— От три годни! – отвърна госпожица Уотсън. – Тя е моята най-близка приятелка. – При тези думи лицето ѝ най-после леко се оживи и тя добави: – Трябва да ги настигнем.

— Господин Бърбрук и лейди Лусинда?

— Да – твърдо кимна тя. – Да, трябва да ги настигнем.

Последното, което искаше Грегъри, бе да пропилее безценното време, което имаше с госпожица Уотсън, но покорно извика на Бърбрук да почака. Бърбрук го стори и толкова внезапно спря, че лейди Лусинда буквално се блъсна в него.

Тя нададе стреснат вик, но по-скоро от изненада, отколкото от болка.

Обаче госпожица Уотсън се възползва от момента, измъкна ръката си изпод лакътя на кавалера си и хукна напред.

— Луси! – извика тя. – О, скъпа моя Луси, нарани ли се?

— Съвсем не – отвърна лейди Лусинда, малко сконфузена от прекалената загриженост на приятелката си.

— Трябва да те подкрепя – заяви госпожица Уотсън и улови ръката ѝ.

— Трябва ли? – повтори лейди Лусинда и изскубна ръката си. Или по-скоро се опита. – Не, наистина това не е необходимо.

— Аз настоявам.

— Това не е необходимо – повтори лейди Лусинда и Грегъри съжали, че не вижда лицето ѝ, защото прозвуча сякаш го процеди през стиснати устни.

— Ъ-хе-хе – раздаде се гласът на Бърбрук. – Май аз ще трябва да вървя под ръка с теб, Бриджъртън.

Грегъри го изгледа смразяващо.

— Не.

Бърбрук примигна.

— Това беше просто шега, нали знаеш.

Грегъри с усилие сподави въздишката си и някак си успя да изстиска:

— Разбрах.

Познаваше Невил Бърбрук, откакто и двамата прохождаха и обикновено проявяваше по-голямо търпение към него, но в момента копнееше единствено да му надене намордник на муцуната.

А междувременно двете момичета спореха за нещо с приглушени гласове и Грегъри не можа да разбере за какво ставаше дума. Лейди Лусинда продължаваше да дърпа ръката си, но госпожица Уотсън просто отказваше да я пусне.

— Тя е ранена – заяви Хърмайъни, извърна се и запримигва.

Тя запримигва? Нима бе избрала точно този момент, за да флиртува?

— Не съм – възрази Луси. – Изобщо. Трябва да продължим.

Грегъри не можеше да реши дали да се чувства развеселен, или обиден от този спектакъл. Госпожица Уотсън съвсем ясно даваше да се разбере, че не желаеше той да я придружава, и макар някои мъже да обичаха да чезнат по недостижимото, той винаги бе предпочитал усмихнатите, дружелюбни и сговорчиви жени.

В този миг госпожица Уотсън извърна глава и той зърна тила ѝ (какво толкова особено имаше в тила ѝ?). И Грегъри усети как отново потъва, обзет от онова чувство на безумна влюбеност, което снощи го бе завладяло, и си заповяда да не се отчайва. Все пак се познаваха по-малко от един ден; тя просто се нуждаеше от време, за да го опознае. Любовта не връхлиташе всички с еднаква бързина. Например брат му Колин дълги години бе познавал съпругата си, преди да осъзнае, че двамата са предопределени да бъдат заедно.

Не че Грегъри възнамеряваше да чака дълги години, но все пак това придаваше по-добра перспектива на настоящата ситуация.

След известно време стана ясно, че госпожица Уотсън няма да отстъпи и двете жени ще вървят ръка за ръка. Грегъри закрачи до госпожица Уотсън, а Бърбрук запреплита крака около лейди Лусинда.

— Трябва да ни разкажете какво е да си член на толкова голямо семейство – обърна се към Грегъри лейди Лусинда, като се наклони напред, за да го погледне покрай госпожица Уотсън. – Ние с Хърмайъни имаме само по един брат.

— Аз самият имам трима – осведоми ги Бърбрук. – Всичките сме момчета. Ако не се брои сестра ми, естествено.

— Това е… – Грегъри смяташе да даде обичайния си отговор, че е истинска лудница и обикновено създава много повече неприятности, отколкото си струва, но после някак си истината сама излезе навън и той се чу да казва: – Всъщност е успокояващо.

— Успокояващо? – повтори като ехо лейди Лусинда. – Колко интригуващо определение.

