— Доколкото ми е известно, това там е маргаритка – заговори господин Бриджъртън, докато прекосяваха поляната. – А онова синьо цвете с дългото стъбло… Всъщност нямам представа как се нарича.

— Делфиниум – припряно рече Луси – и трябва да знаете, че не ви извиках, за да си говорим за цветя.

— Заподозрях го.

Тя реши да не обръща внимание на тона му.

— Бих искала да ви дам един съвет.

— Наистина ли – провлачи той, при това интонацията му не бе въпросителна.

— Наистина.

— И какъв е този ваш съвет?

Действително нямаше начин да го каже по-тактично, затова Луси го погледна право в очите и заяви:

— Вие правите всичко погрешно.

— Моля? – сковано процеди той.

Луси с усилие сподави въздишката си. Ето че бе засегнала гордостта му и той със сигурност щеше да стане непоносим.

— Ако искате да покорите сърцето на Хърмайъни – заговори тя, – трябва да направите нещо различно.

Господин Бриджъртън се втренчи в нея с поглед, който можеше да бъде определен като едва ли не пренебрежителен.

— Аз съм напълно способен да ухажвам една дама.

— Сигурна съм, че сте… с другите дами. Но Хърмайъни е различна.

Господин Бриджъртън остана мълчалив и Луси разбра, че върви в правилната посока. Той също смяташе Хърмайъни за различна, иначе не би полагал толкова усилия.

— Всички правят същото, което и вие – обясни Луси и стрелна поглед през рамо, за да се увери, че Хърмайъни и господин Бърбрук нямат намерение да се присъединят към тях. – Всички.

— Един джентълмен обича да го сравняват със стадото – изрече ехидно господин Бриджъртън.

Луси имаше един куп подходящи отговори на това, но реши да не се отклонява от главната тема и продължи:

— Вие не трябва да се държите като останалите. Трябва да се откроите от тях.

— И как предлагате да го направя?

Девойката пое дълбоко дъх. Отговорът ѝ никак нямаше да му хареса.

— Трябва да престанете да бъдете толкова… отдаден. Не се отнасяйте с нея като с принцеса. Всъщност е най-добре няколко дни да я оставите на мира.

Върху лицето му се изписа недоверие.

— И да оставя останалите джентълмени да ѝ се нахвърлят?

— Те и без това ще ѝ се нахвърлят – нехайно отвърна тя. – Нищо не можете да сторите за това.

— Страхотно.

Луси не се обезкуражи, а продължи към целта.

— Ако вие се отдръпнете, Хърмайъни ще изпита любопитство защо сте го направили. – Господин Бриджъртън очевидно продължи да се съмнява, затова тя настоя: – Не се тревожете, тя ще разбере, че се интересувате от нея. За бога, би трябвало да е пълна глупачка, за да не го разбере след днешния ден.

При тези думи господин Бриджъртън се намръщи, а Луси не можеше да повярва, че води толкова откровен разговор с почти непознат мъж. Но отчаяните ситуации изискваха отчаяни мерки… или отчаяни речи.

— Тя ще го разбере, обещавам ви. Хърмайъни е много умна. Макар че, изглежда, не всички го забелязват. Повечето мъже не са способни да видят по-далеч от лицето ѝ.

— Аз бих искал да опозная ума ѝ – тихо промълви той.

Нещо в тона му уцели Луси право в сърцето. Тя вдигна глава, погледна в очите му и изпита странното усещане, че се намира някъде другаде и той също беше там, а светът около тях изчезва.

Той се различаваше от другите джентълмени, които познаваше. Тя не беше сигурна как точно, просто знаеше, че той притежава нещо повече. Нещо особено. Нещо, което я накара да изпита силна болка дълбоко в гърдите.

За миг ѝ се стори, че ще се разплаче.

Но не го направи. Защото наистина не можеше. А и не беше от тези жени. И не желаеше да бъде. ѝ определено нямаше да плаче, когато дори не знаеше причината.

— Лейди Лусинда?

Прекалено дълго бе мълчала. Това беше толкова нетипично за нея и…

— Тя няма да ви позволи – изтърси тя. – Имам предвид, да опознаете ума ѝ. Но можете… – Девойката се прокашля и няколко пъти примигна, за да проясни погледа си, после решително прикова очите си в малката туфа маргаритки, облени от слънчевите лъчи. – Можете да я убедите по друг начин – продължи тя. – Сигурна съм, че можете. Ако проявите търпение. И сте истински.

