Ричард стисна ръката ѝ и кимна към южната поляна.

— Върви да позяпаш дърветата и прави каквото там ти се прави. Ще се почувстваш по-добре, когато останеш малко насаме със себе си.

— Не се чувствам зле – побърза да го увери Луси. – Затова не е нужно да се почувствам по-добре.

— Разбира се, че не. Просто си малко изненадана.

— Именно.

Именно. Именно. Всъщност се радваше, наистина. Чакаше този момент от години. Нямаше ли да е хубаво всичко да се уреди? Тя обичаше реда. Обичаше всичко да е уредено.

Просто новината я изненада. Това беше всичко. Както когато видиш приятелка на неочаквано място и почти не я познаеш. Тя не бе очаквала тази новина в момента. Тук, докато гостуваше в дома на семейство Бриджъртън. И това беше единствената причина да се чувства толкова странно.

Наистина.

ГЛАВА 8

В която нашата героиня научава истината за брат си (но не вярва в нея), нашият герой узнава тайна за госпожица Уотсън (но не го е грижа) и двамата откриват истината за себе си (но не я осъзнават).

Час по-късно Грегъри все още се поздравяваше за комбинацията от майсторската си стратегия и точно избрания момент, довели до разходката му с госпожица Уотсън. Двамата си прекараха чудесно, а лорд Фенсуърт – е, Фенсуърт също може да е прекарал чудесно, но в компанията на сестра си, а не на прекрасната госпожица Хърмайъни Уотсън.

Победата наистина бе сладка.

Както бе обещал, Грегъри я поведе из градините на Обри Хол, впечатлявайки я със смайващите си познания по градинарство – успя да си припомни цели шест имена в тази област. Дори делфиниум, макар че, ако трябваше да бъде честен, заслугата за това беше на лейди Лусинда.

Останалите бяха следните: роза, маргаритка, божур, зюмбюл и трева. Като цяло, той смяташе, че се е справил доста добре. Детайлите никога не са били силната му страна. А и в интерес на истината, това беше само игра.

Съдейки по всичко, госпожица Уотсън също малко се бе разтопила в компанията му. Не въздишаше и не примигваше кокетно, но маската на любезно равнодушие бе изчезнала и той дори два пъти успя да я разсмее.

Тя не бе разсмяла него, но Грегъри не бе толкова сигурен, че тя се опитваше да го постигне, а освен това той определено се усмихна. При това неведнъж.

Което бе добре. Наистина. Беше приятно да усеща как остроумието му отново се завръща. Вече не изпитваше онова чувство, че са забили юмрук в гърдите му, което навярно беше благоприятно за дихателната му система. Младият мъж установи, че диша с наслада – дейност, която доста се затрудняваше, докато се взираше в тила на госпожица Уотсън.

Грегъри се намръщи и поспря насред самотната си разходка по пътечката, водеща към езерото. Реакцията му беше доста странна. Той със сигурност бе видял тила ѝ тази сутрин. Нима тя не бе изтичала напред, за да помирише някакво цвете?

Хммм. Може би не. Не можеше да си спомни.

— Добър ден, господин Бриджъртън.

Грегъри се обърна и се изненада да види лейди Лусинда, седнала на близката каменна пейка. Винаги бе смятал за странно разположението на тази пейка – с лице към дърветата. Но може би точно това беше замисълът. Да си с гръб към къщата и многобройните ѝ обитатели. Сестра му Франческа често бе казвала, че след ден или два в лоното на цялото семейство Бенедикт дърветата могат да бъдат много добра компания.

Лейди Лусинда се бе усмихнала вяло и Грегъри изведнъж бе осенен от прозрението, че тя сякаш не е съвсем на себе си. Очите ѝ изглеждаха уморени, а тялото – някак отпуснато.

Тя изглежда уязвима, помисли си той доста неочаквано. Брат ѝ сигурно бе донесъл неприятни вести.

— Струвате ми се доста сериозна – рече той и любезно се приближи към нея. – Може ли да ви правя компания?

Тя кимна и върху устните ѝ се появи някакво подобие на усмивка. Обаче не беше усмивка. Изобщо.

Грегъри седна до нея.

— Успяхте ли да останете насаме с брат си?

Лейди Лусинда отново кимна.

