У повечето мъже подобно положение на нещата би предизвикало най-вече раздразнение, но за Грегъри, който се бе родил с необикновено жизнерадостен, макар и понякога (по думите на по-малката му сестра) вбесяващ характер, това просто означаваше, че той няма друг избор, освен да вярва в очевидното. Любовта съществуваше.

Тя не беше само мимолетно състояние, плод на въображението, предназначено да предпази поетите от гладна смърт. Макар и да не можеше да се види, помирише или докосне, тя беше неотменна част от живота на хората и беше само въпрос на време, когато Грегъри щеше да открие жената на своите мечти и щеше да свие семейно гнездо, за да започне да се плоди и размножава и да се отдаде на такива загадъчни хобита, като изработването на разни джунджурийки от папиемаше и колекциониране на рендета за индийски орехчета.

Макар че, ако човек искаше да се изрази по-деликатно, което изглеждаше напълно приемливо при разглеждането на толкова абстрактно понятие, мечтите му не включваха жена. Е, поне не някоя представителка на нежния пол с определени и разпознаваеми черти. Той нищо не знаеше за тази единствена жена, предопределена изцяло да промени живота му и да го превърне във, така да се каже, щастлив стълб на скуката и благоприличието. Нямаше представа дали ще бъде дребна или висока, тъмнокоса или русокоса. Искаше му се да мисли, че ще бъде умна, с изтънчено чувство за хумор, но освен това откъде би могъл да знае още какви качества щеше да притежава? Би могла да бъде срамежлива или да говори прямо и без заобикалки. Може да обича да пее. А може би – не. Може да е превъзходна ездачка със загоряло и обветрено лице в резултат от дългото пребиваване на чист въздух.

Той не знаеше. Когато ставаше дума за тази жена, тази невероятна, прекрасна и понастоящем несъществуваща жена, единственото, което Грегъри действително знаеше, беше, че когато я срещне…

Непременно щеше да я познае.

Нямаше понятие как щеше да се случи това; просто го знаеше. Нещо важно и разтърсващо, което завинаги щеше да преобърне живота му… е, като цяло щеше да бъде нещо, което с гръм и трясък ще оповести своето съществуване. Щеше да нахлуе в живота му устремно и мощно, да се стовари отгоре му като пословичния гръм от ясно небе. Единственият въпрос беше кога.

А междувременно, докато предвкусваше появата ѝ, Грегъри не виждаше причина да не прекарва дните си в приятни забавления. В крайна сметка човек не бе длъжен да живее като монах, докато очаква истинската си любов.

Грегъри беше, според всеобщото мнение, типичен лондонски джентълмен, притежаващ достатъчна – макар и далеч не изключителна – издръжка, множество приятели и здрав разум, помагащ му навреме да стане от игралната маса. На брачния пазар се смяташе, ако не за блестяща, то поне за напълно прилична партия (четвъртите синове рядко се радваха на голямо внимание) и винаги бе търсен, когато светските матрони имаха нужда от подходящ кандидат за изравняване на броя на гостите от двата пола на официалните вечери.

Което превръщаше гореспоменатата издръжка в допълнително предимство.

Може би трябваше да си постави по-ясна цел в живота. Нещо като посока или просто важна работа, която да свърши. Но това можеше да почака, нали? Много скоро, Грегъри бе сигурен в това, всичко щеше да се изясни. Щеше да разбере точно с какво иска да се занимава и с кого ще иска да го прави, а междувременно той…

Не си прекарваше времето особено приятно. Поне не и в настоящия момент.

Да обясним:

Грегъри в настоящия момент седеше в кожено кресло, доста удобно, не че това имаше някакво значение, с изключение на факта, че удобството го настройваше мечтателно, което пък от своя страна го подтикваше да пропуска покрай ушите си монотонната реч на брат си, застанал на около метър и половина от него и впуснал се в пространна лекция за това или онова, определено съдържаща някои вариации на думите дълг и отговорност.

Грегъри действително не обръщаше внимание. Рядко го правеше.

Е, не, понякога слушаше, но…

— Грегъри? Грегъри!

