Грегъри виждаше само тила на лейди Лусинда, но не му бе трудно да си представи как недоумяващо примигва, когато попита:

— Вие носите кадифе, когато рисувате?

— Ако е студено.

— Колко… необикновено.

Лицето на Невил грейна.

— Мислите ли? Винаги съм искал да бъда необикновен.

— Вие сте – каза тя и Грегъри долови искрената убеденост в гласа ѝ. – Вие определено сте необикновен, господин Бърбрук.

Невил направо засия.

— Необикновен. Това ми харесва. Необикновен. – Отново се усмихна и повтори думите, сякаш ги пробваше на вкус: – Необикновен. Необикновен. Не-оооооо-бикновен.

Четиримата продължиха своят път до селото в дружеско мълчание, от време на време подчертавано от опитите на Грегъри да привлече госпожица Уотсън в разговора. Понякога успяваше, но по-често лейди Лусинда поддържаше и довършваше разговора. В случаите, когато не ръчкаше приятелката си да вземе участие в обсъжданата тема.

А Невил през цялото време бъбреше, най-вече сам със себе си и най-вече за новооткритата си необикновеност.

Най-накрая се показаха познатите селски постройки. Невил обяви, че бил необикновено изгладнял, каквото и да означаваше това, затова Грегъри поведе групата към „Белия елен“ местна странноприемница, в която се поднасяше проста, но винаги вкусна храна.

— Можем да си устроим пикник – предложи лейди Лусинда. – Няма ли да е чудесно?

— Страхотна идея! – възкликна Невил, зяпайки я сякаш беше богиня, спуснала се за кратко сред простосмъртните.

Грегъри беше малко смаян от жаркия плам в очите му, но лейди Лусинда като че ли не забеляза.

— А вие как мислите, госпожице Уотсън? – попита Грегъри.

Но въпросната дама толкова бе погълната от мислите си, погледът ѝ бе отнесен, макар очите ѝ да бяха вперени в някаква картина на стената.

— Госпожице Уотсън? – повтори той и когато най-после успя да привлече вниманието ѝ, попита: – Бихте ли желали да си устроим пикник?

— О. Да, би било прекрасно.

След тези думи тя отново се зае да съзерцава пространството, а съвършените ѝ устни се извиха в замислено, почти изпълнено с копнеж изражение.

Грегъри кимна, сподави разочарованието си и пристъпи към организацията. Собственикът на странноприемницата, добър познат на семейството му, му даде две чисти завивки за легла, които да разстеле на земята, и обеща да приготви и донесе кошница с храна.

— Отлично се справихте, господин Бриджъртън – похвали го лейди Лусинда. – Не си ли съгласна, Хърмайъни?

— Да, разбира се.

— Надявам се да донесе пай – рече Невил, докато придържаше вратата, за да минат дамите. – Винаги мога да ям пай.

Грегъри ловко улови госпожица Уотсън под ръка, преди тя да успее да се изплъзне.

— Помолих да донесе разнообразна храна – тихо я осведоми. – Надявам се, че все нещо ще отговаря на предпочитанията ви.

Тя го погледна и той отново почувства как въздухът напуска със свистене тялото му и потъва в очите ѝ. Беше убеден, че и тя го е почувствала. Трябва да го е почувствала. Как бе възможно да не го е почувствала, след като той усещаше, че нозете му се подгъват под него?

— Сигурна съм, че ще бъде много вкусна – каза прелестната сирена.

— Обичате ли сладко?

— Да – призна тя.

— Тогава имате късмет – довери ѝ Грегъри. – Господин Гладиш обеща да включи в менюто прочутия пай с цариградско грозде на съпругата му, прославил я в целия окръг.

— Пай? – Невил видимо живна и се извърна към лейди Лусинда. – Той наистина ли каза, че ще ни донесат пай?

— Струва ми се, че да – отвърна тя.

Невил доволно въздъхна.

— Обичате ли пай, лейди Лусинда?

Почти незабележима сянка на раздразнение помрачи за секунди чертите на лицето ѝ.

— Какъв пай, господин Бърбрук?

— О, какъвто и да е. Сладък, с билки, плодов, месен.

— Ами… – Тя се прокашля и се озърна наоколо, сякаш сградите и дърветата можеха да ѝ се притекат на помощ. – Аз… ъ… предполагам, че харесвам всякакви пайове.