Той проточи врат покрай госпожица Уотсън и видя, че сините очи на лейди Лусинда го гледат с любопитство.

— Да – бавно повтори, събирайки мислите си, преди да продължи. – Мисля, че е успокояващо да имаш голямо семейство. Това създава усещането за… просто за успокоение.

— Какво имате предвид? – попита Луси, очевидно искрено заинтересована от темата.

— Ами аз знам, че те са наоколо – отвърна Грегъри, – че ако някога изпадна в беда или просто се нуждая от добър събеседник, винаги мога да се обърна към тях.

И това бе истина. Никога досега не се бе замислял за това толкова надълбоко, но беше самата истина. Грегъри не беше толкова близък с братята си, както те помежду си, но това беше съвсем естествено, имайки предвид разликата във възрастта. Когато те бяха вече зрели мъже, той все още учеше в Итън. А сега и тримата бяха женени, със собствени семейства.

Ала въпреки това той знаеше, че ако имаше нужда от тях или от сестрите си, трябваше само да ги помоли за помощ.

Разбира се, той никога не го бе правил. Не и за нещо важно. Или дори за по-маловажни неща. Но знаеше, че би могъл да го стори. А това беше повече, отколкото имаха мнозинството хора на този свят, повече, отколкото някога щяха да имат.

— Господин Бриджъртън?

Грегъри се сепна и примигна. Лейди Лусинда въпросително го гледаше.

— Моля да ми простите – промърмори той. – Предполагам, че се отнесох за кратко.

Усмихна ѝ се и кимна, после хвърли поглед към госпожица Уотсън и остана изненадан да види, че тя също се бе обърнала, за да го погледне. Очите ѝ, ясни и ослепително зелени, изглеждаха огромни върху лицето ѝ и той за миг почувства някаква магическа връзка помежду им. Тя се усмихна едва доловимо и леко смутено, задето я бяха заловили, и побърза да извърне глава.

Сърцето на Грегъри подскочи в гърдите.

И тогава лейди Лусинда отново заговори:

— Точно това изпитвам към Хърмайъни. Тя е моя духовна сестра.

— Госпожица Уотсън е действително невероятна млада дама – промърмори Грегъри и побърза да добави: – Както, разбира се, и вие.

— Както и великолепна акварелистка – обяви лейди Лусинда.

Хърмайъни очарователно се изчерви.

— Луси.

— Но това е вярно – настоя приятелката ѝ.

— Аз също обичам да рисувам – раздаде се бодрият глас на Невил Бърбрук. – Обаче всеки път съсипвам ризите си.

Грегъри изумено го погледна. Развълнуван от странно откровения разговор с лейди Лусинда и споделения поглед с госпожица Уотсън, той почти бе забравил за присъствието на Бърбрук.

— Камериерът ми постоянно мърмори заради това – продължи господин Бърбрук, докато бавно крачеше с тях. – Не проумявам защо не могат да измислят боя, която се пере от лена. – Замълча, очевидно потънал в размисъл. – Или от вълната.

— Вие обичате ли да рисувате? – обърна се лейди Лусинда към Грегъри.

— Нямам талант за това – призна той. – Но моят брат е сравнително известен художник. Две негови картини висят в Националната галерия.

— О, това е страхотно! – възкликна тя и се извърна към госпожица Уотсън. – Чу ли, Хърмайъни? Трябва да помолиш господин Бриджъртън да те запознае с брат си.

— Не бих желала да причинявам неудобство на господин Бриджъртън или на брат му – скромно отвърна госпожица Уотсън.

— Няма да ми причините никакво неудобство – усмихна ѝ се Грегъри. – За мен ще е удоволствие да ви запозная, а Бенедикт винаги обича да говори за изкуство. На мен рядко ми се удава да се включа в разговора, тъй като не разбирам много от изкуство, но той винаги говори с въодушевление.

— Виждаш ли – Луси потупа Хърмайъни по ръката, – че двамата с господин Бриджъртън имате много общи неща.

Дори Грегъри заключи, че думите ѝ бяха доста преувеличени, но нищо не каза.

— Кадифе – внезапно оповести Невил.

Три глави се извърнаха в неговата посока.

— Извинете, не разбрах? – промърмори лейди Лусинда.

— То е най-лошото от всички – каза той, енергично кимайки. – Да се изпере боята, имам предвид.