Грегъри неочаквано бе връхлетян от силен пристъп на кашлица

— Ъъ, не – изхъхри, когато най-сетне успя да си поеме дъх. – Поне не още.

Едното ъгълче на устата на Антъни потрепна. Но едва забележимо и дори и най-развихреното въображение не би могло да го определи като усмивка.

— Би могъл да се ожениш – тихо рече той.

— Бих могъл – охотно се съгласи Грегъри. – И ще го направя. Всъщност действително възнамерявам да се оженя.

— Наистина?

— Когато намеря подходящата жена. – Като видя изписаното върху лицето на Антъни съмнение, побърза да добави: – Сигурен съм, че ти пръв би ме посъветвал да се оженя по любов, а не по сметка.

Антъни бе неимоверно влюбен в съпругата си, която на свой ред бе неимоверно влюбена в него. Освен това виконт Бриджъртън бе неимоверно предан на своите седем по-малки братя и сестри, затова Грегъри не би трябвало да бъде залят от толкова неочакван прилив на емоции, когато най-големият му брат тихо промълви:

— Желая ти да се наслаждаваш на същото щастие като мен.

Гръмкият тътен в стомаха му го избави от необходимостта да отговори. Погледна смутено брат си.

— Извини ме. Пропуснах вечерята.

— Знам. Очаквахме те по-рано.

Грегъри се сдържа да не потръпне. Едва.

— Кейт беше малко разстроена.

Това беше най-лошото. Ако Антъни беше разстроен, беше едно. Но когато заявеше, че съпругата му е била разстроена…

Е, тогава Грегъри знаеше, че е загазил.

— Тръгнах късно от Лондон – смънка младият мъж.

Беше вярно, но не оправдаваше поведението му.

Бяха го очаквали за вечеря, а той не се бе появил в уречения час. Едва не изтърси: „Аз ще оправя нещата с нея“, но навреме прехапа език. Някак си знаеше, че това само щеше да влоши положението, сякаш не възприемаше достатъчно сериозно закъснението си, надявайки се да заглади провинението си с усмивка и комплимент. Което доста често успяваше да стори, но поради някаква причина този път…

Не желаеше да го направи.

Затова само рече:

— Съжалявам. – И действително го мислеше.

— Тя е в градината – мрачно каза Антъни. – Мисля, че смята да устрои танци – във вътрешния двор, ако можеш да си представиш.

Грегъри можеше. Звучеше напълно в стила на снаха му. Тя не беше човек, който би позволил щастливите моменти да се изнижат незабелязано покрай нея. А при това необичайно хубаво време защо да не организира импровизирани танци на открито?

— Постарай се да потанцуваш с тези дами, които тя пожелае – заръча му Антъни. – Кейт не би желала някоя от гостенките ѝ да се почувства пренебрегната.

— Разбира се, че не – промърмори Грегъри.

— Аз ще се присъединя към вас след четвърт час – добави Антъни, връщайки се на бюрото, където го очакваха няколко купчини документи. – Трябва да довърша някои неща.

Грегъри стана.

— Ще предам на Кейт.

Разговорът очевидно бе приключил. Той излезе от кабинета и се запъти към градината.

Минало бе известно време, откакто за последен път бе идвал в Обри Хол, родния дом на фамилията Бриджъртън. Разбира се, семейството се събираше тук, в Кент, за Коледа, но честно казано, имението не беше роден дом за Грегъри и той никога в действителност не го бе смятал за такъв. След смъртта на баща му майка му бе нарушила правилата и бе изтръгнала семейството от родното гнездо, избирайки да прекарва по-голяма част от годината в Лондон. Никога не бе говорила за това, но Грегъри винаги бе подозирал, че елегантната стара къща бе свързана с прекалено много спомени.

В резултат Грегъри винаги се бе чувствал много повече у дома в града, отколкото в провинцията. Бриджъртън Хаус в Лондон беше домът на детството му, а не Обри Хол. При все това той с удоволствие идваше тук и винаги беше ревностен участник в типичните селски забавления, като яздене и плуване (когато водата в езерото беше достатъчно топла, за да се потопиш в нея). Колкото и да бе странно, смяната на житейския ритъм му харесваше. След месеците, прекарани в града, обичаше тишината и чистия селски въздух.

