— Такъв ли клюкар сте обикновено?

Той я стрелна косо с поглед.

— Мъжете не клюкарстват. Ние разговаряме.

— Разбирам – кимна Луси. – Това обяснява доста неща.

Грегъри се засмя.

— А вие отдавана ли сте в града? Мислех, че живеете на село.

— От две седмици – отвърна тя. – Пристигнахме веднага след сватбата.

— Ние? Брат ви и госпожица Уотсън също ли са тук?

Луси се ядоса на себе си заради това, че се ослушва дали ще долови нетърпеливи нотки в гласа му, но предполагаше, че не би могла да се възпре.

— Сега тя е лейди Фенсуърт и не, те са на сватбено пътешествие. Аз съм тук с чичо си.

— За сезона?

— За моята сватба.

Това спря гладкото протичане на разговора.

Тя пъхна ръка в кошничката си и извади къшей хляб.

— Ще се състои следващата седмица.

Грегъри потресено се втренчи в нея.

— Толкова скоро?

— Чичо Робърт казва, че няма смисъл да се бавим.

— Разбирам.

И може би той действително разбираше. Може би имаше някакъв етикет, който тя – момиче, водило уединен живот в провинцията – не познаваше. Навярно нямаше смисъл да се отлага неизбежното. Може би всичко това беше част от философията да се приемат нещата откъм положителната им страна, на която тя напоследък с такова усърдие се посвещаваше.

— Е – подхвана той и няколко пъти примигна.

Луси разбра, че не знае какво да каже. Това беше изключително нетипична реакция за него и ѝ достави удоволствие. Приличаше малко на неумението на Хърмайъни да танцува. Ако Грегъри Бриджъртън можеше да изгуби дар слово, значи имаше надежда за останалото човечество.

— Моите поздравления – рече той накрая.

— Благодаря.

Тя се запита дали бе получил покана. Чичо Робърт и лорд Давънпорт бяха решили да поканят на церемонията абсолютно всички. Това, казваха те, щял да бъде дебютът ѝ във висшето общество и искаха целият свят да узнае, че тя е съпруга на Хейзълби.

— Венчавката ще се състои в църквата „Сейнт Джордж“ – без всякаква причина съобщи тя.

— Тук, в Лондон? – изненада се Грегъри. – Мислех, че ще се венчаете във Фенсуърт Аби.

Действително беше странно, помисли си Луси, колко безболезнено беше всичко това – да обсъжда с него предстоящата си сватба. Навярно защото я бе обзело все по-засилващо се вцепенение.

— Така пожела чичо ми – поясни девойката и извади още едно парче хляб от кошничката.

— Вашият чичо ли е глава на семейството? – попита Грегъри и я погледна с любопитство. – Брат ви е граф. Нима не е навършил пълнолетие?

Луси хвърли цялото парче хляб на земята и с някакъв нездрав интерес наблюдаваше как гълъбите се бият за него.

— Навърши – отвърна тя. – Миналата година. Но предпочете да остави засега решаването на семейните дела на чичо ми, докато продължава следдипломното си обучение в Кеймбридж. Предполагам, че скоро ще заеме полагащото му се място сега – дари го с извинителна усмивка, – след като вече е женен.

— Няма защо да се притеснявате за моите чувства – увери я Грегъри. – Аз вече напълно се възстанових.

— Наистина ли?

Той леко повдигна едното си рамо.

— Честно казано, смятам, че извадих късмет.

Тя бе извадила още едно парче хляб, но пръстите ѝ застинаха, преди да започне да го троши.

— Така ли смятате? – удиви се Луси и се извърна към него. – Как е възможно това?

Той изненадано примигна.

— Вие сте доста пряма, нали?

Луси се изчерви. Почувства как гореща и срамна руменина залива страните ѝ.

— Съжалявам – избъбри тя. – Беше ужасно грубо от моя страна. Просто вие бяхте толкова…

— Не казвайте нито дума повече – прекъсна я младият мъж и тя се почувства още по-зле, защото смяташе да опише – навярно до най-малките подробности – колко лудо влюбен е бил в Хърмайъни. Нещо, което, ако беше на негово място, не би искала да си спомня.

— Съжалявам – отново промърмори девойката.

Той се извърна и замислено я огледа с известна доза любопитство.

— Много често го казвате.

— Че съжалявам?

— Да.

