Всички обстоятелства бяха против него. Изключително против него. Но Грегъри винаги бе бил прекалено голям оптимист, за да се отчайва. А ако на този свят съществуваше поне малко справедливост, ако във въздуха се носеше вълшебство… ако правилото да се отнасяш към другите така, както искаш да се отнасят към самия теб, бе валидно, то той със сигурност заслужаваше да бъде възнаграден.

Любовта съществуваше.

Беше убеден в това. И проклет да е, ако не съществуваше за него.

* * *

Първата работа на Грегъри бе да отскочи до спалнята на Луси на втория етаж. Естествено, не можеше да влезе спокойно в балната зала и да помоли един от гостите да му отдели част от времето си. Но мислеше, че някой бе забелязал отсъствието на Луси и е тръгнал да я търси. Надяваше се да е човек, който ще се отнесе с разбиране и съчувствие към каузата им, който искрено бе загрижен за нейното щастие.

Но когато Грегъри се вмъкна в стаята, всичко беше точно така, както го бе оставил.

— По дяволите! – промърмори и се запъти отново към вратата.

Сега трябваше да измисли как да говори с брат ѝ – или дори с Хейзълби, – без да привлече внимание.

Сложи ръка на дръжката и я дръпна, но вратата се отвори прекалено лесно. Грегъри не бе сигурен какво се случи първо: дали прозвуча изненадан женски писък, или меко и топло тяло полетя в обятията му.

— Вие!

— Вие! – възкликна той. – Слава богу!

Беше Хърмайъни. Единственият човек, за когото бе сигурен, че поставя на първо място щастието на Луси.

— Какво правите тук? – изсъска тя, но затвори вратата, което определено беше добър знак.

— Трябваше да говоря с Луси.

— Тя се омъжи за Хейзълби.

Той поклати глава.

— Бракът още не е консумиран.

Ченето ѝ буквално увисна.

— Господи, нали не възнамерявате да…

— Ще бъда откровен с вас – безцеремонно я прекъсна той. – Не знам какво възнамерявам да направя, с изключение на това да намеря начин да я освободя.

Хърмайъни няколко секунди се взира изумено насреща му. А после ненадейно изтърси:

— Тя ви обича.

— Тя ли ви го каза?

Лейди Фенсуърт поклати глава.

— Не, но е очевидно. Или поне сега, когато се върна назад и се замисля. – Закрачи из стаята, после внезапно се обърна. – Тогава защо се омъжи за лорд Хейзълби? Знам, че се отнася много строго към спазването на задълженията си, но със сигурност можеше да сложи край на всичко преди днешната церемония.

— Изнудват я – мрачно обяви Грегъри.

Очите на Хърмайъни станаха още по-огромни.

— С какво?

— Не мога да ви кажа.

За нейна чест тя не си губи времето да протестира. Вместо това внимателно го погледна и делово попита:

— Как мога да помогна?

* * *

Пет минути по-късно Грегъри вече се намираше в компанията на лорд Хейзълби и брата на Луси. Естествено, той би предпочел да се справи без последния, който изглеждаше така, сякаш с радост би отрязал главата на Грегъри, ако не присъстваше съпругата му.

Която здраво го държеше за ръката.

— Къде е Луси? – заплашително попита Ричард.

— Тя е в безопасност – отвърна Грегъри.

— Простете, но не съм убеден – тросна се Ричард.

— Ричард, престани – намеси се Хърмайъни и го дръпна назад. – Господин Бриджъртън няма да ѝ навреди. Той защитава нейните интереси.

— О, нима? – ехидно провлачи Ричард.

Хърмайъни сърдито го изгледа. Грегъри никога досега не бе виждал красивото ѝ лице толкова развълнувано.

— Той я обича – заяви тя.

— Действително.

Всички погледи се извърнаха към лорд Хейзълби, който стоеше до вратата и наблюдаваше сцената със странно развеселено изражение.

Никой не знаеше какво да каже.

— Е, той със сигурност тази сутрин ясно го показа – продължи Хейзълби, настанявайки се с удивителна грациозност в едно кресло. – Не сте ли съгласни?

— Ъ, да? – отвърна Ричард, а Грегъри не можеше да го обвинява за неуверения тон.