И в тази минута на Грегъри му стана безпределно ясно, че Невил се бе влюбил до уши.

Горката лейди Лусинда.

Те прекосиха главната улица и се отправиха към поляната. Грегъри разтвори завивките и ги постла на земята. Лейди Лусинда, каквато си бе умница, седна първа и потупа мястото до себе си, за да се настани Невил, принуждавайки Грегъри и госпожица Уотсън да се наместят върху другата завивка.

А след това Грегъри се зае да покори сърцето на госпожица Уотсън.

ГЛАВА 4

В която нашата героиня дава съвет, нашият

герой го приема и всички преяждат с пай.

Той правеше всичко погрешно.

Луси надникна иззад рамото на господин Бърбрук, едва сдържайки се да не се намръщи. Господин Бриджъртън правеше геройски опити да спечели благосклонността на Хърмайн и Луси бе длъжна да признае, че при нормални обстоятелства, с различна жена, той лесно щеше да успее. Луси си спомни мнозинството момичета, които познаваше от училището на госпожица Мос – всяко от тях вече щеше да е лудо любено в него. Действително всяко едно от тях.

Но не и Хърмайъни.

Той доста се стараеше. Беше прекалено внимателен, прекалено грижлив, прекалено… прекалено… Ами прекалено влюбен, ако трябваше да бъдем честни, или поне прекалено увлечен.

Господин Бриджъртън беше чаровен, красив и очевидно умен, но Хърмайъни беше виждала това и преди. Луси дори не можеше да преброи джентълмените, ухажвали приятелката ѝ по съвсем същия начин. Някои бяха остроумни, други – настойчиви. Всички те я засипваха с цветя, поеми, бонбони – един дори ѝ подари кученце (което майката на Хърмайъни тутакси отказа да пусне в дома си, заявявайки на горкия джентълмен, че естествената среда на кучетата не включва обюсонски килими и китайски порцелан).

Но по същество всички бяха еднакви. Попиваха всяка нейна дума и я съзерцаваха сякаш беше гръцка богиня, слязла на земята, и всички се надпреварваха да нашепват в прекрасните ѝ уши най-изкусните и романтични комплименти. И никога не разбираха колко са лишени от оригиналност.

Ако господин Бриджъртън действително искаше да събуди интереса на Хърмайъни, трябваше да направи нещо различно.

— Още малко пай, лейди Лусинда? – любезно предложи господин Бърбрук.

— Да, моля – промърмори Луси само за да се залиса с рязането, докато обмисляше следващата си стъпка.

Наистина не желаеше Хърмайъни да пропилява живота си заради господин Едмъндс, а господин Бриджъртън беше идеален за нея. Само трябваше малко да му помогне.

— О, погледнете! – възкликна тя. – Хърмайъни няма пай.

— Няма пай? – ужасено ахна господин Бърбрук.

Луси го погледна и кокетно запримигва насреща му – умение, което, за съжаление, все още не бе усвоила.

— Ще бъдете ли така любезен да ѝ сервирате?

Господин Бърбрук кимна и Луси стана.

— Краката ми изтръпнаха и смятам да ги пораздвижа – заяви. – В другия край на поляната има прекрасни цветя. Господин Бриджъртън, запознат ли сте с местната флора?

Грегъри вдигна глава, изненадан от въпроса ѝ.

— Малко – отвърна, но не помръдна от мястото си.

Хърмайъни беше заета да уверява господин Бърбрук, че обожава пай с цариградско грозде, затова Луси се възползва от момента, кимна към цветята и същевременно хвърли на господин Бриджъртън настойчив поглед, обикновено означаващ: „Веднага елате с мен“.

За миг лицето му доби озадачено изражение, но той бързо се съвзе и се изправи на крака.

— Ще ми позволите ли да споделя с вас скромните си познания за природата, лейди Лусинда?

— Това би било прекрасно! – отвърна тя навярно прекалено възторжено.

Хърмайъни се втренчи в нея с явно подозрение. Но Луси знаеше, че тя няма да предложи да се присъедини към тях; ако го стореше, господин Бриджъртън щеше да си помисли, че тя жадува за компанията му.

И така, Хърмайъни щеше да остане с господин Бърбрук и пая. Луси сви рамене. Какво пък, съвсем справедливо.