— Вярно е – потвърди Антъни. – Но тя знае кога не може да спечели.

Кейт се извърна към Грегъри, макар че думите ѝ съвсем явно бяха насочени към съпруга ѝ.

— Знам как да избирам битките си.

— Не ѝ обръщай внимание – посъветва го Антъни. – Това е просто нейният начин да признае поражението си.

— И при все това той продължава – каза Кейт, без да се обръща конкретно към никого, – въпреки че знае, че накрая аз винаги побеждавам.

Антъни сви рамене и се усмихна на брат си с нетипична за него смутена усмивка.

— Тя е права, разбира се. – Той допи питието си. – Но няма смисъл да се предаваш без борба.

Грегъри само се усмихна. На този свят не се бяха раждали други толкова влюбени глупаци. Беше приятно да ги наблюдава, макар да изпитваше лека завист.

— Как върви ухажването ти? – поинтересува се снаха му.

Антъни мигом наостри уши.

— Какво ухажване? – попита той и върху лицето му се появи обичайното му изражение всички-да-ми-се- подчиняват-аз-съм-виконт. – Коя е тя?

Грегъри метна раздразнен поглед на Кейт. Той не бе споделил своите чувства с брат си. Не бе сигурен защо; навярно отчасти, защото през последните дни почти не бе виждал Антъни. Но имаше и нещо повече. Това просто не му се струваше нещо, което човек би желал да сподели с брат си. Особено с такъв, който му беше много повече от брат.

Да не споменаваме… Ако не успееше…

Е, той специално не искаше семейството му да знае.

Но той щеше да успее. Защо се съмняваше в себе си? Дори преди, когато госпожица Уотсън все се отнасяше към него като към незначителна досада, той беше сигурен в крайния резултат. Затова нямаше смисъл сега – когато приятелството им разцъфтяваше – той да се съмнява в себе си.

Кейт, напълно предвидимо, подмина без внимание раздразнението на Грегъри.

— Обожавам когато ти не знаеш нещо – заяви тя на съпруга си. – Особено когато аз го знам.

Антъни се извърна към Грегъри.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за една от тях?

— Не точно за тази – отвърна Грегъри. – Макар че, предпочитам да е нещо подобно.

Кейт доби обидено изражение, когато я нарекоха „нещо“, но бързо се окопити и се обърна към Антъни с думите:

— Той призна, че е влюбен в… – Размаха едната си ръка във въздуха, сякаш отпъждаше глупава идея. – О, няма значение, мисля, че няма да ти кажа.

Заявлението ѝ будеше подозрение. Тя навярно имаше намерение и занапред да продължи да крие информацията от съпруга си. Грегъри не беше сигурен кое му достави по-голямо удоволствие – че Кейт бе запазила тайната му или това, че Антъни беше озадачен и продължаваше да тъне в неведение.

— Да видим дали ще можеш да отгатнеш – предизвика тя съпруга си с лукава усмивка. – Това може да придаде смисъл на вечерта ти.

Антъни измери брат си със спокоен поглед.

— Коя е?

Грегъри сви рамене. Винаги вземаше страната на Кейт, когато се стигнеше до спор с брат му.

— Аз съм последният човек, който ще лиши вечерта ти от смисъл.

— Самонадеяно кутре – промърмори Антъни и Грегъри разбра, че вечерта започва чудесно.

Гостите започнаха да прииждат и след час балната зала се изпълни с жуженето на гласове и смях. Изглежда, с маските на лицата всички бяха малко по-авантюристично настроени и много скоро разговорите станаха по-неприлични, а шегите – по-цинични.

А смехът… Трудно беше да се намери точната дума, с която да се опише, но беше различен. Във въздуха витаеше нещо повече от веселие. Той бе напоен с нещо като възбуда, като че ли гостите някак си знаеха, че това беше нощта на дързостта.

На свободата.

Защото на сутринта никой нямаше да знае.

Като цяло Грегъри обичаше такива нощи.

Но към девет и половина започна да се обезсърчава. Почти беше сигурен, че госпожица Уотсън не се бе появила. Дори с маска за нея щеше да е невъзможно да скрие самоличността си. Косата ѝ бе прекалено изумителна, като призрачно сияние на светлината на свещите, за да я сбърка човек с някой друг.