— Аз… аз не знам. – Стисна зъби и се почувства напрегната. Неудобно. Защо му бе нужно да изтъкне подобно нещо? – Ами аз все това правя – заяви тя, при това твърдо, защото… Ами, просто така. Това трябваше да е достатъчна причина.

Той кимна. И Луси се почувства още по-зле.

— Такава съм аз – добави отбранително, въпреки че той се бе съгласил с нея, за бога! – Постоянно изглаждам и оправям нещата.

И с тези думи хвърли последния къшей хляб на земята.

Веждите му се стрелнаха нагоре и двамата едновременно се приведоха напред, за да наблюдават хаоса, настанал сред птичето ято.

— Добре направено – промърмори Грегъри.

— Аз се старая да виждам най-доброто във всичко – заяви Луси. – Винаги.

— Много похвално – тихо отбеляза младият мъж.

Неясно защо думите му ядосаха Луси. Не просто я ядосаха, направо я вбесиха. Не беше нужно да я хвалят, задето умееше да се примирява с второто място във всяко едно отношение. Все едно да спечели награда за най-красиви обувки в състезание по бързо ходене. Неуместно и безсмислено.

— Ами вие? – попита тя и гласът ѝ прозвуча по-рязко, отколкото досега. – Вие стараете ли се да откривате най-доброто във всичко? Затова ли твърдите, че сте се възстановили? Не бяхте ли вие този, който изпадаше във възторг само при споменаването на думата „любов“? Вие казахте, че любовта била всичко, че не ви оставяла избор. Казахте още…

Луси замълча, ужасена от собствения си тон. Той се взираше в нея, сякаш бе откачила и може би действително не беше на себе си.

— Вие казахте много неща – промърмори тя, надявайки се, че това ще сложи край на разговора.

Трябваше да върви. Преди той да дойде, бе седяла на пейката поне петнайсет минути, времето беше влажно и ветровито, а тя не беше облечена достатъчно топло. А и като се замислеше, у дома навярно я чакаха стотици неща за вършене.

Или поне книга, която би могла да почете.

— Съжалявам, че ви разстроих – тихо продума Грегъри.

Луси не можеше да се застави да го погледне.

— Но аз не ви излъгах – продължи той. – Действително вече почти не се сещам за госпожица… извинете ме, лейди Фенсуърт, може би с изключение на случаите, когато за пореден път разбирам, че в крайна сметка двамата с нея не бихме си подхождали.

Тя се извърна към него и изведнъж осъзна, че ѝ се искаше да му повярва. Действително ѝ се искаше.

Защото, ако той можеше да забрави Хърмайъни, може би и тя ще може да забрави него.

— Не знам как да го обясня – додаде той и поклати глава, като че ли беше не по-малко озадачен от самата нея. – Но ако някога почувствате безумна и необяснима любов…

Луси замръзна. Той нямаше да го каже. Със сигурност не можеше да го каже.

Грегъри сви рамене.

— Е, аз не бих ѝ се доверил.

Мили боже! Думите на Хърмайъни. Точно същите.

Опита се да си припомни какво бе отвърнала на Хърмайъни. Защото трябваше да каже нещо сега. В противен случай той щеше да забележи мълчанието ѝ, щеше да се обърне и да види колко е разстроена. А после щеше да започне да ѝ задава въпроси, а тя не знаеше отговорите и…

— Малко вероятно е да ми се случи – изтърси Луси. Думите сами се изтърколиха от устата ѝ.

Грегъри се обърна, но тя старателно продължи да се взира напред. Отчаяно ѝ се искаше да не бе хвърлила всичкия хляб на птиците. Щеше да бъде много по-лесно да избягва да го гледа, ако бе заета с нещо друго.

— Вие не вярвате, че ще се влюбите в някого? – попита господин Бриджъртън.

— Ами, възможно е – отвърна тя, опитвайки се да звучи безгрижно и светски. – Но не така.

— Така?

Тя пое дълбоко дъх, недоволна, че той я принуждава да обяснява.

— Не с тази отчаяна любов, която вие двамата с Хърмайъни сега отричате – заяви тя. – Аз не съм от този тип, не мислите ли?

Луси прехапа устна и най-накрая си позволи да погледне към него. Ами ако той можеше да отгатне, че тя лъже? Ако усети, че тя вече беше влюбена в него? Щеше да потъне в земята от срам, но нямаше ли да е по-добре да разбере какво знаеше той? Тогава поне нямаше да ѝ се налага да се чуди.