— Сега е твоят ред – каза Ричард.

— Почти – промърмори Луси.

И ето че действително настана.

Луси беше в църквата и вървеше по пътеката. Вече беше пред олтара, кимна на свещеника, погледна Хейзълби и си напомни, че въпреки… ами, въпреки определени свои предпочитания, които тя не разбираше напълно, от него щеше да излезе напълно приемлив съпруг.

Правеше това, което бе длъжна.

Ако кажеше „не“…

Не можеше да каже „не“.

С крайчеца на окото си виждаше Хърмайъни, застанала до нея с ведра усмивка. Двамата с Ричард бяха пристигнали в Лондон преди две вечери и бяха толкова щастливи. Смееха се и се шегуваха, докато обсъждаха подобренията, които възнамеряваха да направят във Фенсуърт Аби. Оранжерия, смееха се дяволито. Искаха оранжерия. И детска стая.

Как би могла Луси да им отнеме всичко това? Как би могла да ги обрече на живот в позор и бедност?

Чу как Хейзълби отвърна:

— Да.

Сега беше нейният ред.

— Съгласна ли си да вземеш този мъж за свой законен съпруг, да живеете заедно според Божиите закони в свещен брачен съюз? Съгласна ли си да му се подчиняваш, да се грижиш за него, да го обичаш и почиташ, да бъдеш редом с него в болест и здраве; и отказвайки се от всички останали, да му бъдеш вярна и да не се отделяш от него, докато сте живи?

Луси преглътна и се опита да не мисли за Грегъри.

— Да.

Бе дала съгласието си. И какво от това? Не се чувстваше различна. Тя беше все същата стара Луси, само че стоеше пред повече хора, отколкото искаше някога отново да застане, а брат ѝ я омъжваше.

Свещеникът сложи дясната ѝ ръка в ръката на Хейзълби, който с висок, ясен и твърд глас произнесе своята брачна клетва.

Двамата се разделиха, а после Луси взе ръката му.

— Аз Лусинда Маргарет Катерин…

— Аз Лусинда Маргарет Катерин…

— … вземам теб, Артър Фицуилям Джордж…

— … вземам теб, Артър Фицуилям Джордж…

Каза го. Повтори след свещеника дума по дума. Казва своята част докато не настана моментът да се закълне във вярност на Хейзълби, докато…

Вратите на църквата се разтвориха с трясък.

Тя се обърна. Всички се обърнаха.

Грегъри.

Мили боже.

Приличаше на луд, дишаше толкова тежко, че едва можеше да говори.

Олюля се и пристъпи напред, като се подпря на облегалката на редицата от пейки, и тя го чу да изрича:

— Недей.

Сърцето на Луси спря.

— Не го прави.

Букетът се изплъзна от ръцете ѝ. Нямаше сили да помръдне, да заговори; не можеше да направи нищо друго, освен да стои там като статуя, докато той вървеше към нея, нехаещ за стотиците хорски очи, втренчени в него.

— Не го прави – повтори.

Цареше гробна тишина. Защо всички мълчаха? Със сигурност някой щеше да се втурне напред, щеше да сграбчи Грегъри за ръцете и да го извлече навън…

Но никой не го направи. Всички в захлас наблюдаваха разиграващия се спектакъл, това беше театър и никой не искаше да пропусне края на пиесата.

И тогава…

Точно тук.

Точно тук, пред всички, той спря.

Той спря. И каза:

— Обичам те.

До нея Хърмайъни промърмори:

— О, господи!

Луси искаше да заплаче.

— Обичам те – повтори Грегъри и без да откъсва поглед от лицето ѝ, отново тръгна напред. – Не го прави – заяви, най-после стигнал до предната част на църквата. – Не се омъжвай за него.

— Грегъри – прошепна тя, – защо правиш това?

— Обичам те – каза той, сякаш нямаше друго обяснение.

От гърлото ѝ се изтръгна тих стон. В очите ѝ запариха сълзи и цялото ѝ тяло се скова. Замръзна неподвижно. Само един лек полъх на вятъра, само едно дихание можеха да я съборят. В главата ѝ имаше само един въпрос: „Защо?“.

И не.

И моля те.

И… о, господи, лорд Хейзълби!

