Огледа коридора. Двамата Бриджъртън се бяха спрели, за да поговорят за нещо, а по позите им Луси се досети, че разговорът е доста напрегнат.

Нямаше ли да е по-добре, ако тя ги намери? Без който и да било Бриджъртън наоколо?

Ако Луси ги намери, щеше да ги предупреди и така да предотврати нещастието. Ако Хърмайъни искаше да се омъжи за брат й… ами, това щеше да бъде по неин избор, а не защото е била принудена, тъй като са я изненадали в неудобна ситуация.

Луси знаеше как да стигне до оранжерията. Само след няколко минути можеше да е там.

Предпазливо направи крачка назад. Изглежда, нито Грегъри, нито лейди Бриджъртън я забелязаха.

Девойката взе решение.

Още шест внимателни стъпки до ъгъла. А после – огледа за последно коридора – и пъргаво зави зад ъгъла.

И хукна.

Вдигна полите си и затича като вятър или поне толкова бързо, колкото ѝ позволяваше кадифената бална рокля. Нямаше представа с колко време разполага, преди господин Бриджъртън и лейди Бриджъртън да забележат отсъствието ѝ. Макар да не знаеха накъде се е затичала, Луси не се съмняваше, че щяха да я открият. На всяка цена трябваше първа да намери Хърмайъни и Ричард. Ако успееше да се добере до тях и да ги предупреди, можеше да избута Хърмайъни през вратата и да заяви, че е заварила Ричард сам.

Нямаше да разполага с много време, но можеше да се справи. Знаеше, че може.

Луси стигна до главния коридор и забави крачката си, докато преминаваше. Наоколо сновяха слуги, мяркаха се закъснели гости и тя не биваше да тича, тъй като можеше да възбуди подозрения.

Промъкна се в западния коридор, сви зад ъгъла и отново се затича. Дробовете ѝ горяха, под тежката рокля кожата ѝ бе покрита с пот. Но тя не забави темпото. Вече беше близо. Можеше да се справи.

Знаеше, че може да успее.

Трябваше да успее.

И тогава, сякаш с помощта на магия тя беше там – пред тежката двойна врата, водеща в оранжерията. Ръката ѝ хвана една от масивните дръжки и се накани да я натисне, но вместо това се приведе, за да си поеме дъх.

Очите ѝ пареха и тя се опита да се изправи. Когато успя, внезапно я връхлетя усещането, като че ли отгоре ѝ се стоварваше стена от паника. Стената беше материална, осезаема и с такава бързина падаше върху нея, че девойката се отдръпна.

Господи, не искаше да отваря тази врата. Не искаше да ги вижда. Не искаше да знае какво правеха, не искаше да знае защо или как. Не желаеше нищо от това. Искаше всичко да бъде така, както преди три дни.

Не можеше ли да върне времето назад? Та това бяха само три дни. Три дни и Хърмайъни все още щеше да бъде влюбена в господин Едмъндс, което в действителност не беше чак такъв проблем, след като нищо не се бе случило, а Луси щеше да бъде…

Тя щеше да бъде самата себе си, щастлива, уверена и само практически сгодена.

Защо всичко трябваше да се променя? Животът на Луси беше идеален такъв, какъвто бе досега. Всички заемаха своите места, всичко беше в пълен порядък и тя не бе длъжна да мисли толкова усилено за всичко. Не се интересуваше какво означава любовта и какво е усещането, а брат ѝ не въздишаше тайно по най-добрата ѝ приятелка, нейната сватба беше само мъгляв план в бъдещето и тя беше щастлива. Наистина беше щастлива.

И си искаше този живот обратно.

Вкопчи се по-здраво в дръжката, опита се да я натисне, ала тя не помръдна. Паниката все още я държеше в плен, сковаваше мускулите ѝ, притискаше гърдите ѝ. Тя не можеше да се съсредоточи. Не можеше да мисли.

И краката ѝ започнаха да треперят.

О, мили Боже, щеше да падне. Точно тук, насред коридора, на сантиметри от целта щеше да рухне на пода. И тогава…

— Луси!

Беше господин Бриджъртън, тичаше към нея и тя разбра, че се е провалила.

Беше се провалила.

Беше стигнала до оранжерията. Беше стигнала навреме, но просто бе застинала пред вратата. Като глупачка, обвила пръсти около проклетата дръжка на вратата и…

— Господи, Луси, какво си мислеше, че правиш? – забрави официалностите той, назовавайки я по малко име.

