Погледна към Колин. Погледът на брат му беше сърдечен, но изпълнен със съчувствие.

— Не – тръсна глава Грегъри. – Не. Ти не я познаваш. Тя не би… Не. Ти не я познаваш.

И Колин, чието общуване с лейди Лусинда Абърнати се ограничаваше само до мига, в който тя бе разбила сърцето на брат му, попита:

— А ти познаваш ли я?

Грегъри отстъпи назад, сякаш го бяха ударили.

— Да – заяви, – да, познавам я.

Колин не проговори, само многозначително повдигна вежди, сякаш питаше: „Ами тогава?“

Грегъри се извърна и погледът му се насочи към ъгъла, зад който току-що се бе скрила каляската с Луси. За миг остана напълно неподвижен, само очите му замислено примигваха.

После се обърна към брат си и го погледна в очите.

— Познавам я – уверено заяви. – Познавам я.

Колин сви устни и понечи да каже нещо, но Грегъри вече се бе извърнал.

Отново се взираше в онзи ъгъл.

А после хукна да бяга.

ГЛАВА 21

В която нашият герой рискува всичко.

— Готова ли си?

Луси огледа разкошната подредба на църквата „Сейнт Джордж“ – ярките витражи, елегантните арки, купищата и купища цветя, доставени по случай нейната сватба.

Замисли се за лорд Хейзълби, стоящ до олтара заедно със свещеника.

Замисли се за гостите – повече от триста, – които я очакваха да влезе под ръка с брат си.

И накрая се замисли за Грегъри, който сигурно я бе видял да се качва в сватбената каляска, облечена в булчинска рокля.

— Луси – повтори Хърмайъни, – готова ли си?

Луси се запита какво ли ще направи Хърмайъни, ако отвърне „не“.

Приятелката ѝ беше романтична.

Непрактична.

Тя навярно щеше да каже на Луси, че не е длъжна да се омъжи, че няма значение, че стоят пред вратите на Божия храм или че самият министър-председател седи вътре.

Хърмайъни щеше да ѝ каже, че няма значение, че документите са подписани и имената им са огласени в три различни енории. Нито че бягството на Луси от църквата щеше да предизвика скандала на десетилетието. Щеше да каже на Луси, че не е длъжна да го направи, че не бива да се примирява с брак по сметка, когато може да има брак, изпълнен със страст и любов. Тя щеше да ѝ каже…

— Луси?

(Всъщност точно това каза тя.)

Луси се обърна и объркано примигна, защото Хърмайъни във въображението ѝ се бе впуснала в доста пламенна реч.

Хърмайъни нежно ѝ се усмихна.

— Готова ли си?

И Луси, защото беше Луси, защото винаги щеше да бъде Луси, кимна.

Защото не можеше да постъпи другояче.

Ричард се присъедини към тях.

— Не мога да повярвам, че се омъжваш – каза ѝ той, но не преди да погледне топло съпругата си.

— Аз не съм много по-млада от теб, Ричард – напомни му Луси. Наклони глава към новоизпечената лейди Фенсуърт. – И съм с два месеца по-голяма от Хърмайъни.

Върху устните на Ричард се появи закачлива усмивка.

— Да, но тя не е моя сестра.

Луси също се усмихна, благодарна, че шегата на Ричард ѝ позволи да се усмихне. Нуждаеше се от усмивки. От всяка една, която успееше да изстиска от себе си.

Това беше сватбеният ѝ ден. Бяха я изкъпали, напарфюмирали и облекли в най-разкошната рокля, която някога бе виждала, и тя се чувстваше…

Празна.

Не можеше да си представи какво мислеше Грегъри за нея. Умишлено го бе оставила да вярва, че смята да отмени сватбата. Това беше ужасно от нейна страна, жестоко и непочтено, но не знаеше какво друго да направи. Тя беше страхливка и не можеше да понесе да види лицето му, когато му каже, че въпреки всичко възнамерява да се омъжи за Хейзълби.

Господи, как би могла да му обясни причината? Той щеше да започне да я убеждава, че има друг начин, ала Грегъри беше идеалист и никога не се бе сблъсквал с истински беди. Нямаше друг начин. Не и този път. Не и без да пожертва семейството си.

Луси изпусна дълбока въздишка. Можеше да го направи. Наистина. Можеше. Можеше.

