— Предполагам, че той също е блестящ стрелец.

Тя съкрушено кимна.

— Съжалявам.

Двамата отново закрачиха към къщата.

— В такъв случай няма да го предизвиквам на дуел – някак си безцеремонно заяви господин Бриджъртън.

— Предпочитам да не го правите.

Грегъри се извърна към нея с изражение, което би могло да бъде наречено единствено като лукаво.

— Е, лейди Лусинда, смятам, че вие току-що заявихте привързаността си към мен.

Устата ѝ се отвори като на риба на сухо.

— Аз не… и какво по-точно ви даде основание за подобен извод? – И защо страните ѝ внезапно пламнаха?

— Това би бил неравен двубой – заяви господин Бриджъртън, без очевидно ни най-малко да се притеснява от своя недостатък. – Макар, честно казано, да се съмнявам, че в цяла Британия ще се намери и един мъж, с когото да съм наравно по умения за стреляне.

Луси все още не се бе оправила от потреса от преди малко и главата ѝ все още ѝ се маеше, но успя да промърмори:

— Сигурна съм, че преувеличавате.

— Не – отвърна той, почти нехайно. – Вашият брат навярно ще ме уцели в рамото. – Замълча, обмисляйки казаното. – Ако предположим, че не се цели в сърцето ми.

— О, не ставайте глупав.

Той сви рамене.

— При все това вие сте загрижена за моето благополучие повече, отколкото си мислите.

— Аз съм загрижена за благополучието на всички – тросна се Луси.

— Да – промърмори той, – така е.

Луси отстъпи назад.

— Защо думите ви прозвучаха като обида?

— Така ли? Уверявам ви, че не съм искал да ви засегна.

Тя толкова дълго се взира с подозрение в него, че той накрая вдигна ръце в знак, че се предава.

— Това беше комплимент, кълна се.

— Неохотно даден.

— Съвсем не! – Грегъри я погледна и не можа да сдържи усмивката си.

— Вие ми се присмивате!

— Не – настоя той, но после, естествено, се разсмя. – Извинете. Сега се смея.

— Бихте могли поне да се опитате да бъдете любезен и да кажете, че се смеете заедно с мен.

— Бих могъл. – Той се ухили, а в очите му лумнаха дяволити пламъчета. – Но би било лъжа.

Луси едва не го шляпна по рамото.

— О, вие сте ужасен!

— Като трън в петата за братята ми, уверявам ви.

— Наистина ли? – Луси никога и никому досега не бе била трън в петата, но в този момент подобна перспектива ѝ се стори доста привлекателна. – И защо така?

— О, все същите натяквания. Трябва да улегна, да си намеря цел, да се заловя за нещо полезно.

— Да се ожените?

— И това също.

— Затова ли сте толкова влюбен в Хърмайъни?

Грегъри замълча – само за миг. Но колебанието беше там. Луси го долови.

— Не – отвърна той. – Това е нещо съвсем различно.

— Разбира се – побърза да се съгласи Луси, чувствайки се глупаво, задето бе попитала.

Та той още снощи ѝ бе разказал – за любовта, която те връхлита и просто нямаш избор. Той не искаше Хърмайъни, за да угоди на брат си; искаше Хърмайъни, защото не можеше да не я иска.

И тези мисли я заставиха да се почувства малко по-самотна.

— Ето че стигнахме. – Господин Бриджъртън посочи вратата към салона. Луси дори още не бе осъзнала, че вече са пред къщата.

— Да, разбира се. – Тя погледна към вратата, после към него, чудейки се защо се чувства толкова неловко сега, когато трябваше да се сбогуват. – Благодаря ви за компанията.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Луси пристъпи към вратата, после отново се извърна с лице към него.

— О!

Веждите му въпросително се извиха.

— Нещо не е ли наред?

— Не. Но трябва да се извиня… Аз доста ви отклоних от пътя ви. Казахте, че обичате да се разхождате там – по пътеката към езерото, – когато имате нужда да помислите. А така и не стигнахте до целта си.

