За разлика от повечето свои познати, Грегъри Бриджъртън вярва в истинската любов. И е убеден, че когато срещне жената на своите мечти, веднага ще разбере, че това е тя. И точно така се случва. Само че…

Оказва се, че тя не е жената, предопределена за него. Всъщност ослепителната госпожица Хърмайъни Уотсън е влюбена в друг. Но най-добрата ѝ приятелка, винаги практичната лейди Лусинда Абърнати, иска да я спаси от гибелен съюз, така че предлага на Грегъри да му помогне да спечели Хърмайъни. Но докато му помага, тя се влюбва. В Грегъри! Само че…

Лусинда е сгодена за друг и чичо ѝ не е склонен да развали годежа. А Грегъри осъзнава, че Луси с нейното остроумие и слънчева усмивка е онази, която кара сърцето му да се изпълва с щастие…

„Изобилие от блестящо остроумие и незабравими герои.“ – БУКЛИСТ

Осма книга от поредицата

Бриджъртън

На Лиса Койш.

Защото си мой редактор.

И моя приятелка.

А също на Пол.

Просто така.

ПРОЛОГ

Лондон, недалеч от църквата „Сейнт Джордж“, Хановер Скуеър

Лятото на 1827 година

Дробовете му горяха.

Грегъри Бриджъртън тичаше по улиците на Лондон. Напълно сляп за любопитните погледи на минувачите, той се носеше като вихър.

В движенията му имаше някакъв странен, мощен ритъм – едно, две, три, четири, едно, две, три, четири, – който го тласкаше напред, докато умът му оставаше съсредоточен върху едно-единствено нещо. Църквата.

Трябваше час по-скоро да стигне до църквата. Трябваше да спре сватбата.

Колко дълго тичаше вече? Една минута? Пет? Не знаеше. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за крайната цел.

Църквата. Трябваше да се добере, до църквата. Започваше в единайсет. Това нещо. Тази церемония. Това нещо, което никога не би трябвало да се случва. Но тя все пак го бе направила. И той трябваше да го спре. Трябваше да я спре. Не знаеше как и със сигурност не проумяваше защо, но тя го правеше и това беше погрешно.

Тя трябваше да знае, че беше погрешно.

Тя беше негова. Двамата си принадлежаха. И тя го знаеше. По дяволите, тя го знаеше!

Колко дълго време отнемаше една церемония? Пет минути? Десет? Двайсет? Досега не бе обръщал внимание, определено никога не му бе хрумвало да засече времето от началото до края.

Никога не си бе помислял, че ще има нужда от подобна информация. Никога не бе мислил, че това ще има толкова голямо значение.

Колко дълго тичаше? Две минути? Десет?

Зави зад ъгъла, озова се на Риджънт Стрийт и изръмжа нещо, което би трябвало да мине за: „Извинете“, когато се блъсна в добре облечен джентълмен, който изтърва куфарчето си на земята.

Обикновено Грегъри щеше да спре и да помогне на джентълмена да вдигне куфарчето, но не и днес, не и тази сутрин.

Не и сега.

Църквата. Трябваше да стигне до църквата. Не можеше да мисли за нищо друго. Не биваше да мисли за нищо друго. Той трябваше…

По дяволите! Закова се на място, когато една карета прегради пътя му. Приведе се и опря длани върху бедрата си – не защото искаше, а защото тялото му отчаяно настояваше за това – и няколко пъти пое огромни глътки въздух с надеждата да облекчи режещата болка в гърдите си, това ужасно, изгарящо, раздиращо усещане, сякаш…

Каретата отмина и Грегъри отново хукна. Вече беше близо. Можеше да успее. Не бяха минали повече от пет минути, откакто бе напуснал къщата. Навярно шест. Може би шест. Имаше чувството, че са трийсет, но не биха могли да се повече от седем.

Трябваше да спре това. Беше погрешно. Трябваше да го спре. Щеше да го спре.

Вече съзираше църквата. В далечината сивата камбанария се извисяваше в яркосиньото небе. Някой бе окачил цветя по фенерите. Не можеше да каже какви бяха – жълти и бели, най-вече жълти. Избуяли от кошничките се спускаха надолу с дръзко настървение. Изглеждаха празнични, дори весели, а всичко беше толкова погрешно. Денят изобщо не беше весел. Това не беше от събитията, които трябваше да се празнуват.