От друга страна, лейди Лусинда… За нея нямаше да бъде трудно да се смеси с тълпата. Разбира се, тя имаше много красива коса, светлоруса с меден оттенък, но в нея нямаше нищо неочаквано или уникално. Навярно половината от дамите във висшето общество имаха коси със същия цвят.

Той огледа балната зала. Добре де, не половината. Може би дори не и една четвърт. Обаче не можеше да се каже, че косата ѝ прилича на озарена от лунна светлина като на приятелката ѝ.

Младият мъж се намръщи. Госпожица Уотсън действително вече трябваше да се е появила. Като гостенка в имението на нея не ѝ се налагаше да се оправя с разкаляни пътища, куци коне или с дългата редица чакащи отпред карети. И макар да не вярваше, че тя ще дойде толкова рано като него, все пак не би могла да закъснее с цял час.

Ако не друго, лейди Лусинда нямаше да го позволи. Тя беше изключително точна.

В добрия смисъл на думата.

А не по онзи непоносим, дразнещ начин.

Грегъри вътрешно се усмихна. Не, тя изобщо не беше такава.

Лейди Лусинда приличаше повече на Кейт или поне щеше да бъде, когато малко остарееше. Умна, делова, малко палава.

Всъщност доста забавна. Тя беше славна и мила девойка, тази лейди Лусинда.

Но и нея не видя сред гостите. Или поне така му се струваше. Не можеше да бъде напълно сигурен. Забеляза няколко дами с приблизително същия оттенък на косата като нейната, но никоя не му заприлича на нея. Едната от тях имаше различна походка – малко тромава, дори сякаш леко накуцваше. А другата не беше със същия ръст. Може би се различаваше с няколко сантиметра. Не можеше точно да определи.

Не беше тя.

Вероятно беше там, където и госпожица Уотсън. Неясно защо мисълта го поободри. С госпожица Уотсън нямаше да се случи нищо лошо, щом е заедно с лейди Лусинда.

Стомахът му се обади и той реши засега да прекрати диренето и да се подкрепи. Кейт, както винаги, бе поръчала да приготвят разнообразни вкусотии, за да могат гостите да похапват през цялата вечер. Грегъри се запъти право към сандвичите – те приличаха точно на онези, които домакинята бе поднесла на гостите в нощта на пристигането му, и тогава много му харесаха. Десетина щяха да му стигнат, за да засити глада си.

Хммм. Видя сандвичи с краставички – чисто похабяване на хляба, ако изобщо имаше такъв. Със сирене – не, не това търсеше. Може би…

— Господин Бриджъртън?

Лейди Лусинда. Щеше да познае гласа ѝ навсякъде.

Грегъри се обърна. Ето я и нея. Мислено се поздрави. Бил е напълно прав за онези маскирани медноруси създания. Определено тази вечер не се бе натъквал досега на нея.

Очите ѝ се разшириха и той осъзна, че маската ѝ от сиво-син филц беше със същия цвят като очите ѝ. Зачуди се дали госпожица Уотсън бе подбрала маска със зеления цвят на очите си.

— Вие сте, нали?

— Как разбрахте? – попита той.

Тя примигна.

— Не знам. Просто се досетих. – Устните ѝ се разтвориха – съвсем леко, колкото да проблеснат снежнобелите ѝ зъби, – и тя рече: – Аз съм Луси. Лейди Лусинда.

— Знам – промърмори Грегъри, все още зазяпан в устата ѝ. Какво казваха за маските? Че закриват горната част на лицето и правят долната по-интригуваща.

Почти омагьосваща.

Как не бе забелязал, че ъгълчетата на устните ѝ са леко повдигнати? Или луничките, ръснати по носа ѝ? Бяха седем. Точно седем, всичките с идеален овал с изключение на последната, която имаше формата на Ирландия.

— Огладняхте ли? – попита тя.

Грегъри примигна и с мъка откъсна поглед от устните ѝ, за да го насочи към очите ѝ.

Тя сочеше сандвичите.

— Тези с шунка са много вкусни. И с краставичките. Аз обикновено не си падам много по сандвичите с краставички – с тях изглежда никога няма да се нахраниш, макар че ми харесва как хрупкат, – но тези са с малко меко сирене, а не само с масло. Много неочаквано и приятно.

Тя млъкна, наклони глава настрани и го погледна, очаквайки отговора му.