— Не се интересува. – Лейди Лусинда прехапа устна. – Но той е мой брат. А ако се интересуваше, аз щях да го подкрепя, не мислите ли?

Грегъри повдигна вежда.

— Виж ти, колко бързо предаността ви сменя посоката!

Тя го погледна почти извинително.

— Той е граф. А вие… не сте.

— От вас ще излезе забележителна светска майка.

Гърбът ѝ се скова.

— Моля?

— Излагате приятелката си на търг и я давате на този, който направи най-високия залог. Когато вашата дъщеря порасне и стане за женене, вече ще сте доста обиграна.

Тя скочи на крака, очите ѝ блестяха от гняв и възмущение.

— Казахте ужасно нещо. Най-важното за мен винаги е било щастието на Хърмайъни и ако тя може да бъде щастлива с граф… който е и мой брат…

О, страхотно! Сега тя се опитваше да сватоса Хърмайъни с Фенсуърт. Няма що, голям успех постигна, Грегъри. Голям, наистина!

— Тя може да бъде щастлива с мен. – Той стана. И това беше вярно. Тази сутрин два пъти я бе разсмял, въпреки че тя него – не.

— Разбира се, че може – съгласи се лейди Лусинда. – И Бог ми е свидетел, вероятно ще бъде щастлива с вас, ако не оплескате всичко. А и без това Ричард е прекалено млад, за да се жени. Той е едва на двайсет и две.

Грегъри с любопитство я огледа. Сега звучеше така, сякаш го смяташе за най-добрия кандидат. Какво мислеше наистина?

— И – добави тя, нетърпеливо затъквайки зад ухото си един тъмнорус кичур, който вятърът постоянно хвърляше в лицето ѝ – той не е влюбен в нея. Напълно съм сигурна в това.

Изглежда, нито един от тях имаше какво да добави към казаното, а тъй като и двамата бяха на крака, Грегъри махна с ръка към къщата.

— Ще се връщаме ли?

Тя кимна и те бавно поеха напред.

— Това все още не решава проблема с господин Едмъндс – отбеляза Грегъри.

Тя се подсмихна.

— Какво означава това? – недоволно попита той.

Сега лейди Лусинда направо се изкиска. Е, може би не точно изкиска, но издаде онзи особен звук с носа си, както правят хората, когато им е смешно.

— Нищо – отвърна тя, все още с усмивка. – Всъщност съм впечатлена, че не се престорихте, че не помните името му.

— Може би трябваше да го нарека господин Едуардс, после господин Елингтън, господин Едифис, господин…

Луси високомерно повдигна вежди.

— Уверявам ви, че щяхте да изгубите уважението ми.

— Какъв ужас. О, какъв ужас – простена той и сложи ръка на сърцето си

Лейди Лусинда го стрелна с поглед през рамо и закачливо му се усмихна.

— Едва не ви улучих.

Той запази безгрижното си изражение.

— Аз съм ужасен стрелец, но знам как да избегна куршум.

Това вече я заинтригува.

— Никога не съм срещала мъж, който открито да признае, че е лош стрелец.

Грегъри сви рамене.

— Има някои неща, от които просто няма как да се скриеш. Аз винаги ще бъда Бриджъртън, когото при стрелба отблизо сестра му винаги ще го победи.

— Онази, за която ми разказахте?

— Всички – честно призна Грегъри.

— О. – Лейди Лусинда се намръщи.

Сигурно трябваше да има някакво предписание какво трябва да се каже в такава ситуация. Какво се казва, когато един джентълмен признае някой свой недостатък? Не си спомняше някой досега да го бе правил, но със сигурност в човешката история е имало случаи, когато някои джентълмени са го правили. И някой е бил длъжен да отвърне на подобно признание.

Девойката примигна, надявайки се подходящият отговор да изникне в съзнанието ѝ. Обаче нищо не ѝ хрумна.

И тогава…

— Хърмайъни не може да танцува. – Думите, изскочили от устата ѝ, нямаха никаква връзка със съзнанието ѝ.

Мили боже, нима това имаше някакъв смисъл?

Той спря и се извърна към нея. Върху лицето му бе изписано любопитство. Или може би просто беше изумен. Навярно и двете. И изрече единственото нещо, което човек би могъл да каже при подобни обстоятелства:

— Моля?

