Почти.

Обаче тя не беше глупава и достатъчно бе кръстосвала из коридорите на къщата тази вечер, за да знае, че гостите се бяха пръснали в западна и южна посока от балната зала и едва ли щяха да се осмелят да проникнат в северното крило, където бяха апартаментите на членовете на семейството. Строго погледнато, Луси също не биваше да се мотае насам, но след всичко, което бе преживяла през последните няколко часа, мислеше, че е заслужила малко свобода на действие.

Но когато достигна до дългия коридор, водещ към северното крило, тя видя една затворена врата. Луси изумено примигна; никога досега не бе забелязвала тази врата. Предположи, че обикновено Бриджъртън я оставят отворена. В този миг я обзе разочарование. Със сигурност вратата бе заключена – какъв бе смисълът да се затваря една врата, ако не да прегражда пътя на нежеланите посетители?

Но дръжката с лекота се превъртя. Луси внимателно затвори вратата зад себе си и облекчено въздъхна. Нямаше да го понесе, ако трябваше да се върне в балната зала. Искаше само да се покатери в леглото, да се свие на топка под завивките, да затвори очи и да потъне в дълбок сън.

Перспективата ѝ се струваше божествена. А ако имаше късмет, Хърмайъни няма да се е върнала. Или още по-добре – майка ѝ ще е настояла да остане за през нощта в нейната стая.

Да, в момента мисълта да бъде съвсем сама бе изключително съблазнителна.

Пристъпи прага и се озова в един коридор, където бе тихо и цареше полумрак. След минута очите на Луси привикнаха с тъмнината. Коридорът не се осветяваше от фенери или свещи, но няколко врати бяха оставени отворени и оттам проникваше бледа лунна светлина, чертаеща успоредници върху килима. Изпълнена с някаква странна решителност, тя бавно пристъпи напред, като всяка крачка бе внимателно премерена, сякаш балансираше върху тънко въже, опънато в средата на коридора.

Една, две…

Нямаше нищо необичайно. Луси често броеше стъпките си. И винаги, когато изкачваше стълби. Остана много изненадана, когато при пристигането си в училище откри, че другите хора не го правеха.

…три, четири…

На лунната светлина килимът изглеждаше едноцветен, но Луси знаеше, че големите ромбове бяха червени, а по-малките – златисти. Интересно, дали можеше да стъпва само по златистите?

…пет, шест…

Или може би по червените. По червените беше по-лесно. Това не беше нощ, подходяща за предизвикателства.

…седем, осем…

— Оох!

Тя се спъна в нещо. Или, мили боже, по-скоро в някого. Луси гледаше надолу и стъпваше по червените ромбове и не бе видяла… но не трябваше ли другият човек да види нея!

Нечии силни ръце я сграбчиха за раменете, помагайки ѝ да запази равновесие. А после…

— Лейди Лусинда?

Тя се вцепени.

— Господин Бриджъртън?

— Виж ти, това се казва съвпадение – прозвуча глухият му глас в мрака.

Луси внимателно се освободи от ръцете му и отстъпи назад. В тесния коридор той изглеждаше огромен.

— Какво правите тук? – попита тя.

Той ѝ се ухили с подозрително весела усмивка.

— А вие какво правите тук? – Отново се бе върнал към учтивото обръщение.

— Отивам да си легна. Този коридор ми се стори най-удобният маршрут – отвърна Луси и иронично додаде: – Имайки предвид настоящото ми състояние на непридружаване.

Господин Бриджъртън наклони глава. Повдигна вежда. Примигна. И накрая рече:

— Това изобщо дума ли е?

Незнайно защо въпросът му я накара да се усмихне. Не с устни, а отвътре, където се раждаха усмивките.

— Не мисля – отвърна тя, – но наистина не ме интересува.

Той леко се усмихна и кимна към стаята, откъдето навярно току-що бе излязъл.

— Бях в кабинета на брат си. Размишлявах.

— Размишлявахте?

— Днешната вечер даде много храна за размисъл, не смятаме ли?

— Да. – Луси огледа коридора. Само в случай че имаше някой наблизо, макар да беше напълно сигурна, че няма никого. – Аз действително не бива да бъда с вас насаме.

