— По дяволите!

Луси сепнато се дръпна от изумление. Никога не бе чувала жена да ругае.

За миг тримата останаха неподвижни, после лейди Бриджъртън направи крачка напред и извика:

— Лорд Фенсуърт! Лорд Фенсуърт, моля ви отговорете! Тук ли сте?

Луси понечи да повика Хърмайъни, но Грегъри притисна длан към устата ѝ.

— Недей – прошепна в ухото ѝ. – Ако има още някой тук, не бихме искали да разбере, че търсим и двамата.

Луси кимна, чувствайки се до болка неопитна. Бе мислила, че има някаква представа за света, но с всеки изминал ден, изглежда, разбираше все по-малко и по-малко. Господин Бриджъртън се отдръпна и влезе по-навътре в оранжерията. Застана с ръце на хълбоците и се взря в тъмнината.

— Лорд Фенсуърт! – извика отново лейди Бриджъртън.

Този път се чу шумолене. Съвсем тихо. И бавно. Сякаш някой се опитваше да скрие присъствието си.

Луси се извърна в посока на гласа, но никой не се появи. Тя прехапа устна. Може би беше просто някое животно. В Обри Хол имаше няколко котки. Те спяха в малък сандък до кухненската врата, но може би някоя от тях се бе заблудила и е останала заключена в оранжерията. Сигурно беше котка. Ако беше Ричард, той щеше да се озове на повика.

Погледна лейди Бриджъртън в очакване на по-нататъшните ѝ действия. Виконтесата погледна настойчиво девера си, каза нещо само с устни и посочи с ръка мястото, откъдето се чу шумоленето.

Грегъри кимна и безшумно тръгна напред. Дългите му крака прекосиха помещението със завидна бързина, докато…

Луси ахна. Преди да успее дори да мигне, Грегъри се втурна напред и от гърлото му се изтръгна странен, първобитен звук. После направо прелетя във въздуха, приземи се с глух звук и изръмжа:

— Хванах те!

— О, не! – Ръката на Луси се стрелна към устата ѝ.

Господин Бриджъртън бе приковал някого към пода, а ръцете му бяха опасно близо до гърлото на пленника.

Лейди Бриджъртън се спусна към тях. Като я видя, Луси най-после си спомни, че и тя има крака, и хукна след нея. Ако беше Ричард – о, моля те, господи, нека не е Ричард – тя трябваше да стигне при него, преди господин Бриджъртън да го е убил.

— Пуснете… ме!

— Ричард! – изписка Луси. Това беше гласът на брат ѝ. Не можеше да го сбърка.

Човекът, проснат на пода на оранжерията, се извъртя и Луси видя лицето му.

— Луси? – Ричард изглеждаше зашеметен.

— О, Ричард! – Цялото разочарование на света бе вложено в тези две думи.

— Къде е тя? – грубо попита Грегъри.

— Къде е кой?

На Луси ѝ призля. Ричард се преструваше, че не разбира. Но тя го познаваше прекалено добре. Той лъжеше.

— Госпожица Уотсън – процеди Грегъри.

— Не знам защо вие…

От гърлото на Грегъри се изтръгна страховит гърлен звук.

— Грегъри! – Лейди Бриджъртън сграбчи ръката му. – Престани!

Той отслаби хватката си. Съвсем малко.

— Може би тя не е тук – обади се Луси. Знаеше, че това не беше вярно, но някак си ѝ се струваше най-добрият начин да спаси положението. – Ричард обича цветята. Винаги ги е обичал. А не обича приемите.

— Истина е – задъхано рече Ричард.

— Грегъри – заговори лейди Бриджъртън, – трябва да го пуснеш.

Луси се извърна с лице към нея и тогава го видя. Зад виконтесата.

Нещо розово. Само проблясък. По-скоро петно, едва забележимо сред растенията.

Хърмайъни беше с розова рокля. Със същия оттенък.

Очите на Луси се разшириха. Навярно беше просто цвете. Наоколо имаше много розови цветя. Тя се извърна към Ричард. Бързо.

Прекалено бързо. Господин Бриджъртън забеляза рязкото движение.

— Какво видя? – строго попита той.

— Нищо.

Но той не ѝ повярва. Пусна Ричард и понечи да се отправи в посоката, накъдето гледаше Луси, но Ричард се претърколи настрани и го улови за глезена. Грегъри падна с възмутен възглас, но бързо се окопити, сграбчи Фенсуърт за ризата и го дръпна с такава сила, че главата на лорда се удари в пода.

