А той се усмихна. Не можа да се сдържи. Имаше нещо необикновено забавно у нея, докато бъбреше за храна.

Пресегна се и сложи един сандвич с краставичка върху чинията си.

— С такава препоръка нима бих могъл да откажа?

— Е, и сандвичите с шунка са много вкусни, ако този не ви хареса.

Колко типично за нея. Искаше всички да са щастливи. Опитай този сандвич. Ако не ти хареса, опитай този или този. А ако и те не ти харесат, вземи моя.

Естествено, тя не го бе казала, но някак си Грегъри знаеше, че щеше да го предложи.

Лейди Лусинда сведе поглед към подноса.

— Ще ми се да не ги бяха смесили.

Той въпросително я погледна.

— Моля?

— Ами – подхвана тя с онова „ами“, което предшества дълго и разгорещено обяснение. – Не мислите ли, че щеше да бъде по-практично да се отделят отделните видове сандвичи? Да се сложи всеки вид в по-малка чиния? По този начин веднага ще намерите този, който ви харесва, и ще знаете точно откъде да си вземете още един. Или – тя се въодушеви, сякаш разчепкваше проблем с огромно обществено значение, – ако изобщо има още един. Помислете. – Махна към подноса. – Може да не е останал нито един сандвич с шунка. А не бихте могли да преровите всички, докато търсите желания. Би било изключително невъзпитано.

Грегъри замислено я изгледа, накрая каза:

— Вие обичате нещата ви да са подредени, нали?

— О, да! – пламенно възкликна лейди Лусинда. – Наистина обичам.

Той си спомни за собствената си дезорганизираност. Захвърляше обувките си в гардероба, оставяше поканите разпръснати навсякъде… Миналата година бе дал отпуск на своя камериер, изпълняващ и ролята на секретар, за да посети болния си баща. Когато се бе върнал, горкият човек едва не бе припаднал при вида на безпорядъка върху бюрото на Грегъри.

Грегъри погледна сериозното личице на лейди Лусинда и едва не се разсмя. Навярно щеше да я подлуди само за една седмица.

— Харесва ли ви сандвичът? – поинтересува се тя, след като той отхапа една хапка. – С краставичката?

— Много е интересен – промърмори той.

— Чудя се дали храната трябва да е интересна?

Грегъри довърши сандвича си.

— Не съм сигурен.

Лейди Лусинда разсеяно кимна.

— Тези с шунката са много хубави.

Двамата потънаха в уютно мълчание, докато оглеждаха залата. Музикантите свиреха бърз валс и полите на дамите, въртящи се във вихъра на танца, се издуваха като копринени камбани. Невъзможно бе да ги наблюдаваш и да не почувстваш, че нощта сякаш е жива… неспокойна и трептяща от енергия… в очакване да направи своя ход.

Нещо щеше да се случи тази нощ. Грегъри бе сигурен в това. Нечий живот щеше да се промени.

Ако имаше късмет, щеше да бъде неговият.

Ръцете му изтръпнаха. Краката също. Струваше му огромно усилие да остане неподвижен. Искаше да се движи, да направи нещо. Искаше да раздвижи живота си, да се протегне и да улови мечтата си.

Искаше да се движи. Не можеше да остане на едно място. Той…

— Искате ли да танцуваме?

Нямаше намерение да го предлага. Но когато се обърна, Луси беше до него и думите просто се изплъзнаха от устата му.

Очите ѝ светнаха. Макар да беше с маска, той я видя как се зарадва.

— Да – почти въздъхна тя и добави: – Обичам да танцувам.

Грегъри взе ръката ѝ и я поведе към дансинга. Валсът бе в разгара си, но те бързо уловиха ритъма и танцът ги подхвана, превърна ги в едно цяло. За Грегъри бе достатъчно да притисне ръка към талията на своята дама и тя се движеше точно натам, където той очакваше. Двамата се въртяха, а въздухът се носеше с такава бързина около тях, че те се разсмяха.

Беше съвършено. Секващо дъха. Сякаш музиката се бе промъкнала през кожата им и направляваше всяко тяхно движение.

И изведнъж всичко свърши.

Толкова бързо. Прекалено бързо. Музиката стихна и за миг двамата замряха в прегръдките си, все още потънали в спомена за танца.

— О, това беше прекрасно! – възкликна лейди Лусинда със сияещи очи.

Грегъри я пусна и се поклони.

