Но дали братът на Луси се бе възползвал от възможността, която той бе пропуснал? Вероятността го терзаеше, гърдите му горяха, сякаш разкъсани от нажежен снаряд – отново го сграбчи това чувство, това усещане, това проклето… ужасно… дразнещо…

— Господин Бриджъртън?

Противно. Определено противно.

— Господин Бриджъртън, нещо не е ли наред?

Той извърна глава с два сантиметра, колкото да види лейди Лусинда, но при все това му бяха нужни няколко секунди, за да фокусира погледа си върху лицето ѝ. В очите ѝ се четеше притеснение, устните ѝ бяха тревожно стиснати.

— Не изглеждате добре – рече тя.

— Аз съм добре – изръмжа той.

— Но…

— Добре съм – тросна се младият мъж.

Тя се отдръпна.

— Разбира се, че сте добре.

Как го бе постигнал Фенсуърт? Как бе успял да остане насаме с госпожица Уотсън? Той все още имаше жълто около устата, за бога, току-що бе завършил университета и никога не е бил в Лондон. А Грегъри беше… Е… много по-опитен от него.

Трябваше да бъде по-бдителен.

Никога не биваше да допуска нищо подобно.

— Може би трябва да отида да потърся Хърмайъни – каза Луси, бавно отстъпвайки от него. – Виждам, че предпочитате да останете сам.

— Не! – изтърси Грегъри, малко по-рязко, отколкото благоприличието позволяваше. – Аз ще дойда с вас. Трябва двамата заедно да ги потърсим.

— Мислите ли, че това е разумно?

— Защо да не е?

— Аз… аз не знам. – Луси млъкна и няколко секунди се взира в него, без да мига, а накрая каза: – Просто не мисля, че е. Вие току-що се усъмнихте в разумността на това, че Ричард и Хърмайъни заедно са отишли в градината.

— Но вие със сигурност не можете да претърсите къщата сама.

— Естествено, че не – съгласи се Луси. Ако се съдеше по тона ѝ, беше глупаво дори да предполага нещо подобно. – Смятах да намеря лейди Бриджъртън.

Кейт? Господи!

— Не правете това – бързо рече Грегъри. И може би малко пренебрежително, макар че нямаше подобно намерение.

Но тя явно се обиди, защото гласът ѝ прозвуча рязко, когато попита:

— И защо не?

Грегъри се приведе, гласът му прозвуча глухо и нетърпеливо.

— Ако Кейт ги намери и те не са в приличен вид, както се полага, ще им се наложи да се оженят най-късно след две седмици. Помнете думите ми.

— Не говорете небивалици. Разбира се, че двамата ще бъдат в приличен вид, както се полага – изсъска лейди Лусинда. Това слиса Грегъри, защото никога не му бе хрумвало, че тя може с такава решителност да отстоява мнението си. – Хърмайъни никога не би си позволила да се държи неподобаващо – възмутено продължи тя. – Между другото нито пък Ричард. Той е мой брат. Мой брат.

— Той я обича – без да го усуква заяви Грегъри.

— Не. Не. Не я обича. – Мили боже, тя изглеждаше готова да избухне на части. – А дори и да я обичаше – продължи възмутено да нарежда, – което не е така, той никога не би я опозорил. Никога. Не би го сторил. Той не би…

— Той не би какво?

Тя преглътна.

— Не би го причинил на мен.

Грегъри не можеше да повярва в подобна наивност.

— В момента той не мисли за вас, лейди Лусинда. Всъщност дори съм готов да се обзаложа, че той нито веднъж не е помислил за вас.

— Говорите ужасни неща.

Грегъри сви рамене.

— Той е влюбен мъж. А влюбеният мъж е равнодушен към всички останали.

— О, това ли означава да си влюбен? – ядно попита тя. – Това означава ли, че вие също сте равнодушен?

— Не – кратко отвърна той и осъзна, че това всъщност бе истина.

Вече бе свикнал с тази чудата страст. И бе възвърнал своето равновесие. И като джентълмен със значително по-голям опит той беше, дори когато не се отнасяше до госпожица Уотсън, много по-разумен, отколкото Фенсуърт.

Лейди Лусинда го изгледа с надменно нетърпение.

— Ричард не е влюбен в нея. Не знам как да ви го обясня.

