Грегъри никога досега не се бе обръщал към братята си за помощ, никога не ги бе молил да го измъкват от трудна ситуация. Той беше все още млад мъж. Обичаше да гуляе с приятели, да играе комар, да се забавлява с жени.

Но никога не пиеше прекалено много, нито залагаше повече пари от тези, с които разполагаше, или до миналата нощ никога не се бе забърквал с жена, рискуваща репутацията си, за да бъде с него.

Не си падаше много по отговорностите, но и не си търсеше белята.

Братята му все още гледаха на него като на малко момче. Дори и сега, когато бе навършил двайсет и шест години, той подозираше, че продължаваха да не го възприемат като зрял мъж. Затова не ги бе молил за помощ. И не се бе оказвал в положение, когато можеше да се нуждае от помощта им.

Досега.

Един от по-големите му братя живееше недалече. На по-малко от половин километър. Грегъри щеше да отиде дотам и да се върне за двайсет минути, включително и времето да измъкне Колин от леглото.

Грегъри тъкмо бе разкършил рамене, приготвяйки се за един спринт, когато зърна един коминочистач да пресича улицата. Беше млад – момче на около дванайсет, може би тринайсет години и със сигурност щеше да се зарадва на една гвинея.

А обещанието за още една беше достатъчно, за да хукне да предаде посланието на брат му.

Грегъри го изпрати с поглед, докато зави зад ъгъла, после се върна обратно в малкия парк. Нямаше къде да седне, нито дори къде да стои прав, без тутакси да не бъде забелязан от Фенсуърт Хаус.

Затова се покатери на едно дърво. Седна на един нисък дебел клон, облегна се на ствола и зачака.

Някой ден, каза си, щеше да се смее на това. Някой ден щеше да разказва тази история на внуците си и всичко щеше да звучи много романтично и вълнуващо.

Но сега…

Да, беше романтично. Но не много вълнуващо.

А най-вече беше студено.

Сви рамене и си заповяда да не обръща внимание на студа. Не му се получи, но не го бе грижа. Какво бяха няколко посинели пръста, когато на карта бе заложен остатъкът от живота му?

Усмихна се и вдигна поглед към прозореца ѝ. Тя беше там, помисли си. Точно там, зад онази завеса. И той я обичаше.

Той я обичаше.

Замисли се за приятелите си, повечето от които закоравели циници, винаги хвърлящи по някой отегчен поглед на последната група дебютантки, въздишайки, че бракът бил такава досада, дамите – толкова еднакви и че било най-добре любовта да бъде оставена на поетите.

Глупаци, мнозинството от тях.

Любовта съществуваше.

Тя беше тук, във въздуха, във вятъра, във водата. Човек само трябваше да я почака.

Да я дебне.

И да се бори за нея.

И той щеше да го направи. Бог му бе свидетел, че щеше. Луси трябваше само да му даде знак и той щеше да я отведе.

Той беше влюбен.

Нищо не можеше да го спре.

* * *

— Нали се досещаш, че не така възнамерявах да прекарам съботната сутрин?

Грегъри отвърна с кратко кимване. Брат му бе дошъл преди четири часа и сдържано го бе приветствал с обичайното си: „Колко интересно“.

Грегъри бе разказал всичко на Колин, включително и за събитията от изминалата нощ. Не му се нравеше да разказва интимни подробности за Луси, но човек не може да помоли брат си да седи на дърво с часове, без да му обясни защо. А и Грегъри изпита определено облекчение да сподели проблемите си с Колин. Той не му прочете лекция. Нито го осъди.

Всъщност той го разбра.

Когато Грегъри привърши разказа си, накратко обяснявайки защо чака под прозорците на Фенсуърт Хаус, Колин само бе кимнал и бе обобщил:

— Предполагам, че нямаш нищо за ядене.

Грегъри поклати глава и се ухили.

Колко беше хубаво да имаш брат.

— Доста непредвидливо от твоя страна – промърмори Колин, но също се усмихна.

Двамата се извърнаха отново към къщата, в която отдавна кипеше живот. Завесите бяха дръпнати, свещите запалени, а после ги угасиха, когато зората отстъпи мястото си на утрото.

— Тя вече не трябваше ли да е излязла? – попита Колин и присви очи към вратата.