Луси погледна младоженеца, който от главен герой се бе превърнал във второстепенен. Той през цялото време бе останал безмълвен, наблюдавайки разиграващата се драма със същия интерес, както и останалите присъстващи. Луси го помоли с поглед за напътствие, ала той само сви рамене. Беше съвсем леко движение, толкова незабележимо, че едва ли друг би му обърнал внимание, но Луси го видя и разбра какво означаваше.

Изборът е твой.

Тя отново се извърна към Грегъри. Очите му пламтяха и той се отпусна на едно коляно.

Недей, опита се да каже тя. Ала не можа да раздвижи устните си. И гласът ѝ бе изчезнал.

— Омъжи се за мен – рече Грегъри и тя почувства цялата любов в гласа му. Този глас се обви около нея, прегърна я, целуна я. – Омъжи се за мен.

О, господи, как го желаеше! Повече от всичко, искаше да падне на колене и да вземе ръцете му в длани. Искаше да го целуне. Да изкрещи колко го обича – тук, пред всички, които познаваше, навярно пред всички, които някога щеше да познава.

Но бе искала това и вчера, и онзи ден. Нищо не се бе променило. Светът ѝ бе станал обществено достояние, ала нищо не се бе променило.

Баща ѝ все още беше предател.

Продължаваха да изнудват семейството ѝ.

Съдбата на брат ѝ и Хърмайъни все още беше в ръцете ѝ.

Луси погледна Грегъри. Сърцето ѝ се сви от болка за него, за тях двамата.

— Омъжи се за мен – прошепна той.

Устните ѝ се разтвориха и тя отвърна:

— Не.

ГЛАВА 22

В която настава същински хаос.

Настана същински хаос.

Лорд Давънпорт се втурна напред, последван от чичото на Луси и брата на Грегъри, който току-що бе изкачил пъргаво стълбите на църквата, след като бе преследвал Грегъри през целия Мейфеър.

Братът на Луси се опита да измъкне Луси и Хърмайъни от цялата суматоха, но лорд Хейзълби, който до момента наблюдаваше разиграващите се събития с любопитството на страничен зрител, спокойно хвана младоженката за ръка и заяви:

— Аз ще се погрижа за нея.

Колкото до Луси, тя политна назад, а ченето ѝ увисна, когато лорд Давънпорт скочи върху Грегъри и го повали по корем като… – ами, като нищо, което Луси някога бе виждала.

— Хванах го! – победоносно изкрещя лордът, но в същия миг здравата бе халосан с дамска чантичка, принадлежаща на Хайъсинт Сейнт Клеър.

Луси затвори очи.

— Предполагам, че едва ли сте мечтали за такава сватба – промърмори Хейзълби в ухото ѝ.

Луси поклати глава, прекалено слисана, за да каже каквото и да било. Трябваше да помогне на Грегъри. Действително трябваше. Но имаше чувството, че всичките ѝ сили бяха изцедени до последната капка, а и беше прекалено голяма страхливка, за да се изправи отново лице в лице с него.

Ами ако той я отхвърли?

Ами ако тя не може да му устои?

— Надявам се, че той ще съумее да се измъкне изпод баща ми – продължи Хейзълби с напълно невъзмутим тон, сякаш наблюдаваше доста скучно надбягване на хиподрума. – Човекът тежи сто и трийсет килограма, макар че никога няма да го признае.

Луси изумено се извърна към него. Трудно ѝ бе да повярва колко спокоен беше при цялата тази бъркотия в църквата. Дори министър-председателят храбро отблъскваше атаките на едра и пищна дама с натруфена шапка, украсена с плодове, която налагаше всеки, който ѝ попаднеше под ръка.

— Тя едва ли вижда нещо през всичките тези гроздове, увиснали от периферията на шапката ѝ – отбеляза Хейзълби, проследявайки погледа на Луси.

Кой беше този мъж, за когото – мили боже, дали вече се бе омъжила за него? Двамата бяха изразили съгласието си, но никой още не ги бе обявил за съпруг и съпруга. Ала въпреки това Хейзълби беше странно спокоен, имайки предвид събитията от тази сутрин.

— Защо не казахте нещо? – попита Луси.

Той се извърна и я погледна с любопитство.

— Имате предвид, докато вашият господин Бриджъртън ви се обясняваше в любов?

Не, докато свещеникът дуднеше за светостта на брака, искаше хапливо да отвърне Луси.

Вместо това само кимна.

Хейзълби наклони глава настрани.