— Тя го е направила заради нас! – потресено прошепна Хърмайъни, когато Грегъри свърши разказа си.

Извърна се към съпруга си и стисна ръката му.

— Тя го е направила, за да спаси нас. О, Луси!

Но Ричард решително тръсна глава.

— Това не е вярно! – отсече.

Грегъри се опита да не издава съжалението си, когато възрази:

— Има доказателство.

— О, нима? И какво доказателство?

— Луси казва, че има писмено доказателство.

— А тя видяла ли го е? – настоя Ричард. – А ще може ли изобщо да разбере, ако е подправено?

Грегъри пое дълбоко дъх. Не можеше да вини брата на Луси за реакцията му. Предполагаше, че и той би реагирал така, ако същите ужасни разкрития бяха излезли наяве за баща му.

— Луси не знае – продължи Ричард, клатейки глава. – Тя беше прекалено малка. Татко никога не би направил подобно нещо. Това е немислимо.

— Вие също сте били малък – внимателно му напомни Грегъри.

— Бях достатъчно голям, за да познавам собствения си баща – тросна се Ричард – и той не беше предател. Някой е измамил Луси.

Грегъри се извърна към Хейзълби.

— Вашият баща?

— Не е толкова хитър – отхвърли предложението Хейзълби. – Той с радост би изнудвал някого, но би използвал само истината, а не лъжа. Баща ми е умен, но не е изобретателен.

Ричард пристъпи напред.

— Но моят чичо е.

Грегъри нетърпеливо се извърна към него.

— Мислите, че е излъгал Луси?

— Той със сигурност ѝ е казал единственото, което би му гарантирало, че тя няма да развали годежа – горчиво заяви Ричард.

— Но защо той ще иска тя да се омъжи за Хейзълби? – изведнъж попита Хърмайъни.

Всички се обърнаха към младоженеца.

— Нямам представа – отвърна той.

— Той може би има свои тайни – заключи Грегъри.

Ричард поклати глава.

— Не са дългове.

— Според брачния договор той не получава никакви пари – отбеляза Хейзълби.

Всички вкупом се извърнаха към него.

— Може и да съм позволил на баща си да ми избере съпруга – продължи той и сви рамене, – но никога няма да се оженя, без да прочета брачния договор.

— Значи остават тайните – промърмори Грегъри.

— Навярно общи с лорд Давънпорт – додаде Хърмайъни и се извърна към Хейзълби: – Моля да ме извините.

Той махна пренебрежително.

— Не се притеснявайте за това.

— Какво ще правим сега? – попита Ричард.

— Ще доведем Луси – тутакси отвърна Хърмайъни.

Грегъри кратко кимна.

— Тя е права.

— Не – възрази Хейзълби и стана. – Нуждаем се от баща ми.

— От баща ви? – удиви се Ричард. – Той едва ли ще се отнесе благосклонно към нашата кауза.

— Може би. Освен това без заобикалки ще заявя, че той става непоносим след триминутен разговор, но ще ни даде отговорите. А и въпреки злобния си характер той в повечето случаи е безобиден.

— В повечето? – повтори Хърмайъни.

Хейзълби за миг се замисли.

— В повечето.

— Трябва да действаме – рече Грегъри. – Незабавно. Хейзълби, вие двамата с Фенсуърт ще откриете баща си и ще го разпитате. А лейди Фенсуърт и аз ще доведем Луси тук и лейди Фенсуърт ще остане при нея. – Извърна се към Ричард. – Моля да ме извините за разпределението на участниците, но вашата съпруга трябва да бъде с мен, за да се защити репутацията на Луси, ако някой ни разкрие. Тя отсъства вече почти час. Някой може да го е забелязал.

Ричард рязко кимна, но беше ясно, че ситуацията никак не му е по вкуса. Ала нямаше избор. Честта и достойнството му изискваха той да бъде този, който ще разпита лорд Давънпорт.

— Добре – рече Грегъри, – значи се договорихме. Ще се срещнем отново с вас двамата в…

Замълча. С изключение на спалнята на Луси и тоалетната на горния етаж той не познаваше разположението на стаите.

— Чакайте ни в библиотеката – инструктира го Ричард. – Намира се на първия етаж, гледа на изток. – Запъти се към вратата и каза на Грегъри: – Почакайте тук, сега ще се върна.

