Беше преброил. Нима можеше да се въздържи?

— Ятото ме изостави – намръщи се тя.

Грегъри се ухили, когато последният гълъб подскочи, за да се присъедини към угощението на Бриджъртън. Хвърли им още една шепа трохи.

— Аз винаги устройвам най-добрите приеми.

Луси се извърна, наведе брадичка и му хвърли сърдит поглед през рамо.

— Вие сте непоносим.

Грегъри лукаво я изгледа.

— Това е едно от най-добрите ми качества.

— Според кого?

— Ами, моята майка изглежда много ме харесва – скромно заяви той.

Луси прихна.

Той се почувства победител.

— Моята сестра… не чак толкова.

И Грегъри се почувства като победител.

Едната от веждите на Луси се повдигна.

— Тази, която ви харесва да тормозите?

— Аз не я тормозя, защото ми харесва – с назидателен тон заговори Грегъри, – а защото е необходимо.

— На кого?

— На цяла Британия – увери я той. – Повярвайте ми.

Луси го погледна със съмнение.

— Тя не може да е толкова лоша.

— Предполагам, че не – съгласи се той. – Майка ми изглежда много харесва и нея, което доста ме озадачава.

Тя отново се засмя и звукът беше… приятен. Малко безлично описание, но някак си съвсем точно. Смехът ѝ бликаше отвътре – топъл, волен и искрен.

Но когато тя се обърна към него, погледът ѝ стана сериозен.

— Вие обичате да се шегувате, но аз съм готова да се обзаложа, че бихте дали живота си за нея.

Грегъри се престори, че размишлява над думите ѝ.

— С каква сума разполагате?

— Засрамете се, господин Бриджъртън. Вие избягвате отговора.

— Естествено, че бих – тихо рече той. – Тя е моята малка сестричка. Моя, за да я тормозя, и моя, за да я закрилям.

— Тя не е ли омъжена?

Той сви рамене и зарея поглед през парка.

— Да, предполагам, че сега Сейнт Клеър може да се погрижи за нея, господ да му е на помощ. – Извърна се към събеседницата си и я дари с крива усмивка. – Простете.

Но Луси Абърнати не беше толкова надута и префърцунена, че да се обиди. Всъщност тя напълно го слиса, когато с чувство заяви:

— Не е нужно да се извинявате. Има случаи, когато само божието име може да изрази дълбочината на нечие отчаяние.

— Защо имам чувството, че говорете от скорошен личен опит?

— От миналата вечер – потвърди Луси.

— Наистина ли? – Той се приведе, искрено заинтригуван. – Какво се е случило?

Но тя само поклати глава.

— Нищо особено.

— Не и ако сте богохулствали.

Тя въздъхна.

— Казах ви, че сте непоносим, нали?

— Веднъж днес и със сигурност поне няколко пъти преди.

Тя иронично сви устни, а погледът на сините ѝ очи се изостри, когато го впи в него.

— Да не би да сте ги броили?

Грегъри замълча. Въпросът беше странен не защото тя го бе задала – за бога, той щеше да попита същото, ако го бяха подкачили по същия начин. По-скоро беше странно, защото изпита мистериозното усещане, че ако помислеше достатъчно дълго, може би щеше да знае отговора.

Обичаше да разговаря с Луси Абърнати. А когато тя му кажеше нещо…

Той го запомняше.

Много необичайно.

— Чудя се – поде той, след като му се стори, че моментът бе подходящ да смени темата – дали поносим е дума?

Тя се замисли.

— Мисля, че е, не смятате ли?

— Досега никой не е я изричал в мое присъствие.

— Това изненадва ли ви?

Грегъри бавно се усмихна. Одобрително.

— Вие, лейди Лусинда, имате много остър език.

Веждите ѝ се извиха и в този миг лицето ѝ доби определено лукаво изражение.

— Това е една от моите най-строго пазени тайни.

Грегъри се засмя. Смехът бе дълбок, зароди се някъде в корема му, докато накрая цялото му тяло се тресеше.

Луси го наблюдаваше със снизходителна усмивка и поради някаква причина това му действаше успокоително. Тя изглеждаше топла… дори умиротворяваща.

