— Той е влюбен в нея – каза Кейт.

Грегъри нищо не каза. Потвърждаването на правотата му никога не му бе носила по-малко радост.

Луси местеше поглед от Кейт към Грегъри и обратно, а изражението на лицето ѝ граничеше с паника.

— Не – прошепна девойката. – Не, вие грешите.

— Не греша – със сериозен тон рече Кейт. – И ние трябва да ги намерим. По-бързо.

Тя се обърна и се втурна към вратата. Грегъри я последва. Дългокрак и чевръст, той много бързо я настигна. Лейди Лусинда няколко секунди остана като прикована на мястото си, после се изтръгна от вцепенението и забърза след тях.

— Той никога не би направил нещо против волята на Хърмайъни – настоятелно рече тя. – Кълна ви се.

Кейт спря. Обърна се. Погледна Луси. Изражението ѝ бе открито и може би малко тъжно, сякаш осъзнаваше, че в този момент по-младата жена губеше част от невинността си, и Кейт съжаляваше, че тя трябва да нанесе удара.

— Може и да не се налага – тихо промърмори лейди Бриджъртън.

Да я принуждава. Кейт не го каза, но думите увиснаха във въздуха.

— Може и да не се налага той да… Какво искате да…

Грегъри видя мига, в който Луси разбра. Очите ѝ, винаги толкова променливи на цвят, никога не бяха изглеждали по-сиви.

А изражението им бе толкова покрусено.

— Трябва да ги намерим – прошепна Луси.

Кейт кимна и тримата мълчаливо напуснаха залата.

ГЛАВА 10

В която любовта тържествува,

но не за нашия герой и нашата героиня.

Луси вървеше по коридора след лейди Бриджъртън и Грегъри. Опиваше се да сподави нарастващата в душата ѝ тревога. В стомаха ѝ се бе загнездило неприятно усещане, а дишането ѝ се бе учестило.

И мислите ѝ не бяха съвсем ясни. Трябваше да се съсредоточи върху настоящия проблем. Знаеше, че се налага да отдаде пълното си внимание на търсенето, но част от ума ѝ блуждаеше – замаян, паникьосан, неспособен да се отърве от ужасяващото предчувствие, че ще се случи нещо лошо.

Което не разбираше. Нима не искаше Хърмайъни да се омъжи за брат ѝ? Нима не бе казала току-що на господин Бриджъртън, че този брак, макар и невероятен, би бил идеален? Хърмайъни щеше да стане нейна сестра законно, не само емоционално, а Луси не би могла да си представи нещо по-чудесно. Но при все това, тя се чувстваше…

Неспокойна. И малко сърдита.

И виновна. Разбира се. Защото какво право имаше да се сърди?

— Трябва да се разделим – пое издирването в свои ръце господин Бриджъртън, след като завиха зад няколко ъгъла и глъчката от маскения бал стихна в далечината.

Той свали маската си. Дамите последваха примера му. Оставиха трите маски върху скътаната в уютна ниша малка масичка с настолна лампа.

Лейди Бриджъртън поклати глава.

— Не можем. Ти със сигурност не бива да ги намериш – каза тя на Грегъри. – Дори не желая да се замислям за последствията, ако госпожица Уотсън бъде открита насаме с двама неженени джентълмени.

Да не споменаваме реакцията му, помисли си Луси. Господин Бриджъртън ѝ се струваше уравновесен човек, обаче не бе сигурна, че ако се натъкнеше сам на двойката, нямаше да се впусне във възмутена тирада за защита на честта и добродетелта, което винаги водеше до катастрофа. Винаги. Макар че, имайки предвид чувствата му към Хърмайъни, реакцията му можеше да се дължи не толкова на накърнената чест и добродетел, колкото на гняв, породен от ревност.

И още по-лошо, въпреки че господин Бриджъртън може и да беше калпав стрелец, Луси бе сигурна, че можеше да насини нечие око със смъртоносна бързина.

— А тя не може да бъде сама – продължи лейди Бриджъртън и кимна към Луси. – Тъмно е. И пусто. Джентълмените носят маски, за Бога! Това намалява задръжките и приспива съвестта.

— Аз и без това не знам къде да търся – додаде Луси. Тя живееше тук вече седмица, но се съмняваше, че бе видяла и половината от къщата.

— Ще останем заедно – твърдо заяви лейди Бриджъртън.