Сграбчи я за раменете, а тя се облегна на силното му тяло. Искаше да се сгуши до гърдите му и да забрави.

— Съжалявам – прошепна. – Съжалявам.

Не знаеше за какво съжаляваше, но въпреки това го каза.

— Една жена не бива да броди сама из къщата – каза Грегъри, а гласът му прозвуча различно. Дрезгаво. – Мъжете са пияни. И използват маските като разрешение, за да…

Той млъкна. А после…

— Хората не са на себе си.

Тя кимна и накрая откъсна поглед от пода и го насочи към лицето на Грегъри. И тогава го видя. Просто го видя. Лицето му, което ѝ бе станало толкова близко. Сякаш познаваше всяка черта, от най-малката къдрица до едва забележимия белег близо до лявото му ухо.

Девойката преглътна. Пое дълбоко въздух. Не точно като нормалното вдъхване, но дишаше. После задиша по-бавно, почти нормално.

— Съжалявам – повтори тя, защото не знаеше какво друго да каже.

— Проклятие! – изруга Грегъри и разтревожено се вгледа в лицето ѝ. – Какво се е случило с теб? Добре ли си? Някой…

Леко охлаби хватката си и трескаво се озърна.

— Кой направи това? – строго попита Грегъри. – Кой те накара да…

— Не – тръсна глава Луси. – Нямаше никого. Аз бях сама. Аз… аз исках да ги намеря. Помислих, че ако аз… Ами, не исках вие да… А сетне аз… Сетне дотичах тук и…

Грегъри стрелна поглед към вратата на оранжерията.

— Те там ли са?

— Не знам – призна Луси. – Така мисля. Не можах…

Паниката най-после бе стихнала, почти бе изчезнала и сега всичко ѝ се струваше толкова глупаво. Тя се чувстваше толкова глупава. Бе стояла до вратата и нищо не бе направила. Нищо.

— Не можах да отворя вратата – прошепна накрая.

Трябваше да му каже. Не можеше да го обясни, защото самата тя не го разбираше, но трябваше да му каже какво се бе случило.

Защото той я бе намерил.

И това бе променило всичко.

— Грегъри! – Лейди Бриджъртън нахлу в коридора, направо ги връхлетя, очевидно напълно останала без дъх, опитвайки се да ги догони. – Лейди Лусинда! Защо вие… Добре ли сте?

Звучеше толкова загрижено, че Луси се запита как ли изглежда. Усещаше, че е пребледняла. Всъщност се чувстваше някак смалена, но се зачуди какво толкова в лицето ѝ бе предизвикало такава очевидна тревога у лейди Бриджъртън.

— Аз съм добре – отвърна Луси, облекчена, че лейди Бриджъртън не я бе видяла такава, каквато я бе заварил господин Бриджъртън. – Просто съм малко задъхана. Мисля, че тичах прекалено бързо. Беше глупаво от моя страна. Съжалявам.

— Когато се обърнахме и видяхме, че ви няма… – Лейди Бриджъртън с всички сили се стараеше да изглежда строга, но веждите и бяха смръщени от притеснение, а очите ѝ бяха толкова добри и ласкави.

На Луси ѝ идеше да се разплаче. Никой никога не я бе гледал така. Хърмайъни я обичаше и това беше голяма утеха за Луси, но това беше различно. Лейди Бриджъртън не беше много по-възрастна от нея, с десет или петнайсет години, но както я гледаше…

Почти като майка.

Беше само за миг. Всъщност няколко секунди, но можеше да се престори, че ѝ е майка. И може би да изпита съжаление, само малко.

Лейди Бриджъртън пристъпи към тях, прегърна Луси през раменете и я отдръпна от Грегъри, който отпусна ръце.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

Луси кимна.

— Добре съм. Сега.

Лейди Бриджъртън погледна към Грегъри. Той кимна. Веднъж.

Луси не знаеше какво означава това.

— Мисля, че те може да са в оранжерията – рече тя и не бе много сигурна какво бе прозвучало в гласа ѝ – примирение или съжаление.

— Много добре. – Лейди Бриджъртън изпъна рамене и се отправи към вратата. – Не ни остава нищо друго, нали?

Луси поклати глава. Грегъри не реагира.

Лейди Бриджъртън пое дълбоко дъх и отвори вратата. Луси и Грегъри тутакси приближиха, за да надникнат вътре. В оранжерията беше тъмно, осветяваше я само лунната светлина, струяща през големите прозорци.