Той мрачно кимна.

— Не бих искал да разруша вашия практически годеж.

На Луси дори не ѝ бе хрумнало за това.

— Имах предвид това, което се случи с Хърмайъни и… – А после ѝ се стори някак безчувствено да го изтърси направо. – Ами, сигурна съм, че разбирате.

— Естествено.

Луси преглътна, после се престори, че не се вглежда в лицето му и не се опитва да разбере дали беше разстроен.

Той само примигна, сетне сви рамене, а изражението му беше…

Безгрижно?

Луси задъвка устната си. Не, не може да бъде. Сигурно не го бе определила правилно. Та той беше влюбен. Сам ѝ го бе казал.

Но не беше нейна работа. Изискваше се значителна доза себенапомняне (още една нова дума в бързо растящия ѝ речник), но това бе истината. Не беше нейна работа. Нито една част.

Е, с изключение може би на частта за брат ѝ и най-добрата ѝ приятелка. Никой не можеше да твърди, че това не я засяга. Ако ставаше дума само за Хърмайъни или само за Ричард, можеше и да се поспори дали тя има право да си вре носа. Но когато ставаше дума и за двамата – е, беше ясно, че и тя е замесена.

Обаче, що се отнасяше до господин Бриджъртън… нищо не беше нейна работа.

Луси го погледна. Яката на ризата му бе разтворена и можеше да види малка ивица кожа там, където не би трябвало да поглежда.

Не. Не! Не беше нейна работа! Нищо от това!

— Добре – подхвана девойката, съсипвайки решителния си тон с неволна кашлица. Пристъп. Пристъп на кашлица. – Трябва да вървя – едва успя да изломоти между двата пристъпа.

Но се получи по-скоро нещо като… Накратко, получи се нещо, което тя не бе сигурна, че би могла да изрази с двайсет и шестте букви на английската азбука. С кирилица можеше и да се получи. Или вероятно с иврит.

— Добре ли сте? – притесни се господин Бриджъртън.

— Съвсем добре – въздъхна Луси, а после осъзна, че погледът ѝ отново бе прикован дори не и във врата му. По-скоро в гърдите му, което означаваше, че това беше още по-неподобаващо място за зяпане.

Побърза да отмести очи и отново се закашля, този път нарочно. Защото трябваше да направи нещо. В противен случай погледът ѝ отново щеше да се върне там, където не биваше.

Господин Бриджъртън я наблюдаваше, докато тя се съвземаше. Изражението му бе леко озадачено.

— По-добре ли сте?

Тя кимна.

— Радвам се.

Той се радва. Радва се! Какво означаваше това?

Господин Бриджъртън сви рамене.

— Мразя, когато това се случва.

Че той просто е човешко същество, Луси, глупачка такава. Човек, който знае какво означава да ти дращи гърлото.

Явно полудяваше. В това нямаше никакво съмнение.

— Трябва да вървя – изтърси Луси.

— Да, би трябвало.

— Действително трябва.

Но продължи да стои на мястото си.

Той я гледаше много странно. Очите му бяха присвити – не по онзи начин, когато хората са ядосани, а по-скоро сякаш дълбоко се бе замислил.

Размишляваше. Това беше. Той размишляваше, както сам ѝ бе казал.

Само дето сега размишляваше за нея.

— Господин Бриджъртън? – колебливо подхвана Луси, макар да нямаше ни най-малка представа какво ще го попита, когато той ѝ отвърне.

— Пиете ли, лейди Лусинда?

Да пие?

— Моля?

Върху лицето му се появи срамежлива полуусмивка.

— Коняк. Знам къде брат ми държи бутилка отлежал коняк.

— О. – Господи! – Не, разбира се, че не.

— Жалко – промърмори той.

— Наистина не бих могла – добави тя, защото, ами, чувстваше, че беше длъжна да обясни.

Макар че, разбира се, тя не пиеше алкохол.

И разбира се, той го знаеше.

Той сви рамене.

— Дори не разбирам защо ви попитах.

— Трябва да вървя – отново заяви тя.

Но той не помръдна.

Нито пък тя.

Девойката се запита какъв ли вкус има конякът.

И се зачуди дали изобщо някога ще узнае.