, което ѝ даваха, и да се примири. Щеше да се бори за щастието си, сама щеше да изкове съдбата си.

Нямаше да направи това, което се очакваше от нея.

Щеше да направи това, което тя искаше.

Време беше.

Стисна ръцете на Грегъри. И се усмихна. Не беше колеблива усмивка, а широка и уверена, изпълнена с надеждите и мечтите ѝ – и твърдата вяра, че може да ги сбъдне.

Щеше да бъде трудно. И страшно.

Но си струваше.

— Ще говоря с чичо си – твърдо и непоколебимо заяви тя. – Утре.

Грегъри я привлече към себе си за последна целувка, бърза, но страстна и пълна с обещание.

— Да те придружа ли? – попита той. – Да го посетя ли и да му съобщя за намеренията си?

Новата Луси, смела и дръзка, попита:

— А какви са твоите намерения?

Очите на Грегъри се разшириха от изненада, изместена от одобрение, а после той взе ръцете ѝ в своите.

Тя се досети какво смята да направи, преди да го види. Ръцете му се плъзнаха надолу по нейните, докато той се спускаше…

Докато не се оказа коленичил на едно коляно пред нея, гледайки я като че ли беше най-красивата жена на света.

Ръката ѝ се стрелна към устата и тя осъзна, че трепери.

— Лейди Лусинда Абърнати – заговори със страстен и сигурен глас, – ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

Тя се опита да отвърне. Опита се да кимне.

— Омъжи се за мен, Луси – каза той. – Омъжи се за мен.

И този път тя успя.

— Да – пророни, последвано от: – Да! О, да!

— Аз ще те направя щастлива – рече Грегъри и се изправи, за да я прегърне. – Обещавам ти.

— Не е нужно да обещаваш. – Тя поклати глава и примигна, за да възпре напиращите сълзи. – Няма начин да не бъда щастлива.

Той отвори уста, навярно за да каже още нещо, но бе прекъснат от почукване по вратата, тихо, но настоятелно.

Хайъсинт.

— Върви – прошепна Грегъри. – Нека Хайъсинт те заведе обратно в балната зала. Аз ще дойда след малко.

Луси кимна, подръпна и приглади роклята си, за да се увери, че всичко е наред.

— Косата ми – паникьоса се тя и очите ѝ се стрелнаха към лицето му.

— Прекрасна е – увери я той. – Изглеждаш съвършено.

— Сигурен ли си? – попита Луси, отправяйки се към вратата.

Обичам те, изрече той само с устни, а очите му потвърждаваха думите.

Луси отвори вратата и Хайъсинт се втурна вътре.

— Господи, вие двамата сте толкова бавни! – възкликна тя. – Трябва да се връщаме. Веднага!

Тя закрачи надолу по коридора, после спря и погледна първо Луси, после брат си. Накрая погледът ѝ се спря на Луси и тя въпросително повдигна едната си вежда.

Луси се почувства висока до небето.

— Не сте ме преценили погрешно – тихо рече. Очите на Хайъсинт се разшириха, а устните ѝ се извиха в доволна усмивка.

— Добре.

И действително беше така, осъзна Луси. Всичко наистина беше много добре.

ГЛАВА 18

В която нашата героиня прави ужасно откритие.

Тя можеше да го направи. Можеше. Трябваше само да почука. Въпреки това продължаваше да стои пред вратата на кабинета на чичо си; пръстите ѝ бяха свити в юмрук, сякаш действително беше готова да почука.

Но не съвсем.

Колко дълго стоеше тук? Пет минути? Десет? Колкото и да бяха, беше достатъчно време, за да бъде заклеймена като пълна глупачка. Страхливка.

Как се бе случило това? Защо се бе случило? В училището я смятаха за способна и практична. Тя беше момичето, което знаеше как да се справи с всичко. Не беше срамежлива. Нито страхлива.

Но когато ставаше дума за чичо Робърт…

Девойката въздъхна. Винаги ставаше такава, когато се отнасяше до чичо ѝ. Той беше толкова суров, толкова несговорчив. За разлика от винаги веселия ѝ дружелюбен баща.