— Недейте! – извика Луси и се хвърли напред.

Господи, те щяха да се убият един друг! Първо господин Бриджъртън беше отгоре, после Ричард, после господин Бриджъртън. Накрая девойката вече не можеше да определи кой надделява, а през цялото време двамата просто се налагаха един друг.

Луси отчаяно искаше да ги раздели, но не виждаше как може да го стори, без да рискува да бъде наранена. Двамата не забелязваха нищо наоколо, още по-малко нещо толкова обикновено като човешко същество.

Може би лейди Бриджъртън щеше да успее да ги спре. Това беше нейният дом и тя отговаряше за гостите. Тя имаше повече власт, отколкото Луси, за да овладее ситуацията.

Луси се обърна.

— Лейди Бри…

Думите заседнаха в гърлото и. Лейди Бриджъртън не беше там, където се намираше само преди секунда.

О, не!

Луси се огледа като обезумяла.

— Лейди Бриджъртън? Лейди Бриджъртън?

И тогава Луси я видя. Проправяйки си път през гъсталака, виконтесата вървеше обратно към Луси, здраво стиснала Хърмайъни за китката. Косата на Хърмайъни беше разрошена, ролята ѝ бе омачкана и изкаляна, а самата тя – Господи всемогъщи – изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в сълзи.

— Хърмайъни? – прошепна Луси. Какво се бе случило? Какво бе направил Ричард?

За миг Хърмайъни нищо не продума. Просто стоеше там като виновно кутре, протегнала безволно ръка напред, като че ли бе забравила, че лейди Бриджъртън все още стискаше китката ѝ.

— Хърмайъни, какво се е случило?

Лейди Бриджъртън я пусна и изведнъж сякаш се отприщи порой.

— О, Луси! – извика тя с пресеклив глас и се метна към приятелката си. – Толкова съжалявам!

Стъписаната Луси я обхвана с ръце… но не я прегърна. Хърмайъни се вкопчи в нея като малко дете, но Луси сякаш не знаеше къде да се дене. Усещаше ръцете си като чужди, като че ли не принадлежаха на тялото ѝ. Погледна над рамото на Хърмайъни, надолу към пода. Мъжете най-после бяха престанали да се налагат с юмруци, но нея вече не я бе грижа.

— Хърмайъни? – Луси отстъпи назад, достатъчно далеч, за да вижда лицето ѝ. – Какво се е случило?

— О, Луси – пророни Хърмайъни, – аз запърхах.

* * *

Един час по-късно Хърмайъни и Ричард бяха сгодени. Лейди Лусинда се бе върнала на приема, не че оттук насетне бе в състояние да се съсредоточи върху някой светски разговор, но Кейт бе настояла.

Грегъри се напи. Или поне полагаше всички усилия, за да потъне в пиянско опиянение.

Все пак в тази нощ имаше и нещо хубаво. Всъщност той не завари лорд Фенсуърт и госпожица Уотсън на местопрестъплението. Каквото и да правеха, а Грегъри с всички сили се стараеше да не си представя, те бяха спрели, когато Кейт бе извикала Фенсуърт.

Дори и сега всичко му приличаше на фарс. Хърмайъни се бе извинила, после Луси се бе извинила, накрая Кейт се бе извинила, което изглеждаше забележително нетипично за нея, докато не завърши изречението с: „но от този момент вие двамата сте сгодени и ще се ожените.“

Фенсуърт, този малък дразнещ негодник, беше на седмото небе от радост и дори имаше наглостта да го изгледа тържествуващо и самодоволно да се ухили.

Грегъри заби коляното си в слабините му.

Не прекалено силно.

Би могло да е случайно. Наистина. Двамата все още бяха на пода, вкопчени в мъртва хватка. Навярно коляното му бе подскочило.

Нагоре.

Каквото и да бе станало, Фенсуърт изстена и се сгърчи. В мига, в който графът го пусна, Грегъри се претърколи настрани и плавно се изправи на крака.

— Много съжалявам – обърна се към дамите. – Не разбирам какво му стана.

И това беше всичко. Госпожица Уотсън му се извини – след като се извини първо на Луси, после на Кейт, а накрая на Фенсуърт, един Бог знае защо, след като той очевидно бе печелившият от вечерта.

— Не са нужни извинения – малко сковано каза Грегъри.

— Не, но аз… – Тя изглеждаше малко измъчена, но в този момент на Грегъри вече не му пукаше.