— Грешите – решително отсече Грегъри. Два дни бе наблюдавал Фенсуърт. Наблюдавал го бе как той неотклонно следи с поглед госпожица Уотсън. Смее се на шегите ѝ. Носи ѝ разхладителни напитки.

Бере цветя и ги затъква зад ухото ѝ.

Ако това не беше любов, тогава Ричард Абърнати беше най-внимателният, грижовен и безкористен по-голям брат в историята на мъжката половина от човечеството.

А тъй като самият той беше по-голям брат – когото често бяха притискали да танцува с приятелките на сестрите му, – Грегъри категорично можеше да заяви, че не съществуваше толкова любезен и отдаден по-голям брат.

Естествено, човек обича сестра си, но не жертва всяка минута заради най-добрата ѝ приятелка, без да очаква някаква награда.

Освен ако не беше замесена пламенна и несподелена любов.

— Не греша – каза лейди Лусинда с вид на възмутена по-малка сестра, едва сдържаща се да скръсти ръце пред гърдите си. – Ще отида да потърся лейди Бриджъртън.

Грегъри обви ръка около китката ѝ.

— Това би било огромна грешка.

Тя опита да отскубне ръката си, но Грегъри не я пусна.

— Не се отнасяйте покровителствено с мен! – изсъска тя.

— Не го правя. Просто ви напътствам.

Ченето ѝ увисна. Наистина, напълно увисна.

Гледката щеше да му достави удоволствие, ако в този момент не беше толкова бесен на целия свят.

— Вие сте непоносим – продума тя, след като дойде на себе си.

Грегъри сви рамене.

— Понякога.

— И заблуден.

— Много добре, лейди Лусинда. – Като едно от осем деца Грегъри не можеше да не се възхити от остроумна забележка или уместен отговор. – Но щях много повече да се впечатля от словесните ви умения, ако не се опитвах да ви удържа да не извършите някаква велика глупост.

Тя го погледна с присвити очи и процеди:

— Повече не желая да разговарям с вас.

— Никога?

— Отивам да потърся лейди Бриджъртън.

— Да ме потърсите? По какъв повод?

Това беше последният глас, който Грегъри искаше да чуе.

Младият мъж се обърна. Кейт стоеше пред двамата и наблюдаваше сцената с повдигната вежда.

И тримата мълчаха.

Кейт погледна многозначително към ръката на Грегъри, все още сключена около китката на Луси. Той бързо я пусна и отстъпи назад.

— Има ли нещо, за което трябва да знам? – попита лейди Бриджъртън с тон, представляващ идеална смесица от учтив интерес и добродетелна властност. На Грегъри му бе напомнено, че когато пожелаеше, снаха му можеше да бъде доста страховита личност.

Лейди Лусинда – естествено – тутакси заговори:

— Господин Бриджъртън, изглежда, смята, че Хърмайъни може да е в опасност.

Поведението на Кейт мигом се промени.

— В опасност? Тук?

— Не – изръмжа Грегъри, макар че това, което искаше да каже, беше: Ще те убия! Лейди Лусинда, ако трябва да бъдем точни.

— Не съм я виждала от известно време – продължи дразнещата глупачка. – Ние дойдохме заедно, но това беше преди близо час.

Кейт се огледа и накрая погледът ѝ се спря на вратата, водеща към градината.

— Не може ли да е в градината? Повечето от гостите вече се изнесоха там.

Лейди Лусинда поклати глава.

— Не я видях. Погледнах.

Грегъри нищо не каза. Струваше му се, че наблюдава как светът се руши пред очите му. А и наистина какво би могъл да каже, за да спре това?

— Не е отвън? – учуди се Кейт.

— Не мисля, че има нещо нередно – не спираше да дърдори тази досадница лейди Лусинда. – Но господин Бриджъртън нещо се притесни.

— Така ли? – Кейт извърна поглед към девера си. – Ти си се притеснил? Защо?

— Може ли да го обсъдим някой друг път? – неохотно промърмори Грегъри.

Кейт тутакси се отказа да настоява и погледна право към Луси.

— Защо той е притеснен?

Луси преглътна. А после прошепна:

— Мисля, че тя може да е с брат ми.

Кейт пребледня.

— Това не е добре.

— Ричард никога няма да направи нещо непристойно – настоя Луси. – Уверявам ви.