Луси повтори казаното, защото нямаше как да си върне обратно думите.

— Тя не може да танцува. Затова не танцува. Защото не може.

И после зачака в земята да се разтвори пропаст, за да може да скочи в нея. Никак не ѝ помагаше и това, че в момента господин Бриджъртън се взираше в нея, сякаш беше леко умопобъркана.

Успя да изстиска измъчена усмивка – това бе всичко, с което можеше да запълни този невъзможно дълъг момент.

Накрая той проговори:

— Сигурно има причина, поради която ми казвате това.

Луси нервно издиша. Той не звучеше ядосан – по-скоро любопитен, отколкото каквото и да било друго. А и тя нямаше намерение да обиди Хърмайъни. Но когато той каза, че не можел да стреля, просто ѝ се бе сторило подходящо – колкото и да бе странно – да му каже, че Хърмайъни не може да танцува. Наистина ѝ изглеждаше съвсем на място. Предполагаше се, че мъжете трябва да са отлични стрелци, жените да танцуват, а истинските най-добри приятелки трябваше да си държат глупавите уста затворени.

Явно и тримата имаха нужда от малко напътствия.

— Мислех, че това ще ви накара да се почувствате по-добре – каза накрая Луси. – Защото не умеете да стреляте.

— О, аз мога да стрелям – възрази господин Бриджъртън. – Това е лесната част. Просто не умея да улучвам.

Луси се засмя. Не можа да се сдържи.

— Аз бих могла да ви науча.

Той рязко извърна глава.

— О, боже! Само не ми казвайте, че и вие умеете да стреляте.

Луси гордо се изпъчи.

— Всъщност много добре.

Той поклати глава.

— Само това липсваше.

— Това е прекрасно умение – възрази тя.

— Сигурен съм, че е така, но в живота ми вече има четири жени, които могат да стрелят по-добре от мен. Последното, което ми е нужно, е… о, боже отново, моля ви, само не ми казвайте, че и госпожица Уотсън е отличен стрелец.

Луси стреснато примигна.

— Знаете ли, не съм сигурна.

— Е, в такъв случай има някаква надежда.

— Не е ли странно това? – промърмори тя.

Той сериозно я изгледа.

— Че имам надежда?

— Не, че… – Не можеше да го каже. Господи, дори на нея ѝ се струваше глупаво.

— А, вие навярно мислите, че е странно, задето не знаете дали госпожица Уотсън може да стреля.

Ето пак. Той се досети.

— Да – призна Луси. – Но пък и откъде бих могла да знам? Точната стрелба не беше част от занятията в училището на госпожица Мос.

— За огромно облекчение на джентълмените по света, уверявам ви. – Той се усмихна накриво. – Кой ви е учил?

— Баща ми – изстреля Луси, преди да обмисли отговора си. В първия миг ѝ се стори, че въпросът я изненада, но не беше това.

Изненада я отговорът ѝ.

— Господи, когато още сте прохождали?

— Тъкмо вече бях проходила – отвърна Луси, все още озадачена от странната си реакция. Сигурно се дължеше на това, че не мислеше често за баща си. Той си бе отишъл толкова отдавна, че нямаше много въпроси, чиито отговори да е определил покойният граф Фенсуърт. – Той смяташе, че това е важно умение – продължи тя. – Дори за момичетата. Нашият дом се намира недалеч от дувърското крайбрежие и винаги има контрабандисти. Повечето от тях са приятелски настроени – всички ги познават, дори мировият съдия.

— Навярно се е наслаждавал на френския коняк – промърмори господин Бриджъртън.

Луси се усмихна при спомена.

— Както и баща ми. Но не всички контрабандисти ни бяха познати. Сигурна съм, че някои са били доста опасни. И… – Тя се наведе към него. Човек не говори такива неща, без да се наведе към събеседника си. Не би било забавно, нали?

— И…? – нетърпеливо я подкани господин Бриджъртън.

Лейди Лусинда снижи гласа си.

— Мисля, че те бяха шпиони.

— В Дувър? Преди десет години? Естествено, че там е имало шпиони. Макар да се съмнявам в целесъобразността на решението да се въоръжава едва проходилото население.

Луси прихна.

— Е, аз бях малко по-голяма от това. Струва ми се, че тогава съм била на седем. След като татко почина, Ричард продължи с уроците.