Той не отвърна веднага. Известно време единствено шепотът на вятъра нарушаваше тишината. Накрая събеседникът ѝ тихо попита:

— Защо ми помагате?

Луси отново го погледна и с облекчение установи, че този път земята остана твърда под краката ѝ. Отново беше себе си – енергична, разумна и практична до краен предел, без никакви глупави фантазии в главата. А той просто беше поредният джентълмен, съревноваващ се за ръката на Хърмайъни.

Всичко беше нормално.

— Или вие, или господин Едмъндс – отвърна Луси.

— Значи така се казва – промърмори той.

— Той е секретар на баща ѝ – обясни Луси. – Не е лош човек и не мисля, че преследва само парите ѝ, но всеки глупак може да види, че вие сте по-добра партия.

Господин Бриджъртън наклони глава настрани.

— Стори ли ми се, или вие току-що нарекохте госпожица Уотсън глупачка?

Луси се извърна към него и го прониза с твърд поглед.

— Никога не подлагайте на съмнение предаността ми към Хърмайъни. Аз не бих могла… – Хвърли бърз поглед към приятелката си, за да се увери, че тя не гледа към тях, и снижи глас: – Не бих могла да я обичам по-силно дори ако беше моя родна сестра.

За негова чест, господин Бриджъртън почтително се поклони и рече:

— Обидих ви. Моля да ме извините.

Луси мъчително преглътна и кимна, приемайки думите му. Той имаше такъв вид, все едно действително го мислеше, и това постепенно я успокои.

— Хърмайъни означава много за мен – призна тя и се замисли за всички училищни ваканции, които бе прекарала със семейство Уотсън, за самотните посещения у дома. Нейните ваканции сякаш никога не съвпадаха с тези на брат ѝ, а Фенсуърт Аби беше студено и мрачно място само в компанията на чичо ѝ.

Робърт Абърнати винаги бе изпълнявал задълженията си към своите двама повереници, но винаги оставаше студен и недружелюбен. Пребиваването ѝ у дома означаваше дълги самотни разходки, безкрайно четене на книги в самота, самотни закуски, обеди и вечери, тъй като чичо ѝ Робърт никога не прояви желание да седне на масата с нея. Когато ѝ съобщи, че ще учи в училището на госпожица Мос, Луси изпита желание да се хвърли на врата му, да го прегърне и да изкрещи: „Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“

Само че дотогава тя никога не го бе прегръщала, не и през седемте години, през които беше неин настойник. Освен това той седеше зад бюрото си и вече се бе съсредоточил върху документите, пръснати пред него, давайки ѝ да разбере, че е свободна и може да си върви.

Когато пристигна в училището, Луси с ентусиазъм се хвърли в новия си живот. Обожаваше всяка една минута. Толкова беше прекрасно да има хора, с които да говори. Брат ѝ Ричард бе заминал за Итън на десет години, още преди баща ѝ да умре, а тя близо десет години бе обикаляла из коридорите на Фенсуърт Аби, придружавана единствено от гувернантката.

В училище хората я харесаха. И това беше най-хубавото от всичко. У дома тя беше само допълнение, но в училището за изискани млади дами на госпожица Мос другите ученички търсеха компанията ѝ. Задаваха ѝ въпроси и с нетърпение очакваха отговора ѝ. Луси може и да не беше най-популярното момиче, но имаше чувство за принадлежност, за значимост.

През първата година от обучението им двете с Хърмайъни бяха настанени в една стая и приятелството им беше почти мигновено. До вечерта на онзи първи ден двете се смееха и бъбреха, сякаш се бяха познавали през целия си живот.

Хърмайъни я караше да се чувства… някак си по-добра. Не само приятелството им, а съзнанието, че са приятелки. Луси обичаше да бъде нечия най-добра приятелка. И разбира се, ѝ харесваше да има своя най-добра приятелка, но най-много я радваше мисълта, че на този свят има човек, който я смяташе за най-добрата. Това я караше да се чувства уверено.

Успокояващо.