Когато тръгваше от училище, тя се чувстваше като пеперуда, но когато се завръщаше у дома, сякаш отново бе напъхана обратно в малкия тесен пашкул. Бе станала свита, мълчалива. Самотна.

Но не и този път. Пое дълбоко дъх и изправи рамене. Този път щеше да каже това, което бе нужно. Щеше да го накара да я изслуша.

Вдигна ръка. И почука.

Зачака.

— Влез.

— Чичо Робърт – рече Луси, пристъпвайки в кабинета. Вътре цареше полумрак въпреки късната следобедна светлина, косо проникваща през прозореца.

— Лусинда – каза той и ѝ хвърли бърз поглед, преди отново да забие нос в документите. – Какво има?

— Трябва да поговорим.

Той отбеляза нещо, изгледа намръщено листа, после попи мастилото.

— Говори.

Луси се прокашля. Щеше да бъде много по-лесно, ако той поне я погледнеше. Мразеше да говори на темето му, наистина мразеше това.

— Чичо Робърт – отново подхвана.

Той изръмжа нещо в отговор, но продължи да пише.

— Чичо Робърт.

Луси видя как перото забави своя ход и накрая той вдигна глава.

— Какво има, Лусинда? – попита той, явно раздразнен.

— Трябва да поговорим за лорд Хейзълби. – Ето. Каза го.

— Има ли проблем? – бавно попита чичо ѝ.

— Не – чу се да отвръща Луси, въпреки че това изобщо не беше вярно. Но това казваше винаги, когато някой я попиташе дали има проблем. Това беше едно от нещата заедно с „Простете“ или „Моля за извинение“, които с лекота изричаше.

Фрази, които я бяха научили да казва.

Има ли проблем?

Не, разбира се, че не. Не, не се съобразявайте с моите желания. Не, моля, не се притеснявайте заради мен.

— Лусинда? – Гласът на чичо ѝ прозвуча остро, почти стържещо.

— Не – отново рече тя, този път по-високо, сякаш това щеше да ѝ вдъхне смелост. – Всъщност да, има проблем. Трябва да поговоря с теб за това.

Чичо ѝ отегчено я изгледа.

— Чичо Робърт – започна тя, имайки чувството, че се придвижва на пръсти през поле, гъмжащо от таралежи, – знаеше ли… – Прехапа устна, докато погледът ѝ се стрелкаше навсякъде другаде, но не и към лицето му. – Или по-точно наясно ли си…

— Изплюй камъчето, Лусинда – сряза я той.

— Лорд Хейзълби – бързо изрече Луси, отчаяна час по-скоро да приключи с това – не харесва жени.

За миг чичо Робърт остана неподвижен, вторачил поглед в нея. А после…

Избухна в смях.

Той избухна в смях.

— Чичо Робърт? – Сърцето на Луси започна бясно да тупти. – Знаеше ли това?

— Разбира се, че знаех – тросна се той. – Защо мислиш, че баща му е толкова нетърпелив да го ожени за теб? Той знае, че ти няма да приказваш.

Защо тя нямаше да приказва?

— Би трябвало да ми благодариш – грубо прекъсна мислите ѝ чичо Робърт. – Половината от мъжете във висшето общество са жестоки грубияни. Аз те давам на единствения, който няма да ти досажда.

— Но…

— Имаш ли представа колко много жени биха искали да са на твоето място?

— Не става дума за това, чичо Робърт.

Очите му се превърнаха в две късчета лед.

— А за какво става дума?

Луси стоеше напълно неподвижно, осъзнавайки, че сега съдбата ѝ щеше да се реши. Това беше нейният миг. Тя никога досега не му се бе противопоставяла и навярно никога повече нямаше да го стори.

Преглътна. И го каза:

— Не желая да се омъжа за лорд Хейзълби.

Мълчание. Но погледът му…

Погледът му беше унищожителен.

Луси го срещна със студена решителност. Почувства как в нея се надига нова сила. Нямаше да се огъне. Не и сега, когато на карта бе заложен остатъкът от живота ѝ.

Устните на чичо ѝ ту се стискаха в тънка линия, ту се кривяха, макар че лицето му оставаше като издялано от камък. Накрая, когато Луси бе сигурна, че няма да издържи мълчанието, той попита с отсечен тон: