Навярно беше твърде практична. Може би действително се бе превърнала в „добрата стара Луси“, както я наричаха много от момичетата в училището на госпожица Мос. Но обичаше да танцува. И искаше да танцува. Сега. Преди наистина да остарее. Преди да стане съпруга на Хейзълби.

— Не знам точно кога – отвърна Ричард и я погледна… дали не беше със съжаление? Защо със съжаление?

— Много скоро, мисля – добави брат ѝ. – Чичо Робърт изглежда някак нетърпелив да те омъжи.

Луси само се взираше в него, питайки се защо не можеше да престане да мисли за танци, не можеше да спре да си се представя в сребристосива рокля, приказна и сияйна, в обятията на…

— О! – Девойката притисна длан към устата си, сякаш можеше да възпре мислите си.

— Какво има?

— Нищо – отвърна тя и поклати глава. Мечтаните ѝ видения нямаха лице. Не биха могли да имат. Затова тя каза отново, този път по-твърдо: – Няма нищо. Съвсем нищо.

Брат ѝ се спря, за да огледа дивото цвете, някак си успяло да се изплъзне от бдителните погледи на градинарите на Обри Хол. Беше малко, синьо, току-що разцъфнало.

— Красиво е, нали? – промърмори Ричард.

Луси кимна. Ричард винаги бе обичал цветята. Особено дивите. Те бяха различни, осъзна девойката. Тя винаги бе предпочитала идеално подредените лехи, в които всяко цвете беше на мястото си, обгрижвано с много любов и търпение.

Но сега…

Сведе поглед към това малко цвете, нежно и крехко, дръзнало да се пръкне там, където не му бе мястото.

И лейди Лусинда реши, че тя също харесва дивите цветя.

— Знам, че този сезон трябваше да те представят в обществото – с извинителен тон промърмори Ричард. – Но честно, това толкова ли е ужасно? А и ти всъщност никога не си искала да имаш сезон, нали?

Луси преглътна.

— Не – отвърна, защото знаеше, че той иска да чуе точно това. Пък и тя не желаеше да го кара да се чувства по-зле, отколкото вече се чувстваше. А и действително предстоящият сезон в Лондон ѝ бе напълно безразличен. Поне доскоро.

Ричард изскубна малкото цвете с корените, любопитно го огледа, после вдигна поглед към нея.

— Горе главата, Луси – рече той и леко я потупа по брадичката. – Хейзълби не е лош човек. Няма да се чувстваш зле като негова съпруга.

— Знам – тихо промълви тя.

— Той няма да те нарани – добави брат ѝ и се усмихна с леко фалшива усмивка. От онези, предназначени да успокояват, но някак си никога не успяваха.

— Не мисля, че би го направил – съгласи се Луси, но в гласа ѝ се прокрадна нещо… – Защо го каза?

— Без причина – побърза да я увери Ричард. – Но знам, че това тревожи толкова много жени. Не всички мъже се отнасят към съпругите си с такова уважение, което ще ти оказва Хейзълби.

Луси кимна. Разбира се. Това беше вярно. Тя бе чувала разни истории. Всички млади момичета ги бяха чували.

— Няма да е толкова лошо – продължи Ричард. – Ти навярно дори може да го обикнеш. Той е много приятен човек.

Приятен. Това беше добре. Много по-добре от неприятен.

— Някой ден той ще бъде граф Давънпорт – додаде Ричард, макар че тя, естествено, вече го знаеше. – Ти ще бъдеш графиня. При това доста знатна.

Това беше главното. Приятелките ѝ от училище винаги казваха, че тя била голяма късметлийка, защото бъдещето ѝ вече било уредено, при това толкова успешно. Тя беше дъщеря на граф и сестра на граф. И щеше да бъде съпруга на граф. Нямаше от какво да се оплаква. От нищо.

Но усещаше такава пустота в душата си.

Всъщност чувството не беше лошо. Но беше смущаващо. И непознато. Все едно никъде не принадлежеше, без корени, без пристан. Като че ли се носеше по течението.

Като че ли не беше тя. И това бе най-лошото.

— Ти не си изненадана, нали, Луси? – попита Ричард. – Знаеше, че този момент ще настане. Всички го знаехме.

Тя кимна.

— Няма нищо – рече тя, опитвайки се да прозвучи с обичайната си безгрижност. – Просто не очаквах, че ще се случи толкова скоро.