И той се чувстваше щастлив с нея. Тук, на пейката. Беше му леко и хубаво просто да бъде в нейната компания. Обърна се и попита с усмивка:

— Имате ли още хляб?

Тя му подаде три парчета.

— Донесох цял самун.

Грегъри започна да ги троши.

— Да не би да се опитвате да угоите ятото?

— Обичам пай с гълъби – върна му го тя и възобнови бавното си и скъперническо хвърляне на трохи.

Грегъри беше почти сигурен, че е плод на въображението му, но можеше да се закълне, че птиците поглеждат с копнеж в неговата посока.

— Често ли идвате тук?

Луси не отвърна веднага и леко наклони глава, все едно обмисляше въпроса му.

Което бе странно, тъй като въпросът беше съвсем прост.

— Обичам да храня птиците – заговори накрая. – Действа успокояващо.

Грегъри хвърли още една шепа трохи и се подсмихна.

— Така ли мислите?

Очите ѝ се присвиха и тя с ловък замах на китката, като на военен, хвърли следващата троха. Следващата полетя по същия начин. Както и по-следващата. Накрая се извърна към него. Устните ѝ бяха стиснати, нямаше и помен от усмивка.

— При условие че не ги подстрекавате към бунт.

— Аз? – с невинен вид възкликна Грегъри. – Вие сте тази, която ги принуждава да се бият до смърт, и то само заради жалки трохи изсъхнал хляб!

— Уверявам ви, че това е много хубав самун хляб, добре изпечен и изключително вкусен.

— По въпросите на храненето винаги ще се осланям на вас – заяви той с престорена галантност.

Луси хладно го изгледа.

— Повечето жени не биха приели думите ви като комплимент.

— Ах, но вие не сте като повечето жени. И – додаде – виждал съм ви как ядете на закуска.

Тя разтвори устни, но преди да изрази възмущението си, той я пресече с:

— Между другото, беше комплимент.

Девойката поклати глава. Той действително беше непоносим. И тя бе толкова благодарна за това. Когато го бе забелязала да стои там и да я наблюдава как храни гълъбите, стомахът ѝ се бе свил на топка и бе почувствала, че ѝ призлява. Нямаше представа какво ще каже, нито как ще се държи.

Но после той се бе приближил към нея със спокойна крачка и беше толкова… типично непринуден. Тутакси я накара да се почувства свободно, което при настоящите обстоятелства беше истинско чудо.

Та тя в крайна сметка беше влюбена в него.

Тогава той ѝ се усмихна – с онази ленива позната усмивка – и се пошегува за гълъбите, и преди да се усети, тя вече му се усмихваше в отговор. И Луси отново беше самата себе си, което бе толкова успокояващо.

От седмици не беше на себе си.

И тъй като бе решила да гледа положително на живота, тя реши да не задълбава в неуместното си увлечение по него, а вместо това да бъде благодарна, че може да общува с господин Бриджъртън, без да се превръща в непохватна, заекваща глупачка.

Очевидно в живота ѝ бяха останали много малко радости.

— През цялото това време ли бяхте в Лондон? – попита го, решена да води приятен и напълно нормален светски разговор.

Той се сепна. Явно не бе очаквал подобен въпрос.

— Не. Едва снощи се върнах.

— Разбирам. – Луси се умълча, обмисляйки получените сведения. Странно, но дори не ѝ бе хрумнало, че той може да не е в града. Но това би обяснило… Е, не бе сигурна какво би обяснило. Че нито веднъж не го е зърнала? Едва ли би могла да го види, след като не ходеше никъде освен в парка и при шивачката, а останалото време прекарваше вкъщи. – Значи сте били в Обри Хол?

— Не, заминах скоро след вас и посетих брат си. Той живее със съпругата и децата си в Уилтшър, в блажено усамотение, далеч от цивилизацията.

— Уилтшър не е толкова далече.

Грегъри сви рамене.

— През половината от времето те дори не получават „Таймс“. Твърдят, че не им е интересно.

— Колко странно. – Луси не познаваше някой, който да не получава вестника дори в най-отдалечените графства.

Той кимна.

— Обаче този път ми подейства доста освежаващо. Нямах представа с какво се занимава останалият свят и хич не ми пукаше.