— Това няма смисъл.

— Какво имаш предвид? – предпазливо попита Луси. Не беше сигурна какво ставаше, нито чия съпруга щеше да бъде в края на този съдбовен ден, но бе сигурна, че трябваше да печели време.

И да не разкрива нищо. Нищо важно.

— Това! Ти! – тросна се чичо Робърт. – Защо той ще те отвлича и ще те остави тук, във Фенсуърт Хаус?

— Ами – бавно заговори Луси, – не мисля, че би могъл незабелязано да ме изведе от къщата.

— Нито пък би могъл да цъфне на приема, без някой да не го забележи.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Как – чичо ѝ се приведе и почти завря лицето си в нейното – те е отвел без твое съгласие?

Луси изпусна пресеклива въздишка. Истината беше лесна. И безобидна.

— Отидох в стаята си, за да полегна – рече тя. – Той ме чакаше там.

— Той е знаел коя е твоята стая?

Тя преглътна.

— Очевидно.

Чичо ѝ се взира притеснително дълго в нея.

— Хората започнаха да забелязват отсъствието ти – промърмори накрая.

Луси не отвърна нищо.

— Нищо друго не остава.

Тя примигна. За какво говореше той?

Чичо Робърт поклати глава.

— Има само един начин.

— Аз… аз… моля? – И тогава тя осъзна, че той не говореше на нея. Говореше на себе си.

— Чичо Робърт? – прошепна тя.

Но той вече срязваше шаловете, с които бе завързана.

Срязваше? Срязваше? Защо имаше нож?

— Да вървим – изръмжа той.

— Обратно на приема?

Чичо ѝ мрачно се изсмя.

— Би ти харесало, нали?

В гърдите ѝ започна да се надига паника.

— Къде ще ме водиш?

Той я дръпна грубо, за да се изправи на крака, и едната му ръка се стегна около нея като менгеме.

— При твоя съпруг.

Луси успя да се извърти малко, за да го погледне в лицето.

— Моя… лорд Хейзълби?

— Имаш ли друг съпруг?

— Но той не е ли на приема?

— Престани да задаваш толкова въпроси.

Тя ужасено се озърна.

— Но къде ме водиш?

— Няма да ти позволя да развалиш всичко – изсъска той. – Разбра ли?

— Не – отвърна Луси, защото действително не разбираше. Повече нищо не разбираше.

Той я дръпна безцеремонно към себе си.

— Искам внимателно да ме слушаш, защото ще го кажа само веднъж.

Тя кимна. Не беше с лице към него, но знаеше, че той ще усети движението на главата ѝ до гърдите му.

— Този брак ще се осъществи докрай – заяви чичо ѝ със страховит и нисък глас. – И аз лично ще се погрижа да бъде консумиран тази нощ.

— Какво?

— Не спори с мен.

— Но… – Тя заби пети в пода, когато той я повлече към вратата.

— За бога, не се съпротивлявай – промърмори той. – И без това няма да ти се наложи да правиш нещо необичайно. Единствената разлика е, че ще имаш публика.

— Публика?

— Не е много прилично, но така ще имам доказателство.

Тя започна да се съпротивлява още по-ревностно и успя да освободи едната си ръка дотолкова, че да я размаха диво във въздуха. Той бързо я хвана, но Луси се възползва от моментното отклонение на вниманието му и здравата го ритна в пищяла.

— Проклятие! – изруга той и я дръпна по-близо. – Престани!

Тя отново го изрита, като при това преобърна едно празно нощно гърне.

— Престани! – Той притисна нещо към ребрата ѝ. – Веднага!

Луси мигом застина.

— Това нож ли е? – прошепна.

— Запомни това – заканително заговори той, а горещият му дъх лъхна неприятно ухото ѝ. – Не мога да те убия, но мога да ти причиня голяма болка.

Тя с усилие сподави риданието си.

— Аз съм твоя племенница.

— Не ме е грижа.

Луси преглътна и попита с тих глас:

— Изобщо някога било ли те е грижа?

Той я побутна към вратата.

— Да ме е грижа?

Тя кимна.

За миг се възцари тишина, която Луси нямаше намерение да прекъсва. Не можеше да види лицето на чичо си, не долови промяна в стойката му. Не можеше да направи нищо, освен да се взира във вратата, докато ръката му се протегна към дръжката.

И тогава той каза:

— Не.

Е, получи отговор.