Грегъри нямаше търпение да хукне към Луси, но мрачното изражение на Ричард бе достатъчно, за да го убеди да остане на мястото си. И наистина братът на Луси се върна след по-малко от минута, носейки със себе два пистолета.

Подаде единия на Грегъри.

Мили боже!

— Може да ви потрябва – сурово заяви Ричард.

— Господ да ни е на помощ в такъв случай – промърмори под нос Грегъри.

— Моля?

Грегъри само поклати глава.

— Успех тогава. – Ричард кимна на Хейзълби. Двамата се изнесоха от стаята и бързо закрачиха надолу по коридора.

— Да вървим – подкани Грегъри Хърмайъни и я поведе в противоположната посока. – И се опитайте да не ме съдите много строго, когато видите къде ви водя.

Тихият и смях достигна до ушите му, докато се изкачваха по стълбите.

— Защо ми се струва, че ако не друго, то ще отсъдя, че сте доста умен?

— Нямах ѝ доверие, че няма да избяга – призна младият мъж, взимайки по две стъпала наведнъж. Когато стигнаха до най-горната площадка, Грегъри се обърна с лице към нея. – Беше доста коравосърдечно от моя страна, но нямах друг избор. Трябваше да спечеля малко време.

Хърмайъни кимна.

— Къде отиваме?

— В тоалетната на бавачката – призна той. – Завързах я за тръбата.

— Завързали сте я за… О, господи, нямам търпение да видя това!

Но когато отвориха вратата на малката тоалетна, Луси бе изчезнала.

И съдейки по всичко, не бе тръгнала доброволно.

ГЛАВА 25

В която научваме какво се бе случило

десет минути по-рано.

Дали бе минал един час? Със сигурност вече бе минал един час.

Луси пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си. Защо никой не се бе сетил да сложи часовник в тоалетната? Нима на никого не му бе хрумнало, че накрая някой ще се озове вързан за тръбата в тази тоалетна и ще поиска да знае колко е часът?

Наистина беше само въпрос на време.

Луси барабанеше нетърпеливо с пръстите на дясната си ръка по пода. Бързо. Бързо, от показалеца към кутрето. Лявата ѝ ръка бе завързана за тръбата с дланта нагоре и тя ту свиваше, ту разпускаше пръстите си, после…

— Оооооох! – обезсърчено изпъшка Луси.

Изпъшка? Скръцна със зъби.

Изпъшкръцна.

Трябваше да има такава дума.

Сигурно вече бе минал един час. Трябва да е минал.

И тогава…

Стъпки.

Луси настръхна и отправи кръвнишки поглед към вратата. Беше бясна. И обнадеждена. И ужасена. И притеснена. И…

Господи, не беше създадена едновременно да изпитва толкова емоции. С всяка поотделно навярно щеше да се справи. Или може би с две наведнъж.

Дръжката се завъртя, вратата се отвори и…

Дръпна рязко? Луси имаше една секунда, за да усети, че нещо не е наред. Грегъри не би дръпнал рязко вратата. Той щеше…

— Чичо Робърт?

— Ти. – Гласът му прозвуча глухо и гневно.

— Аз…

— Ти, малка уличнице! – изсъска той.

Луси потръпна. Знаеше, че той не изпитва към нея особена привързаност, но от тези думи я заболя.

— Ти не разбираш – изтърси тя, защото нямаше представа какво трябва да каже, а нямаше абсолютно никакво желание да каже: „Съжалявам“.

Приключила бе с извиненията. Край.

— О, нима? – язвително подметна той и се наведе към нея. – И точно какво не разбирам? Това, че избяга от собствената си сватба?

— Не съм избягала! – възрази Луси. – Бях похитена! Или още не си забелязал, че съм завързана за тръбата?

Очите му заканително се присвиха. И Луси изтръпна от страх.

Тя се отдръпна, а сърцето ѝ бясно заби. Отдавна се боеше от чичо си – от леденото му отношение, от студения презрителен поглед.

Но никога не бе изпитвала такъв ужас.

— Къде е той? – злобно попита чичо ѝ.

Луси не се престори, че не разбира.

— Не знам.

— Кажи ми!

— Не знам! – избухна тя. – Мислиш ли, че щеше да ме завърже, ако ми имаше доверие?

Чичо ѝ се изправи и изруга.