— Какво чакаш?

Беше гласът на Луси. Приглушен заради тежката дървена врата, но беше той.

— Не знам – разнесе се мъжки глас и Грегъри установи, че не може да определи на кого е. Водил бе няколко разговора с лорд Давънпорт и нито един с чичо ѝ. Нямаше представа кой от двамата държеше Луси в плен.

Затаи дъх и бавно завъртя дръжката.

С лявата си ръка.

В дясната държеше пистолета.

Господ да им е на помощ на всички, ако се наложеше да го използва.

Успя да открехне вратата – достатъчно, за да надникне, без да го забележат.

Сърцето му спря.

Луси беше завързана, с превръзка на очите, свита в далечния ъгъл на стаята. Чичо ѝ стоеше пред нея с насочен към челото ѝ пистолет.

— Какво си намислила? – попита той с вледеняващо спокоен глас.

Луси не проговори, но брадичката ѝ трепереше, сякаш се опитваше със сетни сили да държи главата си изправена.

— Защо искаш да си тръгна? – заплашително попита той.

— Не знам.

— Кажи ми. – Мъжът се хвърли напред и заби пистолета в ребрата и. А после, когато тя не отговори достатъчно бързо, дръпна рязко превръзката от очите ѝ и завря лице в нейното. – Казвай!

— Защото не мога да понасям чакането – прошепна тя с треперещ глас. – Защото…

Грегъри пристъпи тихо в стаята и насочи пистолета си в гърба на Робърт Абърнати.

— Освободете я.

Чичото на Луси замръзна.

Грегъри сложи пръст на спусъка.

— Освободете Луси и бавно се отдръпнете.

— Не мисля, че ще стане – заяви Абърнати и леко се извърна, за да може Грегъри да види, че сега дулото на пистолета е опряно в слепоочието на Луси.

Някак си Грегъри успя да запази самообладание. Не проумяваше как, но ръката му продължи да стиска здраво пистолета. Дори не трепна.

— Хвърли оръжието! – заповяда Абърнати.

Грегъри не помръдна. Погледът му се стрелна към Луси, после обратно към чичо ѝ. Дали щеше да я нарани? Би ли могъл? Грегъри все още не беше сигурен защо Робърт Абърнати искаше Луси да се омъжи за Хейзълби, но беше очевидно, че това бе желанието му.

Което означаваше, че не можеше да я убие.

Грегъри стисна зъби и още по-здраво обхвана дръжката на пистолета.

— Освободете Луси – процеди с тих, но уверен глас.

— Хвърли оръжието! – изрева Абърнати и от устните на Луси се изтръгна ужасяващ, задавен звук, когато другата му ръка я смушка силно в ребрата.

Господи, той беше луд! Очите му диво обхождаха стаята, а ръката му – тази с пистолета – трепереше.

Безумецът щеше да я застреля. Грегъри го разбра и му призля. Каквото и да бе направил Робърт Абърнати, той знаеше, че вече нямаше какво да губи. И не му пукаше кого щеше да завлече на онзи свят.

Без да откъсва поглед от чичото на Луси, Грегъри бавно се приведе напред.

— Не го прави! – извика Луси. – Той няма да ме нарани. Не може.

— О, напротив, мога – отвърна чичо ѝ и се усмихна.

Кръвта на Грегъри застина във вените му. Щеше да се опита – мили боже, щеше да се опита с всички сили двамата с Луси да излязат живи и невредими от този ад, но ако трябваше да се избира – ако само единият от тях можеше да излезе през тази врата…

Щеше да бъде Луси.

Това, осъзна младият мъж, беше любовта. Да, това бе чувството за справедливост. И това беше страстта и прекрасната увереност, че ще бъде щастлив да се събужда до нея през остатъка от живота си.

Но имаше нещо повече. Това бе чувството, тази убеденост, че би дал живота си за нея. Не можеше да има съмнение. Нито колебание. Ако хвърли пистолета, Робърт Абърнати със сигурност щеше да го застреля.

Но Луси щеше да живее.

Грегъри приклекна до самия под.

— Не я наранявайте – тихо промълви.

— Не хвърляй пистолета! – изкрещя Луси. – Той няма…

— Млъквай! – сряза я Абърнати и дулото на пистолета се притисна още по-силно в нея.

— Нито дума повече, Луси! – предупреди я Грегъри.

Все още не беше сигурен как, дявол да го вземе, щеше да се измъкне от това, но знаеше, че не бива да ядосва Робърт Абърнати и да направи всичко възможно той да запази разсъдъка си.