Съдейки по вида му, господин Бриджъртън искаше да възрази, но се сдържа и вместо това каза:

— Чудесно. Тогава да не губим време.

И той тръгна напред с такива дълги крачки, че двете жени едва успяваха да го настигнат.

Разтваряше врати и ги оставяше открехнати, прекалено устремен да стигне до следващата врата и бързо да я отвори, така че тези, които се окажат вътре, да не могат нищо да променят. Луси правеше същото, но с вратите от другата страна на коридора. Лейди Бриджъртън беше отишла напред и също оглеждаше помещенията.

— О! – Луси отскочи назад и затръшна вратата.

— Намерихте ли ги? – попита господин Бриджъртън. Двамата с лейди Бриджъртън вече вървяха към нея.

— Не – избъбри Луси и лицето ѝ пламна. Мъчително преглътна. – Намерих някой друг.

Лейди Бриджъртън изпъшка.

— Господи! Моля не ми казвайте, че дамата е неомъжена.

Луси отвори уста, но изминаха няколко секунди, преди да отвърне:

— Не знам. И двамата бяха с маски, както разбирате.

— Били са с маски? – попита лейди Бриджъртън. – Тогава значи са женени. Но не един за друг.

Луси отчаяно искаше да я попита как бе достигнала до този извод, но не можа да събере смелост, а и господин Бриджъртън отклони мислите ѝ, като мина пред нея и рязко отвори вратата. Женски писък разцепи въздуха, последван от гневен мъжки глас, сипейки думи, които Луси не се осмеляваше да повтори.

— Извинете – промърмори господин Бриджъртън. – Продължавайте. – Той затвори вратата. – Морли – обяви – и съпругата на Уитмор.

— О! – удивено възкликна лейди Бриджъртън. – Нямах представа, че имат връзка.

— Трябва ли да направим нещо? – развълнува се Луси.

Господи, на по-малко от три метра от нея се извършваше прелюбодейство!

— Това е проблем на Уитмор – мрачно заяви господин Бриджъртън. – А ние имаме свои проблеми.

Луси застина на място, а той продължи надолу по коридора. Лейди Бриджъртън гледаше вратата. Явно много ѝ се искаше да я отвори и да надзърне вътре, но накрая само въздъхна и последва девера си.

Луси продължи да се взира във вратата, опитвайки се да се оправи сред хаоса от мисли, бушуващи в главата ѝ. Гледката на двойката върху масата – върху масата, за бога! – я бе потресла, но нещо друго я притесняваше. Нещо в самата сцена не беше наред. Не беше на място. Извън контекста.

Или може би нещо бе раздвижило паметта ѝ.

Какво беше то?

— Идвате ли? – повика я лейди Бриджъртън.

— Да – отвърна Луси. А после се възползва от предимството на невинността и младостта и добави: – Шокът, нали знаете. Просто ми е нужно малко време, за да се съвзема.

Лейди Бриджъртън съчувствено я погледна и кимна, но продължи да проверява стаите от лявата страна на коридора.

Какво бе видяла? Мъж и жена и разбира се, гореспомената маса. Два стола, розови. Един диван с дамаска на райета. И една малка масичка до дивана, върху която имаше ваза с цветя…

Цветя.

Това беше.

Тя знаеше откъде бяха цветята.

Ако грешеше, а всички останали бяха прави и брат ѝ действително беше влюбен в Хърмайъни, имаше едно-единствено място, където би я завел, за да я убеди да отвърне на чувствата му.

Оранжерията. Тя се намираше в другия край на къщата, далече от балната зала. И беше пълна не само с портокалови дръвчета, но и с цветя. Великолепни тропически цветя, за които лорд Бриджъртън навярно бе похарчил цяло състояние, за да му ги доставят отвън. Елегантни орхидеи. Редки рози. Дори скромни диви цветя, пресадени в оранжерията и обградени с много грижи и любов.

Нямаше по-романтично място от оранжерия, обляна в лунна светлина. И нямаше друго място, където брат ѝ би се чувствал по-свободно. Той обичаше цветя. Винаги ги бе обичал и имаше удивителна памет за техните имена, латински и общоприети. Винаги късаше някое цвете, бърборейки откъслечни сведения – че някое цъфти само на лунна светлина, а друго е роднина на подобно растение, донесено от Азия. Луси винаги бе намирала това за малко отегчително, но би могло да бъде и романтично, ако не брат ѝ разказваше за цветята.