Грегъри се сепна и примигна. Антъни бе скръстил ръце, което никога не беше добър знак. Антъни беше виконт Бриджъртън и беше такъв вече повече от двайсет години. И макар да беше, Грегъри пръв бе готов да го заяви, най-добрият брат на света, от него би излязъл много добър феодален господар.

— Моля за извинение, задето нахлувам в мислите ти, каквито и да са те – сухо заяви Антъни, – но дали чу нещо, поне малко, от това, което казах?

— Усърдие – откликна Грегъри и кимна с подобаващо сериозно изражение. – Цел.

— Именно – съгласи се Антъни и Грегъри мислено се поздрави с вдъхновеното си изпълнение. – Вече е крайно време да си поставиш някаква цел в живота.

— Разбира се – промърмори Грегъри най-вече защото бе пропуснал вечерята, беше ужасно гладен, а бе чул, че снаха му е поднесла освежителни напитки в градината. Освен това нямаше смисъл да спори с Антъни. Никога.

— Трябва да направиш промяна. Да избереш нова посока.

— Естествено.

Може би ще има сандвичи. Би могъл да излапа поне четиресетина от онези абсурдно малки вкусотийки с изрязана коричка.

— Грегъри.

Гласът на Антъни бе добил специфичен тон. Онзи, който, макар и невъзможно да се опише, беше лесно да се разпознае. И Грегъри разбра, че бе крайно време да му обърне внимание.

— Хубаво – рече той. Наистина бе забележително колко добре една кратка дума можеше да замести произнасянето на цяло изречение. – Предполагам, че ще се присъединя към духовенството.

Това стъписа Антъни. Направо го срази. Брат му застина, замръзна като статуя. Грегъри мълчеше, наслаждавайки се на момента. Жалко само, ако действителна се наложи да стане викарий.

— Моля? – накрая промърмори виконтът.

— Нямам много голям избор – заговори Грегъри.

Чак като изрече думите, осъзна, че за пръв път ги произнасяше. И това някак си ги направи по-реални, по-окончателни. – Или да постъпя в армията, или да стана свещеник – продължи той, – а трябва да призная, че съм дяволски калпав стрелец.

Антъни не отговори. И двамата знаеха, че това беше истина.

— Има и саби – изтъкна брат му след миг на неловко мълчание.

— Да, но е моя късмет ще ме изпратят в Судан. – Грегъри потръпна. Не искам да съм прекалено придирчив, но действително там е голяма жега. Ти би ли искал да отидеш?

— Не, разбира се, че не – без колебание отвърна Антъни.

— А и – додаде Грегъри, започвайки искрено да се наслаждава на изобретателността си – да не забравяме и майка.

Последва пауза. После:

— И какво общо има тя със… Судан?

— Едва ли ще се зарадва на заминаването ми, а тогава ти, трябва да го знаеш, ще си този, на когото ще се наложи да държи ръката ѝ всеки път, когато тя започне да се притеснява или ѝ се присъни някой ужасяващ кошмар за…

— Нито дума повече – прекъсна го Антъни.

Грегъри си позволи мислено да се усмихне. Наистина не беше честно по отношение на майка му, която, между другото, нито веднъж не бе заявила, че е предрекла бъдещето въз основа на нещо толкова ненадеждно като съня. Но тя със сигурност щеше да се възпротиви на заминаването му в Судан, а на Антъни действително щеше да му се наложи да изслушва вайканията ѝ по този повод.

А и след като Грегъри не изгаряше от желание да напуска мъгливите английски брегове, въпросната перспектива беше доста спорна.

— Добре – рече Антъни. – Добре. Тогава се радвам, че двамата най-накрая успяхме да проведем този разговор.

Грегъри стрелна поглед към часовника.

Антъни се прокашля, а когато заговори, в гласа му прозвуча нотка на нетърпение.

— И че ти най-накрая се замисли за бъдещето си.

Челюстите на Грегъри се стегнаха.

— Аз съм едва на двайсет и шест – напомни на брат си. – И със сигурност съм прекалено млад за такова често повторение на словосъчетанието най-накрая.

Антъни само повдигна вежда.

— Да се свържа ли с архиепископа? Да видим дали няма да ти намерим някоя енория?