И той щеше да го спре.

Малко забави тичането, за да се изкачи по стъпалата, без да се пльосне по лице, после със замах отвори вратата, широко, колкото може по-широко, и дори не чу как тя се удари с трясък във външната стена. Навярно трябваше да спре, за да си поеме дъх. Навярно трябваше да влезе тихо и спокойно, да си даде няколко минути, за да прецени ситуацията, да разбере докъде бе стигнала церемонията.

Църквата притихна. Свещеникът прекъсна напевната си реч и всички присъстващи, насядали по пейките, се извърнаха към вратата.

Към него.

— Недей – продума Грегъри, но толкова задъхано, че гласът му едва се чу. – Недей – повтори този път по-високо и се вкопчи в облегалката на редицата от пейки, когато политна напред. – Не го прави.

Тя нищо не каза, но той я видя. Видя как устата ѝ се разтвори от изумление. Видя как букетът се изплъзна от ръцете ѝ и той знаеше – Господ му бе свидетел, че знаеше, че тя бе спряла да диша.

Изглеждаше толкова красива. Златистата ѝ коса сякаш улавяше дневната светлина и сияеше, а това сияние го изпълваше със сила. Макар да продължаваше да диша тежко, той изправи гръб и пусна облегалката, вече не му бе нужна опора, по-нататък можеше да продължи сам.

— Не го прави – отново повтори и закрачи към нея с уверената грация на мъж, който знае какво иска.

Който знае какво трябва да стане.

Тя продължаваше да мълчи. Както и всички останали. Което беше доста странно. Триста от най-заклетите лондонски клюкари бяха събрани на едно място и никой не бе произнесъл нито дума. Всички погледи бяха приковани в него, докато вървеше по пътеката.

— Обичам те – призна той пред всички.

На кого му пукаше? Нямаше да пази това в тайна. Нямаше да ѝ позволи да се омъжи за друг, без целият свят да узнае, че тя владее сърцето му.

— Обичам те – рече отново и с крайчеца на окото си видя майка си и сестра си. Седяха на пейката с изправени гърбове и увиснали ченета.

Той продължаваше да върви. Напред по пътеката, всяка крачка по-уверена от предишната.

— Не го прави – заяви, приближавайки към апсидата*. – Не се омъжвай за него.

[* Полукръгла или многоъгълна издатина на сграда със сводести куполообразни части вътре в нея; в християнските храмове там се намира олтарът. – Б. пр.]

— Грегъри – прошепна тя. – Защо правиш това?

— Обичам те – отвърна той, защото това беше единственото, което трябваше да каже. Единственото, което имаше значение.

Очите ѝ заблестяха и той видя как дъхът ѝ заседна в гърлото. Сетне тя отмести поглед към мъжа, за когото смяташе да се омъжи. Веждите му се повдигнаха нагоре и той едва забележимо сви рамене, сякаш казваше: „Изборът е твой“.

Грегъри се отпусна на едно коляно.

— Омъжи се за мен – каза, влагайки в тези думи цялата си душа. – Омъжи се за мен.

И затаи дъх. Цялата църква затаи дъх.

Тя отново извърна очи към него. Те бяха огромни и ясни и всичко, което мислеше за хубаво, правилно и истинско, грееше в тях.

— Омъжи се за мен – прошепна той за последен път.

Устните ѝ затрепериха, но гласът ѝ прозвуча високо и отчетливо, когато отвърна…

ГЛАВА 1

В която нашият герой се влюбва.

Два месеца по-рано

За разлика от повечето мъже, които познаваше, Грегъри Бриджъртън вярваше в истинската любов.

Би бил глупак, ако не вярваше.

Имайки предвид следното: най-големият му брат Антъни, най-голямата му сестра Дафни, другите му братя Бенедикт и Колин, да не споменаваме сестрите му Елоиз, Франческа и (дразнещата, но искрена) Хайъсинт – всички те, абсолютно всички, бяха безумно влюбени в своите половинки.