— Разбира се – кимна Ричард. – Все пак донякъде е изненада. След като свикнеш с идеята, всичко ще ти изглежда много по-добре. Дори нормално. В крайна сметка ти винаги си знаела, че ще бъдеш съпруга на Хейзълби. И помисли колко много ще се забавляваш, докато планираш сватбата. Чичо Робърт казва, че ще бъде грандиозно събитие. Предполагам в Лондон. Давънпорт настоява на това.

Луси се усети как кимва. Всъщност обичаше да планира и да организира разни неща. Имаше нещо толкова хубаво в усещането да бъдеш начело, да направляваш събитията.

— Хърмайъни може да бъде твоя шаферка – добави Ричард.

— Разбира се – промърмори Луси. А и коя друга наистина би могла да избере?

— Има ли някой цвят, който не ѝ отива? – намръщи се Ричард. – Защото ти ще бъдеш булката. Никоя жена не бива да те засенчва.

Луси завъртя очи. И това ми било брат!

Въпреки че той, изглежда, не осъзна, че я бе обидил, а и Луси предполагаше, че не би трябвало да се учудва. Красотата на Хърмайъни беше толкова легендарна, че никой не се обиждаше от неблагоприятното сравнение. Обратното би означавало да се самозалъгваш.

— Не мога да я облека в черно – заяви Луси. Това беше единственият цвят, който би накарал Хърмайъни да изглежда малко бледа.

— Не, не би могла, нали? – Ричард спря и се замисли над проблема, а Луси невярващо го изгледа. Нейният брат, когото се налагаше редовно да осветлява по модните въпроси, сега, изглежда, искрено се интересуваше от цвета на роклята на Хърмайъни като придружителка.

— Хърмайъни може да облече какъвто цвят пожелае – реши Луси. И защо не? От всички шаферки на този свят нямаше друга, която да означава повече за нея от най-близката ѝ приятелка.

— Това е много мило от твоя страна – обяви Ричард и замислено я погледна. – Ти си добра приятелка, Луси.

Тя знаеше, че би трябвало да се почувства поласкана, ала вместо това просто се зачуди защо му бе отнело толкова дълго, за да го осъзнае.

Ричард ѝ се усмихна, после сведе поглед към цветето в ръката си. Вдигна го и повъртя няколко пъти стъблото между палеца и показалеца си. Примигна, смръщи леко вежди, после сложи цветето до роклята ѝ. Те бяха в един и същ цвят на синьото – с леко пурпурен и може би малко сив оттенък.

— Трябва да носиш рокля с този цвят – реши той. – Изглеждаш много хубава в момента.

Звучеше малко изненадан и Луси разбра, че действително го мислеше.

— Благодаря – рече тя. Винаги бе смятала, че синьото прави очите ѝ да изглеждат малко по-ярки. Ричард беше първият човек освен Хърмайъни, който го отбелязваше. – Може би ще го направя.

— Ще се връщаме ли в къщата? – попита той. – Сигурен съм, че ще пожелаеш да разкажеш всичко на Хърмайъни.

Тя замълча, после поклати глава.

— Не, благодаря. Мисля да поостана още малко в градината. – Показа пътеката, водеща към езерото. – Недалеч има пейка. Иска ми се да поседя малко на слънце. Толкова приятно грее.

— Сигурна ли си? – Ричард присви очи към небето. – Винаги казваш, че не искаш да получиш лунички.

— Аз вече имам лунички, Ричард. А и няма да се задържа дълго.

Не беше възнамерявала да излиза навън, когато отиде да го приветства с добре дошъл, затова не си бе взела шапка. Но беше още рано. Няколко минути на слънце нямаше да съсипят тена ѝ.

Освен това го искаше. Нямаше ли поне веднъж да е хубаво да направи нещо само защото ѝ се искаше, а не защото така се очакваше?

Ричард кимна.

— Ще се видим ли на обяд?

— Мисля, че се сервира в един и половина.

— Е, ти би трябвало да го знаеш – ухили се той.

— Няма нищо по-добро от един брат – измърмори Луси.

— И нищо по-добро от една сестра. – Той се наведе и я целуна по челото, сварвайки я напълно неподготвена.

— О, Ричард! – ахна Луси, а в очите ѝ нахлуха сълзи. Ужаси се от сантименталната си реакция. Тя никога не плачеше. Всъщност се славеше с пълното отсъствие на всякакви такива наклонности.

— Върви – подкани я той толкова ласкаво, че по бузата ѝ се търкулна една сълза. Луси побърза да я изтрие, засрамена, че брат ѝ я бе видял как плаче.