Хейзълби, изглежда, възприемаше ситуацията по доста необикновен начин. Спокойно. Толкова спокойно, че пулсът на Грегъри запрепуска два пъти по-бързо, сякаш неволно се опитваше да компенсира липсата на реакция на Хейзълби.

— Тя ме обича – осведоми го Грегъри, стискайки ръката си в юмрук зад гърба си – но не от ярост, а защото се опасяваше, че ако не раздвижи някоя част на тялото си, имаше опасност да избухне. – Съжалявам да го кажа, но…

— Не, не, няма нищо – нехайно махна с ръка Хейзълби. – Аз съм наясно, че тя не ме обича. Което всъщност е за добро, както съм сигурен, че всички ще се съгласите.

Грегъри не бе сигурен дали от него се очаква отговор. Лицето на Ричард се обагри в яркочервено, а Хърмайъни изглеждаше силно сконфузена.

— Ще я освободите ли? – попита Грегъри. Нямаше време да го усуква.

— Ако нямах желание да го направя, действително ли мислите, че щях да седя тук и да разговарям с вас със спокойния тон, с който обикновено обсъждат времето?

— Ъ… ами, не?

Хейзълби се усмихна. Едва забележимо.

— Баща ми няма да бъде доволен. Нещо, което обикновено със сигурност ми носи огромна радост, но в случая е съпроводено с доста усложнения. Ще трябва да действаме много внимателно.

— Луси не трябва ли да присъства тук? – попита Хърмайъни.

Лицето на Ричард отново доби свирепо изражение.

— Къде е сестра ми?

— Горе – кратко отвърна Грегъри, което ограничаваше търсенето само до трийсетина помещения.

— Къде по-точно горе? – не мирясваше Ричард.

Грегъри не обърна внимание на въпроса му. Моментът действително не беше подходящ да им се съобщи, че понастоящем младоженката е вързана за тръбата в една тоалетна.

Той отново се извърна към Хейзълби, който продължаваше да седи в креслото, небрежно кръстосал крак връз крак. И с подчертан интерес изучаваше ноктите си.

От своя страна Грегъри едва се сдържаше да не се покатери по стената. Как този проклетник можеше да седи тук толкова спокойно? Това беше възможно най-критичният разговор, който всеки от тях щеше да води, а той най-спокойно изучаваше маникюра си?

— Ще я освободите ли? – процеди Грегъри.

Хейзълби вдигна поглед към него и примигна.

— Казах, че ще го направя.

— Но ще разкриете ли тайните ѝ?

При тези думи цялото поведение на Хейзълби се промени. Тялото му видимо се напрегна, а погледът му се изостри.

— Нямам никаква представа за какво говорите – заяви той, отчетливо произнасяйки всяка дума.

— Нито пък аз – добави Ричард и пристъпи към Грегъри.

Грегъри се извърна за миг към него.

— Луси я изнудват.

— Не и аз – остро каза Хейзълби.

— Моля да ме извините – тихо промълви Грегъри. Изнудването беше грозно нещо. – Нямах предвид вас.

— Винаги съм се чудел защо тя се съгласи да се омъжи за мен – замислено каза Хейзълби.

— Бракът е бил уреден от чичо ѝ – намеси се Хърмайъни. Когато всички се извърнаха учудени към нея, тя додаде: – Ами, аз познавам Луси. Тя не е бунтовнически настроена. Тя обича реда.

— Въпреки това – заговори Хейзълби, – тя имаше доста драматична възможност да се измъкне от цялата каша. – Замълча и килна глава на една страна. – Баща ми е, нали?

Грегъри мрачно кимна.

— Не е изненадващо. Той няма търпение да ме ожени. Е, тогава… – Хейзълби притисна длани една в друга, после преплете пръсти. – Какво ще правим? Предполагам, че ще решим, че блъфира?

Грегъри поклати глава.

— Не можем.

— О, хайде стига! Не може да е толкова лошо. Какво, за бога, би могла да направи лейди Лусинда?

— Ние действително трябва да я доведем тук – настоя Хърмайъни. А когато тримата мъже се обърнаха към нея, добави: – А вие бихте ли искали съдбата ви да се решава във ваше отсъствие?

Ричард пристъпи пред Грегъри.

— Кажете ми – нареди той.

Грегъри не се престори, че не разбира.

— Действително е много зле.

— Кажете ми.

— Става дума за баща ви – тихо заговори Грегъри. И разказа накратко всичко, което бе узнал от Луси.