— Беше ми много приятно на закуска – увери го тя. – Просто исках да го знаете.

Защо? Защо го каза? Нима мислеше, че думите ѝ ще го накарат да се почувства по-добре?

Грегъри нищо не отвърна. Само кратко кимна и се отдалечи. Останалите сами можеха да обсъждат подробностите. Нищо не го свързваше с младите годеници, нямаше отговорности пред тях, нито пред морала. Не го интересуваше кога и как щяха да уведомят двете семейства.

Това не беше негова грижа. Нищо вече не го засягаше.

И така той си тръгна. За да потърси бутилка коняк.

И ето го сега тук. Седи в кабинета на брат си, пресушава неговия алкохол, питайки се какво, мътните го взели, означаваше всичко това. Госпожица Уотсън завинаги бе изгубена за него, това беше съвсем ясно. Освен ако, разбира се, нямаше желание да отвлече въпросната девица.

Каквото той нямаше. Без никакво съмнение. А и тя навярно щеше да пищи като идиотка през целия път. Да не споменаваме малката подробност, че навярно вече се бе отдала на Фенсуърт. О, и Грегъри щеше да погуби репутацията си. Това бе самата истина. Не можеш да отвлечеш благородна девица – особено сгодена за граф – и да очакваш доброто ти име да остане неопетнено.

Чудеше се какво ли ѝ бе казал Фенсуърт, за да остане насаме с нея.

Чудеше се и какво имаше предвид Хърмайъни, когато каза, че била „запърхала“.

Чудеше се дали ще го поканят на сватбата.

Хммм. Навярно. Луси щеше да настоява, нали? Ревностна последователка на правилата за благоприличие, такава беше тази Луси. Цялата изтъкана от добри маниери и всичко останало.

И сега какво? След толкова години на малко безцелно съществуване, в очакване, очакване и очакване парченцата на живота му да се подредят по местата си той бе решил, че най-после всичко се е получило. Бе намерил госпожица Уотсън и бе готов да върви напред и да покорява.

И светът бе станал ярък, прекрасен и сияещ от обещания.

О, много добре, светът и преди си бе достатъчно ярък, прекрасен и сияещ от обещания. И той изобщо не се бе чувствал нещастен. Всъщност никога не бе имал нищо против чакането. Дори не беше сигурен, че искаше толкова скоро да намери своята невеста. Само защото бе уверен, че истинската любов съществува, не означаваше, че искаше да я получи веднага.

Животът му и така беше много приятен. По дяволите, повечето мъже биха дали мило и драго, за да са на негово място.

Не и Фенсуърт, разбира се.

Проклетият малък мерзавец навярно в момента планираше първата си брачна нощ до най-малката подробност.

Мизерен малък него…

Пресуши чашата и си наля друга.

И какво означаваше това? Какво означаваше да срещнеш жената, която те кара да забравиш да дишаш, а тя вземе, че се сгоди за друг? Какво да прави той сега? Да седи и да чака, докато тилът на някоя друга жена го застави да изпадне в захлас?

Отхвърленият ухажор отпи още една глътка. До гуша му бе дошло от всякакви тилове. Бяха прекалено прехвалени.

Грегъри се облегна назад и вдигна крака върху бюрото на брат си. Естествено, Антъни щеше да се възмути, но той беше ли в стаята? Не. Той заварил ли бе жената, за която се надяваше да се ожени, в обятията на друг мъж? Не. А още по-важно, дали лицето му е служило за боксова круша на млад граф в изненадващо добра физическа форма?

Определено не.

Грегъри внимателно докосна бузата си. И дясното око.

Със сигурност утре нямаше да изглежда много привлекателно.

Но и Фенсуърт нямаше да изглежда по-добре, щастливо си помисли той.

Щастливо? Нима беше щастлив? Кой би си го помислил?

Младият мъж изпусна дълга въздишка, опитвайки се да прецени доколко беше пиян. Сигурно беше заради коняка. Тази вечер щастието не беше на дневен ред.

Макар че…

Грегъри стана. Само за проверка. Провеждане на малко научен експеримент. Дали можеше да стои на крака?

Можеше.