— Той ми съобщи някои семейни новини. Не бяха… много важни.

Грегъри наклони глава и внимателно я погледна. Беше напълно ясно, че тя лъжеше. Но той нямаше да я притиска. Ако искаше да сподели, щеше да го направи. Освен това не беше негова работа.

При все това му беше любопитно.

Събеседницата му се взираше в далечината, навярно в някое дърво.

— Тук е много приятно.

Беше странно да чуе подобна баналност от нейните устни.

— Да – съгласи се той. – Езерото е съвсем наблизо, зад дърветата. Аз често идвам тук, когато искам да помисля.

Тя внезапно се извърна към него.

— Наистина ли?

— Защо сте толкова изненадана?

— Аз… аз не знам. – Лейди Лусинда сви рамене. – Предполагам, че не изглеждате такъв.

— От хората, които мислят? Ама, наистина, как може!

— Разбира се, че не – възрази тя и му хвърли раздразнен поглед. – Имах предвид, че не сте от тези, които трябва да се уединят, за да помислят.

— Простете арогантността ми, но вие също не ми изглеждате от тях.

Тя се замисли за миг.

— Действително не съм.

Грегъри се разсмя.

— Очевидно сте имали неприятен разговор с брат си.

Лейди Лусинда изумено примигна. Но нищо не каза. Което също не беше типично за нея.

— А вие за какво сте дошли тук да размишлявате? – попита тя.

Той отвори уста, за да отговори, но не успя да изрече нито дума, защото тя го изпревари:

— За Хърмайъни, предполагам.

Нямаше смисъл да го отрича.

— Вашият брат е влюбен в нея.

Думите му я изтръгнаха от мъглата, в която явно се бе потопила.

— Ричард? Не говорете глупости!

Грегъри недоверчиво я погледна.

— Не мога да повярвам, че не сте го забелязали.

— А аз не мога да повярвам, че вие сте го забелязали. За бога, тя го възприема само като брат.

— Това може и да е вярно, но неговите чувства са съвсем различни.

— Господин Бри…

Но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Хайде сега, лейди Лусинда, смея да отбележа, че съм виждал повече влюбени глупаци, отколкото вие…

Смехът буквално избухна от устата ѝ.

— Господин Бриджъртън – заговори тя, след като най-после успя да си поеме дъх, – през последните три години аз съм постоянна спътница на Хърмайъни Уотсън. Хърмайъни Уотсън – натърти тя, в случай че не беше разбрал. – Повярвайте ми, на този свят няма човек, който да е виждал повече влюбени глупаци от мен.

За миг Грегъри толкова се слиса, че не знаеше как да отговори. Тя имаше право.

— Ричард не е влюбен в Хърмайъни – заяви тя и в потвърждение на думите си тръсна глава. И изсумтя. По женски, но все пак. При това изсумтя на него.

— Простете, но не съм съгласен – заинати се Грегъри, който имаше седем братя и сестри и не знаеше как любезно да избегне спора.

— Той не може да е влюбен в нея – съвсем уверено изрече тя. – Той е влюбен в друга жена.

— О, така ли? – Грегъри дори не си даде труд да се надява.

— Да, така. Той постоянно разказва за някакво момиче, с което се бил запознал благодарение на свой приятел – осведоми го тя. – Мисля, че беше нечия сестра. Не помня името ѝ. Май че беше Мери.

Мери. Хммм. Знаеше, че Фенсуърт няма никакво въображение.

— Следователно – продължи лейди Лусинда – той не е влюбен в Хърмайъни.

Поне тя отново приличаше на себе си. Светът изглеждаше малко по-стабилен, когато Луси Абърнати джафкаше наоколо като териер. Той почти бе почувствал как почвата се изплъзва под краката му, когато я бе видял да се взира мрачно в дърветата.

— Вярвайте на каквото си щете – с надменна въздишка оповести Грегъри. – Но аз знам едно: много скоро на вашия брат ще му се наложи да лекува разбитото си сърце.

— О, нима? – насмешливо изпръхтя тя. – Защото вие сте толкова уверен в своя успех?

— Защото съм уверен в неговия неуспех.

— Но вие дори не го познавате.

— А сега пък го защитавате? Само преди минути твърдяхте, че той не се интересува от госпожица Уотсън.