Грегъри се намръщи. И той се питаше същото. Убеждаваше се, че отсъствието ѝ е добър знак. Ако чичо ѝ смяташе да я принуди да се омъжи за Хейзълби, нямаше ли вече да е тръгнала за църквата? Съдейки по джобния си часовник, който, бе длъжен да го признае, не се отличаваше с особена точност, церемонията трябваше да започне след по-малко от час.

Нито пък му бе дала знак за помощ.

А това вече не му харесваше.

Внезапно Колин вдигна глава.

— Какво има?

Брат му кимна надясно.

— Каляска – рече той, – докараха я от конюшнята.

Очите на Грегъри се разшириха от ужас, когато входната врата на Фенсуърт Хаус се отвори и оттам се изсипа цяла тайфа слуги. Те посрещнаха със смях и шеги каретата, когато спря отпред.

Каляската беше бяла, отворена и украсена с прекрасни розови цветя и широки розови панделки, които се вееха от лекия бриз.

Това беше сватбен екипаж.

И никой не намираше появата му за странна.

Грегъри почувства как кожата му настръхва. Мускулите му се напрегнаха.

— Не още – каза Колин и го хвана за ръката, за да го възпре.

Грегъри поклати глава. Опитваше се да не гледа проклетата каляска, но тя постоянно попадаше в периферното му полезрение.

— Трябва да я изведа оттам – заяви той. – Трябва да вървя.

— Почакай – нареди Колин. – Почакай да видим какво ще стане. Тя може да не излезе. Тя може…

Но тя излезе.

Не първа. Пред нея се появи брат ѝ под ръка със съпругата си.

След това излезе по-възрастен мъж – навярно чичо ѝ – и същата старица, която Грегъри бе видял на бала у сестра си.

И тогава…

Луси.

В булчинска рокля.

— Мили боже – прошепна той.

Тя вървеше сама. Никой не я водеше насила.

Хърмайъни прошепна нещо в ухото ѝ.

И Луси се усмихна.

Грегъри се задъха.

Болката бе осезателна. Истинска. Прониза като нож корема му, усука всичките му органи, докато повече не можеше да помръдне.

Можеше единствено да се взира.

И да мисли.

— Тя каза ли ти, че няма да се омъжи? – прошепна Колин.

Грегъри понечи да отвърне с „да“, но думата заседна на гърлото му. Опита се да си припомни последния им разговор, всяка дума от него. Тя бе казала, че трябвало да се държи почтено. Да направи това, което било правилно. Беше казала, че го обича.

Но никога не бе казала, че няма да се омъжи за Хейзълби.

— О, Господи! – прошепна младият мъж.

Брат му сложи ръка върху неговата.

— Съжалявам – промълви той.

Грегъри наблюдаваше как Луси се качи в отворената каляска. Слугите продължаваха да наддават радостни възгласи. Хърмайъни се суетеше около косата на Луси и нагласяше булото, после се засмя, когато вятърът повдигна прозрачния плат.

Това не можеше да се случва.

Трябваше да има обяснение.

— Не – каза Грегъри, защото това беше единствената дума, която изникна в главата му. – Не.

Тогава си спомни. Сигнала с дланта. Завъртането. Тя непременно щеше да го даде. Явно нещо се бе случило вътре в къщата и тя не бе имала възможност да спре хода на сватбата. Но сега, когато беше отвън, където той можеше да я види, тя щеше да му даде сигнал.

Длъжна бе да го направи. Тя знаеше, че той я вижда.

Знаеше, че бе тук.

Наблюдава я.

Грегъри преглътна мъчително, без да откъсва поглед от дясната ѝ ръка.

— Всички ли са тук? – чу гласа на брат ѝ.

Не различи гласа на Луси в хора от ответни гласове, но никой не поставяше под съмнение присъствието ѝ.

Тя беше булката.

А той беше глупакът, който я наблюдаваше, докато я отвеждат.

— Съжалявам – тихо повтори Колин, докато двамата гледаха как каляската зави зад ъгъла.

— Но в това няма никакъв смисъл – прошепна Грегъри.

Колин скочи от дървото и мълчаливо подаде ръка на брат си.

— Но в това няма никакъв смисъл – отново промълви Грегъри, прекалено объркан, за да направи нещо друго, освен да позволи на Колин да му помогне да слезе долу. – Тя не би го направила. Тя ме обича.