Луси отвори уста, но очите им се срещнаха…

И тя я затвори.

Вярваше му. Мили боже, тя му вярваше, че ще запази и двамата в безопасност, а Грегъри се чувстваше като измамник, защото всичко, което правеше, беше да печели време, за да опази куршумите в пистолетите, докато някой дойде.

— Няма да ви нараня, Абърнати – рече Грегъри.

— Тогава хвърли оръжието.

Ръката на Грегъри остана изпъната, но пистолетът сега сочеше настрани и в следващия момент трябваше да го сложи на пода.

Но той не го направи.

— Защо настоявате да я омъжите за Хейзълби? – попита, без да отделя поглед от лицето на Абърнати.

— Тя не ти ли каза? – презрително попита той.

— Тя ми каза това, което вие сте ѝ казали.

Чичото на Луси започна да трепери.

— Говорих с лорд Фенсуърт – тихо рече Грегъри. – Той остана доста изненадан от характеристиката, която сте направили на баща му.

Робърт Абърнати не отговори, но гърлото му се движеше, адамовата ябълка подскачаше нагоре и надолу, докато конвулсивно преглъщаше.

— Всъщност – продължи Грегъри – той е напълно уверен, че грешите. – Говореше със спокоен, равен глас. Без насмешка. Сякаш бяха на светски прием. Не искаше да предизвиква Абърнати; искаше само да поддържа разговора.

— Ричард нищо не знае – отвърна чичото на Луси.

— Говорих също и с лорд Хейзълби – осведоми го Грегъри. – Той също беше изненадан. Не е подозирал, че баща му ви изнудва.

Чичото на Луси го изгледа кръвнишки.

— В момента той разговаря с него – тихо додаде Грегъри.

Никой не проговори. Нито помръдна. От напрежение мускулите на Грегъри го заболяха. Вероятно няколко минути стоеше приведен, балансирайки на пети. Ръката му, все още изпъната, държеше стабилно пистолета, насочен встрани.

Погледна към оръжието.

После към Луси.

Тя поклати глава. Бавно, почти незабележимо. Устните ѝ не издадоха нито звук, но той лесно разбра какво иска да му каже.

Върви си.

И моля те.

За свое изумление, Грегъри усети, че се усмихва. Тръсна глава и прошепна:

— Никога.

— Какво каза? – излая Абърнати.

Грегъри изрече единственото, което му дойде наум.

— Обичам племенницата ви.

Абърнати го погледна, сякаш бе полудял.

— Пет пари не давам.

Грегъри реши да рискува.

— Обичам я достатъчно, за да запазя тайните ви.

Робърт Абърнати пребледня. Кръвта напълно се отцеди от лицето му и той застина като вкаменен.

— Били сте вие – тихо каза Грегъри.

Луси рязко извърна глава.

— Чичо Ричард?

— Млъквай! – злобно изръмжа той.

— Нима си ме излъгал? – настоя Луси, а гласът ѝ се прекърши от болка. – Излъгал ли си ме?

— Луси, недей – предупреди я Грегъри.

Но тя вече клатеше глава и нищо не можеше да я спре.

— Не е бил баща ми, нали? Бил си ти. Лорд Давънпорт е изнудвал теб заради твоите престъпления.

Чичо ѝ нищо не каза, но Луси и Грегъри видяха истината в очите му.

— О, чичо Робърт – прошепна тъжно тя, – как си могъл?

— Аз нямах нищо – изсъска той. – нищо. Само останките, които баща ти ми подхвърляше.

Изведнъж лицето на Луси стана пепелявосиво.

— Ти ли си го убил?

— Не – отвърна чичо ѝ. Но нищо друго. Само едно кратко „не“.

— Моля те – с тънък и умолителен глас продължи Луси, – не ме лъжи. Не и за това.

Чичо ѝ раздразнено въздъхна и рече:

— Знам само това, което ми казаха властите. Той е бил намерен близо до игрален дом, прострелян в гърдите и обран.

За миг Луси остана втренчена в него, после очите ѝ се напълниха със сълзи и кратко кимна.

Грегъри бавно се изправи.

— Всичко свърши, Абърнати. Хейзълби знае, както и Фенсуърт. Вие не можете да принудите Луси да се подчини на заповедите ви.

Чичото на Луси я сграбчи още по-плътно.

— Мога да я използвам, за да избягам.