И също така му харесваше това, че можеше да си тръгне, когато станеше прекалено тихо и чисто.

Вечерната веселба се вихреше на южната морава, или поне така го осведоми икономът, когато пристигна преди час. Поляната беше отлично място за забавления – с равна земя, изглед към езерото и голям вътрешен двор, където бяха разположени множество кресла и столове за онези, които не кипяха от толкова жизнена енергия.

Когато приближи дългия салон, от който се излизаше навън, до Грегъри достигна жуженето на гласовете, носещо се през френските прозорци. Не беше сигурен колко гости е поканила снаха му на вечерната си забава – вероятно някъде между двайсетина и трийсетина. Достатъчно малко, за да се придаде интимност, но в същото време достатъчно много, за да може човек тихомълком да се измъкне, без отсъствието му да се забележи.

Докато прекосяваше салона, младият мъж пое дълбока глътка въздух, опитвайки се да определи какви блюда бе решила да поднесе Кейт. Естествено, нямаше да са много; навярно гостите ѝ вече бяха преяли на обилната вечеря.

Сладкиши, реши Грегъри, подушвайки лекото ухание на канела, когато наближи светлосивата каменна ограда на двора. Изпусна разочарована въздишка. Умираше от глад и в момента голямо парче сочно месо щеше да му се стори като райско блаженство.

Но той бе закъснял и вината бе само негова, а Антъни щеше да му откъсне главата, ако незабавно не се присъедини към сбирката, така че се налагаше да се задоволи с пасти и бисквити.

Лек ветрец погали кожата му, когато излезе в градината. Времето беше забележително топло за месец май; всички говореха за това. Тъкмо такова време повдигаше настроението – толкова изненадващо приятно, че хората не можеха да сдържат усмивките си. И действително, гостите, бродещи наоколо, изглеждаха в прекрасно разположение на духа; ниският тътен на гласовете често се прекъсваше от изблици на смях.

Грегъри се озърна, дирейки масите с разхладителните напитки и някой познат, за предпочитане снаха си Кейт, която правилата на благоприличие изискваха да поздрави първа. Но докато погледът му се плъзгаше наоколо, вместо това той видя…

Нея.

Нея.

И веднага го разбра. Разбра, че това беше тя. Застина като омагьосан. Дори въздухът престана да нахлува в дробовете му; по-скоро бавно започна да изтича от тях, докато не остана нищо, а Грегъри просто стоеше там, опустошен и изпразнен, болезнено жадуващ за още.

Не можеше да види лицето и, нито дори профила. Виждаше само тила ѝ, изящната извивка на шията, чието съвършенство секна дъха му, една дълга светла къдрица, стелеща се върху рамото ѝ.

И единствената му мисъл беше: „Аз съм погубен“.

Погубен за всички останали жени. Тази сила, този огън, това всепоглъщащо усещане за правота – никога не бе изпитвал нищо подобно.

Може би беше глупаво. Навярно беше лудост. А вероятно и двете. Но той бе чакал. Този момент. Толкова дълго го бе чакал. И внезапно му стана ясно защо не бе избрал духовното поприще или военното, защо не бе приел едно от честите предложения на брат му да управлява някое от малките имения на Бриджъртън.

Той бе чакал. Това бе всичко. Дяволите да го вземат, през цялото време дори не бе осъзнавал, че нищо не бе правил, освен да чака този момент.

И той бе настъпил.

Тя се бе появила.

И той разбра.

Разбра го.

Грегъри бавно прекоси моравата, забравил за храната и Кейт. Пътьом успя да промърмори поздравите си на един или двама познати, продължавайки да върви. Трябваше да стигне до нея. Трябваше да види лицето ѝ, да вдъхне уханието ѝ, да чуе звука на гласа ѝ.

И ето че най-после беше там, стоеше само на няколко метра. Не дишаше, обхванат от благоговеен трепет, изпълнен с блажената наслада просто да стой близо до нея.

Тя говореше с друга млада жена и съдейки по оживения разговор, двете бяха близки приятелки. Младият мъж остана така за миг, неподвижен, и просто ги наблюдаваше. Накрая, доловили присъствието му, двете бавно се обърнаха.