Затвори очи и леко килна глава, за да отекнат думите в съзнанието ѝ.

Мога да направя това. Мога. Мога.

— Луси? – разнесе се угриженият глас на приятелката ѝ. – Добре ли си?

Тя отвори очи и каза единственото нещо, на което Хърмайъни щеше да повярва.

— Просто събирам числа наум.

Приятелката ѝ поклати глава.

— Надявам се, че лорд Хейзълби обича математиката, защото, кълна се, Луси, ти си луда.

— Може би.

Хърмайъни въпросително я погледна.

— Какво има? – попита Луси.

Хърмайъни примигна няколко пъти, преди най-после да отговори:

— Всъщност няма нищо. Просто беше толкова нетипично.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Да се съгласиш с мен, когато те нарекох луда? Обикновено изобщо не би казала това.

— Е, очевидно е какво съм казала – изсумтя Луси, – така че не разбирам какво…

— О, я стига! Луси, която познавам, щеше да каже нещо от рода на: „Математиката е много важна и действително, Хърмайъни, ти трябва повече да се упражняваш.“

Луси потръпна.

— Наистина ли съм такава досадница, която постоянно поучава?

— Да – отвърна Хърмайъни, сякаш беше лудост, че приятелката ѝ изобщо я питаше. – Но точно това най-много обичам в теб.

И Луси успя да изстиска още една усмивка.

Може би всичко щеше да бъде наред. Може би тя щеше да бъде щастлива. Щом успя да изобрази две усмивки за една сутрин, тогава сигурно не можеше да е толкова зле. Трябваше само да продължи напред, телом и духом. Трябваше това да се свърши, да го направи постоянно, за да може да остави Грегъри в миналото или поне да се преструва, че с радост отгръща нова страница в живота си като съпруга на лорд Хейзълби.

Но Хърмайъни помоли Ричард да я остави насаме с Луси, взе ръцете ѝ в своите, наклони се напред и прошепна:

— Луси, сигурна ли си, че искаш всичко това?

Луси изненадано я погледна. Защо Хърмайъни я питаше това? Точно в момента, когато най-силно искаше да избяга?

Луси преглътна и се опита да изправи рамене.

— Да – отвърна. – Да, разбира се. Защо ме питаш подобно нещо?

Хърмайъни остана мълчалива за миг. Но очите ѝ – тези огромни, зелени очи, които караха възрастни мъже да губят разсъдъка си – те ѝ отговориха.

Луси отново преглътна и се извърна, неспособна да понесе това, което бе видяла в тях.

— Луси – прошепна Хърмайъни.

Това бе всичко. Само Луси.

Луси се обърна към приятелката си. Искаше да я попита какво имаше предвид. Защо бе изрекла името ѝ с толкова трагичен тон. Но не го направи. Не можеше. Затова се надяваше, че Хърмайъни бе отгатнала въпросите в очите ѝ.

И тя наистина го стори. Хърмайъни докосна бузата ѝ и унило се усмихна.

— През живота си не съм виждала толкова тъжна булка.

Луси затвори очи.

— Не съм тъжна. Просто се чувствам…

Но не знаеше как се чувства. Какво трябваше да чувства? Никой не я бе научил на това. По време на цялото ѝ образование, с гледачката, гувернантката и през трите години в училището на госпожица Мос никой не я бе научил на това.

Защо никой не бе разбрал, че това беше много по-важно, отколкото бродирането или танците?

— Чувствам се… – И в този миг разбра. – Имам чувството, че се сбогувам.

Хърмайъни удивено примигна.

— С кого?

Със себе си.

И действително бе така. Тя се сбогуваше със себе си и с всичко, което би могла да бъде.

Усети ръката на брат си върху своята.

— Време е да започваме.

Тя кимна.

— Къде ти е букетът – попита Хърмайъни и сама си отговори: – О. Ето го тук. – Взе от близката масичка своя букет и този на Луси и ѝ го подаде. – Ти ще бъдеш щастлива – прошепна и целуна Луси по бузата. – Длъжна си да бъдеш щастлива. Аз просто не мога да понеса свят, в който не си щастлива.

Устните на Луси затрепериха.

— О, боже! – възкликна Хърмайъни. – Говоря също като теб. Виждаш ли колко добре ми влияеш? – А после, след една въздушна целувка, тя влезе в църквата.