— Вие сте великолепна танцьорка, лейди Лусинда. Знаех си, че ще бъдете.

— Благодаря, аз… – Очите ѝ изведнъж се впиха в неговите. – Знаели сте?

— Аз… – Защо бе казал това? Нямаше намерение да го изрича. – Вие сте много грациозна – смънка накрая, докато я отвеждаше от дансинга. Всъщност беше много по-грациозна от госпожица Уотсън, макар че това беше обяснимо, имайки предвид какво бе казала Луси за липсата на танцувални умения у приятелката ѝ. – Личи си по походката ви – добави той, тъй като тя явно очакваше по-подробно обяснение.

Това трябваше да свърши работа, защото той нямаше намерение да задълбава по темата.

— О. – Устните ѝ потрепнаха. Съвсем леко. Но това беше достатъчно. И изведнъж го осени – тя изглеждаше щастлива. И Грегъри осъзна, че повечето хора не изглеждаха щастливи. Изглеждаха развеселени, оживени или доволни.

А лейди Лусинда изглеждаше щастлива.

И това много му хареса.

— Чудя се къде ли е Хърмайъни – рече тя и се огледа.

— Тя не дойде ли с вас? – учуди се Грегъри.

— Дойде. Но после видяхме Ричард. И той я покани на танц. Не – натърти тя – защото е влюбен в нея. Просто беше любезен. Това прави един брат за приятелката на сестра си.

— Аз имам четири сестри – напомни ѝ той. – Знам. – Но тутакси си спомни. – Мислех, че госпожица Уотсън не танцува.

— Не танцува. Обаче Ричард не го знае. Никой не го знае. Освен мен. И вас. – Тя настойчиво го погледна. – Моля ви, не казвайте на никого. Умолявам ви. Хърмайъни ще се почувства унизена.

— Устата ми е заключена – обеща той.

— Предполагам, че са отишли да пийнат нещо освежително – реши Луси и леко се наведе настрани, опитвайки се да види по-добре масата с напитките. – Хърмайъни каза, че ѝ е горещо. Това е любимото ѝ извинение. Почти винаги сработва, когато някой я покани на танц.

— Не ги виждам – отбеляза Грегъри, проследявайки погледа ѝ.

— Не, не бихте могли. – Тя отново се извърна с лице към него и леко поклати глава. – Не знам защо ги търся. Това беше доста отдавна.

— По-отдавна, отколкото е нужно на човек да си изпие питието на малки глътки?

Луси се засмя.

— Не, ако се наложи, Хърмайъни може цяла вечер да пие чаша лимонада. Но мисля, че Ричард ще изгуби търпение.

Според Грегъри брат ѝ с радост би отрязал дясната си ръка, за да има възможността да се взира в госпожица Уотсън, докато тя се преструва, че отпива от лимонадата си, но нямаше смисъл да се опитва да убеждава Луси.

— Навярно са решили да се поразходят – заяви Луси, очевидно без ни най-малко да се разтревожи.

Но Грегъри мигом се напрегна.

— В градината?

Тя сви рамене.

— Предполагам. Определено не са тук в балната зала. Хърмайъни не би могла да се скрие в тълпата. С нейната коса, нали разбирате.

— Но мислите ли, че е разумно да ги оставяме сами? – не се предаваше Грегъри.

Лейди Лусинда го погледна, като че ли не можеше да разбере настоятелността в гласа му.

— Те едва ли са сами – рече тя. – Отвън има повече от десетина души. Погледнах през френските врати.

Грегъри се застави да остане неподвижен, докато се опитваше да реши какво да прави. Очевидно трябваше час по-скоро да открие госпожица Уотсън, преди тя да е сторила нещо непоправимо.

Непоправимо.

Господи!

Животът може да се промени само за миг. Ако госпожица Уотсън действително се разхождаше някъде с брата на Луси… Ако някой ги заловеше…

В гърдите му започна да се надига някаква странна гореща вълна – смесица от гняв, ревност и нещо много неприятно. Госпожица Уотсън може би беше в опасност… или може би не беше. Може би тя охотно бе отвърнала на ухажването на Фенсуърт…

Не. Не, не бе отвърнала. Грегъри буквално изтика мисълта от главата си. Госпожица Уотсън си въобразяваше, че е влюбена в онзи нелеп господин Едмъндс, който и да беше той. Тя не би поощрявала флиртуването на Грегъри или лорд Фенсуърт.