Той я погледна с любопитство и леко наклони глава настрани. А в очите му – о, ако Луси можеше да опише това, което видя в тях! Защото не го разбра, не разбра как то я накара угрижено да склони глава заедно с неговата, как я застави да почувства, че мигът се разтяга… по-дълго… по-дълго… докато не се превърне във вечност.

— Не искахте ли да останете сам? – тихо попита тя… почти шепнешком.

Господин Бриджъртън бавно поклати глава.

— Исках. – Изрече го така, сякаш току-що му бе хрумнало, като че мисълта, пръкнала се в главата му, бе нова и доста неочаквана. – Исках – повтори младият мъж, – но сега не искам.

Тя го погледна и той също я погледна. И внезапно я осени.

Той не знае защо.

Не знаеше защо вече не желаеше да остане насаме със себе си.

А тя не разбираше защо това беше толкова важно.

ГЛАВА 9

В която нашата история прави рязък обрат.

На следващата вечер щеше да се състои маскеният бал. Събитието обещаваше да бъде грандиозно, не прекалено грандиозно, разбира се – братът на Грегъри, Антъни, нямаше да изтърпи голямо нарушение на спокойния му провинциален живот. Но при все това балът щеше да бъде кулминацията на забавленията в имението. Щяха да присъстват всички гости заедно с още стотина или толкова души – някои от Лондон, а други направо от домовете си в провинцията. Всички спални бяха проветрени и приготвени за обитателите им, но въпреки това доста голям брой гости трябваше да нощуват в съседните имения, а малцината, които нямаха късмет, в близките странноприемници.

Първоначалният замисъл на Кейт беше да устрои фантастичен бал с маски – тя копнееше да се накипри като Медуза (което за никого не бе изненада), – но накрая заряза идеята, след като Антъни я осведоми, че ако продължава да настоява, той сам ще избере костюма си.

Погледът, който ѝ хвърли, очевидно бе достатъчен тя да обяви мигновено отстъпление.

По-късно сподели с Грегъри, че Антъни още не ѝ бил простил, задето миналата година го бе накарала да отиде на маскения бал в семейство Билингтън, издокаран с костюм на Купидон.

— Костюмът е бил прекалено ангелски? – попита Грегъри.

— Да, но откъм положителната страна – настоя Кейт. – Сега вече знам точно как е изглеждал той като бебе. Всъщност много очарователно.

— До този момент – потръпна Грегъри – не осъзнавах точно колко много те обича брат ми.

— Много – усмихна се Кейт и кимна. – Действително много.

И така, бе постигнат компромис. Никакви костюми, само маски. Антъни нямаше нищо против маската, тя щеше да му позволи изцяло да зареже задълженията си на домакин, ако реши (и без това кой щеше да забележи отсъствието му?), а Кейт се зае да сътвори маска като на Медуза, със змии, изскачащи във всички посоки. (Напълно безуспешно.)

По настояване на Кейт Грегъри се появи в балната зала точно в осем и половина и балът бе открит. Това, естествено, означаваше, че единствените присъстващи гости бяха той, брат му и Кейт, но наоколо се суетяха достатъчно слуги, така че помещението не изглеждаше празно. Антъни заяви, че е възхитен от сбирката.

— Така е много по-добре, без цялата тази блъсканица наоколо – щастливо обяви той.

— Откога стана такъв противник на светските събития? – попита Грегъри и грабна висока чаша с искрящо шампанско от подноса на минаващия сервитьор.

— Нищо подобно – сви рамене Антъни. – Просто ми писна да слушам всякакъв род глупости.

— Трудно му е да остарява – потвърди съпругата му.

Дори и коментарът ѝ да го бе обидил, Антъни с нищо не го показа.

— Просто не желая да имам работа с идиоти – каза той на Грегъри и лицето му грейна. – А това намалява наполовина светските ми задължения.

— Какъв е смисълът да имаш титла, ако не можеш да откажеш нечия покана? – насмешливо промърмори Грегъри.

— Наистина – съгласи се Антъни. – Наистина.

Грегъри се извърна към Кейт.

— Нямаш ли доводи против това?

— О, имам много доводи – отвърна снаха му и протегна шия, докато оглеждаше балната зала, за да се увери, че няма възникнали проблеми в последната минута. – Аз винаги имам доводи.