— Ти беше задължение – поясни той. – Задължение, което изпълних и от което с удоволствие се отървах. А сега ела с мен и не казвай нито дума.

Луси кимна. Ножът се притискаше силно в ребрата ѝ и тя вече бе чула тихия раздиращ звук, когато острието проникна през плътната тъкан на корсажа.

Не се възпротиви, когато я поведе надолу по коридора към стълбите. Грегъри беше тук, не спираше да си повтаря. Беше тук и щеше да я намери. Фенсуърт Хаус бе голяма къща, но все пак не беше крепост. Имаше ограничен брой места, където да я скрие.

А в балната зала на първия етаж се забавляваха стотици гости.

Освен това лорд Хейзълби едва ли щеше да се съгласи с подобна лудост.

Имаше поне десетина причини планът на чичо ѝ да не успее.

Десетина. А може би повече. А на нея ѝ бе нужна една – само една, за да осуети намеренията му.

Но тези мисли ѝ донесоха малка утеха, когато той спря и завърза очите ѝ.

И стана още по-малка, когато я натика в една стая, завря я в единия ъгъл и завърза ръцете и краката ѝ.

— Ще се върна.

Луси чу как прекосява стаята и от устните ѝ се изстреля една-единствена дума – един въпрос, който имаше значение…

— Защо?

Стъпките спряха.

— Защо, чичо Робърт?

Не се отнасяше само за семейната чест. Нима тя вече не бе доказала, че бе готова да се пожертва заради нея? Не трябваше ли да ѝ вярва?

— Защо? – отново попита, мислено молейки се да му е останала някаква съвест. Със сигурност не би могъл толкова много години да се грижи за нея и Ричард, без да има чувство за справедливост.

— Знаеш защо – каза той накрая, но Луси разбра, че лъже. Прекалено дълго бе мълчал, преди да отговори.

— Върви тогава – горчиво рече тя. Нямаше смисъл да го задържа. Щеше да бъде по-добре, ако Грегъри я намери сама.

Ала той не помръдна. Дори през кърпата на лицето тя долови недоверието му.

— Какво чакаш? – извика младото момиче.

— Не съм сигурен – бавно отвърна той и тя го чу как се обърна.

Стъпките приближиха.

Бавно.

Бавно.

И тогава…

* * *

— Къде е тя? – ахна Хърмайъни.

Грегъри влезе в малката стая и внимателно се огледа – срязаните шалове, прекатуреното нощно гърне.

— Някой я е отвел – мрачно заяви младият мъж.

— Чичо ѝ?

— Или Давънпорт. Само те двамата имат основание да… – Той поклати глава. – Не, те не могат да ѝ навредят. За тях е важно бракът да бъде законен и обвързващ. И дългосрочен. Давънпорт иска Луси да му роди наследник.

Хърмайъни кимна.

Грегъри се извърна към нея.

— Познавате къщата. Къде би могла да е тя?

Хърмайъни поклати глава.

— Не знам. Не знам. Ако е бил чичо й…

— Предположете, че е чичо ѝ – настоя Грегъри. Не беше сигурен, че Давънпорт беше достатъчно ловък, за да похити Луси, а ако това, което бе казал Хейзълби за баща си, бе вярно, то Робърт Абърнати беше човекът с тайните.

Той беше този, който имаше какво да изгуби.

— Кабинета – прошепна Хърмайъни. – Той винаги е в кабинета си.

— Къде се намира той?

— На първия етаж. Прозорците гледат към задния двор.

— Не би рискувал. Прекалено близо е до балната зала.

— Тогава спалнята му. Ако иска да скрие Луси по-далече от хорските очи, ще я заведе там. Или в нейната спалня.

Грегъри я хвана за ръката и я поведе навън през вратата. Двамата се спуснаха по тесните извити стълби и спряха пред вратата, която водеше от стълбата за прислугата към площадката на втория етаж.

— Покажете ми вратата на спалнята му – каза Грегъри, – а после вървете.

— Няма да…

— Намерете съпруга си – нареди той. – И го доведете.

За миг Хърмайъни се поколеба, но после кимна в знак на съгласие и му посочи спалнята на чичо Робърт.

— Вървете – каза Грегъри. – Побързайте.

Тя хукна надолу стълбите, Грегъри предпазливо пое по коридора. Стигна до вратата, която му бе посочила Хърмайъни, и внимателно притисна ухо до вратата.