А да върви?

Да!

Но дали можеше да върви направо, без да залита?

Почти.

Хммм. Не беше чак толкова пиян, колкото си мислеше.

Значи можеше да излезе. Нямаше смисъл да прахосва неочаквано доброто си настроение.

Отиде до вратата и сложи ръка на дръжката. После спря и замислено килна глава.

Навярно беше заради коняка. Наистина нямаше друго обяснение за това.

ГЛАВА 11

В която нашият герой прави единственото,

което никога не бе очаквал да стори.

Вечерта не бе изгубила иронията си за Луси, докато вървеше към стаята си.

Сама.

След паниката на господин Бриджъртън заради изчезването на Хърмайъни… след като Луси бе смъмрена заради своеволното си бягство по средата на една, както се бе оказало, доста неспокойна вечер… след като една двойка бе принудена да се сгоди, за бога – никой не бе забелязал как Луси напусна маскения бал сама.

Все още не можеше да повярва, че лейди Бриджъртън бе настояла да се върне в балната зала. Виконтесата на практика повлече Луси за яката и я предаде в ръцете на нечия неомъжена леля, след което отиде да намери майката на Хърмайъни, която, както можеше да се предположи, нямаше никаква представа какво вълнение я очаква.

Луси остана да стърчи в ъгъла на балната зала и като глупачка да се взира в останалите гости, дивейки се как бе възможно да не подозират нищо за разтърсващите събития от вечерта. Изглеждаше почти немислимо как три човешки живота можеха да бъдат напълно променени, а останалият свят да продължи да съществува както обикновено.

Не, умърлушено се поправи тя – бяха четири; трябваше да се вземе предвид и господин Бриджъртън. В началото на вечерта той бе имал съвсем различни планове за бъдещето.

Но не, всички изглеждаха напълно нормално. Те се смееха, танцуваха, похапваха сандвичи, които все още бяха потискащо разбъркани върху единствения останал сребърен поднос.

Това бе най-странното. Не трябваше ли поне нещо да изглежда различно? Не трябваше ли някой да се приближи до Луси и оглеждайки я въпросително, да каже: „Изглеждаш някак си променена. Ах, знам. Брат ти е съблазнил най-добрата ти приятелка.“

Но никой, естествено, не го направи, а когато случайно улови отражението си в едно огледало, тя с изумление установи, че изобщо не изглежда променена. Може би малко уморена, може би малко бледа, но във всичко останало си беше добрата стара Луси.

Руса коса, не прекалено руса. Сини очи – отново не прекалено сини. Обикновена уста, която никога не успяваше да удържи затворена, както и се искаше, също толкова обикновен нос, със седем лунички, включително и онази близо до окото, която никой освен нея не бе забелязал.

По форма приличаше на Ирландия. Не проумяваше защо, ала това винаги я бе интригувало.

Девойката въздъхна. Никога не бе ходила в Ирландия и навярно никога нямаше да отиде. Изглеждаше глупаво, задето това внезапно я бе притеснило, тъй като изобщо не желаеше да ходи в Ирландия.

Ала дори и да имаше подобно желание, щеше да се наложи да помоли за разрешение лорд Хейзълби, нали? Не беше много по-различно, отколкото да помоли за разрешение чичо Робърт да направи, ами, каквото и да било, но някак си…

Луси поклати глава. Достатъчно. Беше странна нощ и сега я бе обзело странно настроение, а тя с всичките си странности се намираше в центъра на маскен бал.

Едно беше ясно – трябваше да поспи.

Затова след около половин час в напразни опити да изглежда така, сякаш се забавлява, най-сетне стана ясно, че неомъжената леля, на която я бяха поверили, не разбираше същността на възложената ѝ задача. За Луси не беше трудно да стигне до това заключение – когато се опита да я заговори, тя я бе изгледала с присвити очи през процепа на маската и бе изврещяла:

— Повдигни си брадичката, момиче! Познавам ли те?

Луси реши, че не бива да пропилява тази възможност и затова отвърна:

— Извинете. Припознах се. – След което побърза да се изнесе от балната зала.

Сама.

Действително беше почти забавно.